Напусна ни Писателят
Царство му небесно, него не можеш да наречеш писателят. Той е Писателят.
Радичков не може да се сравнява с други писатели, нито други да се сравняват с него. Толкова е необикновен. Мечтаейки да напиша книга за него, като млад критик разнасях фразата, че литературата ни ще докаже себе си, ако се намери автор да пародира художествения уникат Радичков. После разбрах, че на литературата не й е нужно такова доказателство. То е невъзможно.
За мене той е дар Божий, откак съм прописал за него. Като стана "жив класик", и други го наричат така. Сега, в тръпнещите часове след кончината му, тези думи ми идват първи. Автор, който върви по обикновените пътища на литературата, никога не ще стигне до "Свирепо настроение". Нужен е талант, който не е култивиран по трасето и който сам авторът не подозира. За него отговаря оня, който го е пратил сред обикновените. Обяснението не е в нашите възможности.
Въпреки това често съм се питал каква сила го е накарала да уплете човека в такава фантасмагория като "Януари", която в театралния си вид не само не се проясни, но напротив, вдълбочи се; да прати човека на луната, а там само прах и кихавица, нема прането си къде да простре човек; и до Париж, който имал почивен ден и Гоца се помаял, та се върнал да заколи прасето. Радичков пращаше човека си тук и там и го връщаше още по-неясен като човек, но невъобразимо свеж като литературен герой. А каква сила задържа един йероглиф над митичното Черказки или докара верблюд? Какви са тия чудища, какви са тия рисунки от гроти, които свикнахме да наричаме гротески?
Радичков даде "обяснение". В кавички ли да сложа думата, не знам. Ето го. "Баща ми винаги ме е съветвал, ако един ден се заловя с описания на истории, да използвам за мастило саждите от комина на дявола. Трябва ли да ви уверявам, че се отнасям почтително към неговите съвети!"
И до днес смятам, че най-радичковската книга е "Свирепо настроение". Тя първа подлуди литературата ни. Заедно с "Водолей", "Горещо пладне" и "Козята брада" образува нещо като Радичковското четвероевангелие. Тези силни думи съм казал в първата си книга за Писателя, повторих ги и във втората. Радичков разказва за човек, който няма да ни спаси, защото не може да спаси себе си. Но в тази трагика, която се крие зад гротескно-пародийните му митологеми, се крият истините за един народ. Не за човек, с какъвто литературата се е занимавала, откак се помни като умствена дейност, а за народ, което е привилегия на избраници от особени литератури.
Сега не е моментът да говорим за неговия - на "Свирепо настроение", на четвероевангелието, на цялото му творчество - чудищен литературен вид, за гротескно-пародийната му мощ и за преобръщащия й смях. Но си струва да поговорим, свели глави, за това, че тази и всички книги на Йордан Радичков са част от народа ни. Не ги е писал той, белязан от съдбата с шест пръста на единия крак и с изгубен говор за дълго време. Писал ги е народът ни, връчвайки на Писателя едно странно перо. Обикновено перо не ще свърши работата. Било нужно шестопръсто перо. Саждите от комина ще свършат останалата работа. Ако искате да разберете това перо, вгледайте се в облиците на Писателя, нарисувани от Иван Кирков, и особено онзи от корицата на "Свирепо настроение". Какъв късмет да срещнеш художника си! По-късно Радичков срещна и режисьора си, направиха театралната ръченица "Суматоха", която побърка и актъори, и театър, и бе на път да ги откаже от валса в театъра.
(Забравя ли се това. Премиерата бе в разгара на изпитна сесия през януари 1967 г., предстоеше ни на другия ден може би най-тежкият изпит при професора-аристократ Иван Леков по Историческа граматика на славянските езици. Всички трепереха пред кабинета му, а моя милост започна да ги тероризира с тази или онази реплика на великолепните Константин Коцев, Никола Анастасов, Григор Вачков, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова. И, разбира се, с маменето на прасето, мамка му. Докато мамех прасето, не една чанта се стовари на главата ми да млъкна. Но как да млъкнеш, след като предната вечер си гледал писателя, който искаше да накара и театъра да ходи по български ръце, а не по чужди крака?)
Улавях се през дните след кошмарната новина, улавям се и сега, като пиша тия редове, и се заглавиквам в смешни истории, че мислех твърде много за това как един от жреците на това племе е бил толкова нехаен към нещото, което се знае като литературна норма; как създаденото с друга мяра - а каква друга освен глъбинно българска? - омагьоса литературата ни след дълъг период на нейното разомагьосване. Стигах и до стари мои изводи.
Тъй се случи, че даровете на нашето разказване са се пръквали от скрити гънки на Балкана - от Медвен ли, от Жеруна ли, от Калиманица ли. Тъй и са се държали - без надничане в чуждата работилница. Тяхната работилница е стъкмена сякаш преди да са се родили. Стъкмена е от мястото ни под слънцето. Там, с историческата си трагедия, българската ни участ ни е дарила със собствена литературна мяра. Радичков е нейно знамение. Тогава, когато литературата ни пак се гърчеше в лапите на чужди образци - нищо, че са прекрасни и се ширят по света - се появи млад човек от северозапада, написа няколко книги в тези ширещи се образци и внезапно се гмурна в тайните на етноса ни, в тайните на литературата ни. Това рязко обръщане към една уникална художествена мяра бе нещо като мито-обредно тайнство, дошло да заличи излишни неща и да ни свърже с главните.
Той не бе единствен в това тайнство, но крак повлече той. Не му трябваше нито Лайпциг, нито Оксфорд, нито Петербург. Трябваха му шест пръста, перо в саждите и ухо за онова, което ехти в дълбините ни.
Какво друго за Нобеловата премия? С юношески патос огласях, че ако Радичков я получи, ще се напия до забрава. А няма начин това да не стане, изобщо не съм се съмнявал. Не би. Милият, в Царството тя ще бъде негова. Там ще му се спести унижението да го слагат до литературни средняци, напиращи за наградата със средствата на същите средняци.
Досега говорех за български тайнства в този магьосник, сега заговорих за нашенски явления. Бързо и далеч от тях! Защото само така мога да пристъпя към него и да го целуна за вечния му път.

Енчо Мутафов