Окото на пришълеца
Мисля, че е бил там, накъдето се запъти преди няколко дни. Той имаше памет за отвъдното.
Онова нещо, което нас ни вижда целите, а ние му виждаме само окото - то беше истинската му родина. То надничаше през окото на Радичков. То изричаше през словото му цялото Битие, незавършващия шестоднев на сътворението.
Изричаше благодарност за чудото на живота, но и тихо, настоятелно очакване да откликнем на това чудо - да вдигнем очи от пъпа си и да се загледаме надругаде; да отделим копието от картината, зърното от плявата; да започнем не просто да гледаме, а - да виждаме. Да се досетим, че нашият благ и мизерен животец не е целият Живот, че лакомото подобие няма много общо с Образа.
Последните години окото на бай Йордан се наливаше с горчивина. Хула не се чу - ни за живота, ни за човека. Но мисля, че той леко и незабележимо сам започна да разхлабва въжетата на привързания балон, за да освободи леталото - и да си замине. Виждам го да се носи ниско над заскрежената луда трева, обърнат към нас. Виждам как ни гледа. Остави ни коша с писанията си - да си блъскаме главите над тях, както неговият Исай над кръстословицата. Засега - да ги цитираме, а един ден - дай боже - да слезе ума в сърцето ни - и да ги проумеем.
Прощавай, Йордане Радичков - и прости ни!

Маргарита Младенова