Праведник
Йордан Радичков е - поне във Франция, но не само там - най-превежданият и най-известният български писател.
Общоприето е, че за да пробие в чужбина и да се хареса на чужди публики, една художествена творба трябва да носи "универсални", "общочовешки" белези. И точно тук опираме до парадокса - или "феномена" Радичков (според думите на приятеля му, покойния критик Кръстьо Куюмджиев). В повечето случаи светът в неговите творби се свежда до родния му край, даже до родното му село Калиманица: "473 жители, заедно с нас двамата имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните, врачка, учител, кметски наместник (...)", да не забравим и "духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества" ("Спомени за коне").
Това, което правеше впечатление у Йордан Радичков, не само като писател, но и като чуден събеседник, беше неговата способност да открива възвишеното в баналното, в малките подробности, които ние, обикновените хора, отминаваме, без да забележим, този уж "детски" поглед върху света, проникващ в магията на ежедневието. А магическата пръчка, която направи от Берковския край част от общочовешкия космос, е любовта му към този изчезнал свят и към нас, неговите жители.
За близките му Йордан Радичков не беше само този вълшебен творец на словото - беше и един достоен, верен, гостоприемен, сърдечен, внимателен и деликатен приятел, една силна и чувствителна личност, която не позира, а се налага със своето естество. Мисля, че Йордан живя в съзвучие с неговата вяра - "може да има Бог, може и да го няма. Но ти живей, все едно, че го има!". И затова вярвам, че сега той е при праведниците. Светла му памет...

Мари Врина-Николов