Най-важното мълчание
Наричаше януари "най-българският от всички месеци". В деня на неговата смърт валеше сняг като из книгите му. Сякаш някой горе беше разтворил "Свирепо настроение", четеше наум и прочетенето се сбъдваше. Когато един приятел ми се обади да каже, че Радичков е починал, първата ми реакция беше: Как така? По-късно си дадох сметка, че неволно съм повторил реплика пак от Радичкова книга. В деня на погребението беше студено като в оня разказ "Студено", в който церовата гора пука от студа, млякото на кравите е секнало, а опашките на кучетата замръзват на леда. Търсех да купя кокичета (без да знам дали вече им е време) от бабите, слизащи от околните села да продават, но този път нямаше ни една от тях. Вървейки към "Св. Седмочисленици", срещах хора, които носеха сиромашки зимни букети от по два карамфила, рози или фрезии. Пред църквата пристъпвахме от крак на крак, студът ни събираше един до друг. Няколко кучета клечаха в снега и аз сериозно си мислех, че опашките им ще замръзнат и ще си останат завинаги там. Радичков продължаваше да съчинява.
Когато минавах покрай отрупания с цветя ковчег, не посмях да погледна лицето му. Както месец преди това не успях, а точната дума пак е не посмях, да отида в дома му, въпреки поканата и добрите думи, пратени по Мари Врина. Отлагахме, сякаш имахме всичкото време на света. Беше страх да не се натрапиш и респект, какъвто се изпитва към малцина. Няма страшно, убеждаваше ме Мари, просто ще си помълчите. Бяхме го решили вече за началото на февруари. Сега знам, че съм пропуснал едно от най-важните си мълчания.
Знам, в такива случаи се казва, че остава написаното. Но тази утеха не е достатъчна. Липсата на Радичков е свирепа не просто за българската литература, а за самите нас. И в този смисъл наистина лична. Самото му присъствие, фактът на неговото съществуване тук и сега беше достатъчна опора, независимо дали сме си давали сметка за това. Защото винаги можехме да посочим, за себе си, поне един жив от тази литература, който не се озлоби, не влезе в позата на мъченик и съдник, не облече морала като тога. Дано не е бил последният.

Георги Господинов