Онзи ден, в петък, ние върнахме на земята
само тялото му

На българска сцена не съм гледал по-радостна театрална игра от "Януари" в Пазарджишкия театър. Сценограф беше Младен Младенов, а режисьор Крикор Азарян. (Тогава в Пазарджик властваше просветен феодал, който ходеше на театър.)
В Брьогелско-ЗлатюБояджиевска снежна утроба клокочеше хитроумна алегория, в която имаше бит и приказност, езическа стихия и метафизика, богомилско всеотрицание и селски скепсис. Беше представление-празник. На Иван Григоров и Кирил Кавадарков сцената им отесняваше. Бяха кентаври - телата им се радваха. Публиката беше на арена. ("Януари" отвори работа на софийските "театрални надзиратели", които идваха "да прецизират текста". Да бъде простено лакейството им. То беше занаят.)
Защо гледах "Януари" повече от пет пъти? Ще трябва да събера в едно думите: абсурд, епос, смирение, езичество, целомъдрие, ирония, притча, стихия, християнство. Ето опит за "литературоведческа" подредба: писателят е смирен абсурдист, чиято притча-епос е иронична кръстоска от целомъдрено езичество и евангелизирана стихия. "Подредбата", разбира се, е приблизителна и неточна. Радичковата проза създава свой ред в хаоса.
Ще цитирам думи на Йордан Радичков, които са рядкост не само в нашия литературен и обществен живот. Те са рядкост и в "цивилизованите държави", където дивотията е само по-рафинирана. Думите са от предговор към сборника разкази "Юнски ден" от Емилиян Станев, ("Профиздат", София, 1979). Йордан Радичков ги е писал 6 дни след смъртта на писателя на 15 март 1979 година.
"Нека читателят, който държи в ръцете си това томче разкази, ми прости, че говоря за писателя тъй, сякаш той е жив... Онзи ден, в петък, ние върнахме на земята само тялото му, като запазихме живия Емилиян Станев за себе си... Могилата му е до стара възлеста круша... Утре, вдругиден, крушата ще се обкичи с бял цвят като млада невеста, ще посипе с бял цвят Емилияновата могила, лете тя ще му пази сянка, през есента ще се облече в бакър и злато и когато предзимие обгърне света наоколо, дървото ще съблече леко болярските си одежди от бакър и от злато, за да завие и стопли могилата..."
Имам гроб на близък до надгробния камък на Емилиян Станев. Познавам старата круша. Тя е държелива и се грижи за гроба на писателя.
Днес е опелото. Йордан Радичков влиза в митологичното време на своя народ, полуостров и континент.

Боян Папазов