Тъжно-смешен плач
В наше време най-простият начин, по който един писател може да напомни за себе си, е да легне и да умре. В няколкото дни след кончината му за него ще се изговорят и изпишат такива хвалебствия, каквито не е чувал за себе си приживе и няма да чуе, дори да би доживял възрастта на библейския Матусаил (по приблизителни изчисления някъде между деветстотин и хиляда години). След което настъпва спокойно полумълчание или мълчание.
Какво може да каже смъртта на писателя за литературното и извънлитературното битие на човеците? Твърде много близки и далечни за ума неща.
Когато тъжната новина се разнесе из така нареченото публично пространство, тук-там може да се чуе тихо плясване по челото: "Вярно, имаше такъв човек." Ако пък писателят е имал съмнителното щастие да влезе в дълбока старост, може да се чуят и чистосърдечни изповеди: "Той ли? Пък аз мислех, че отдавна е..." Твърде често телесната смърт на писателя напомня за един друг вид смърт, предшестващ телесната.
Разбира се, всичко това звучи под срамежлива сурдинка. Отгоре гърмят жалобните и хвалебните слова, толкова хвалебни и прехвалващи, толкова прехвалващи, че на човек му иде да запита авторите им: "Е добре, защо не му казахте това приживе, че да си отиде от света по-малко огорчен?". Не биха му го казали не само защото после щеше да ги е срам да го погледнат в очите, а той да им отвърне с думите на Чудомир: "Чунким толкоз артък вече." Не биха му го казали и по силата на едно старо-ново правило. Ако според едни "за покойника или добро, или нищо", то според други "за покойника добро, много и много добро - стига само вече да е покойник". Това правило се чете между редовете на некролозите за починалите съседи от махалата, то движи и патетичните надгробни слова за писателите. Добре, да речем, че така се служи на човещината и културата, но знае се, че от великото до фалшивото крачката е също само една.
В това, което се изприказва и изписва около кончината на един писател, често се чува клишето: "Тепърва ще осъзнаваме какво сме загубили". Идва ред на реториката на виновността спрямо писателя. Според времето и случая тя може да включва нещо от рода на:
отиде си неразбран и неоценен по достойнство
оставихме го в нищета и самота
тормозихме го по партийна линия
прокудихме го от България
не го избрахме академик
тровихме живота му с подставени критици
изоставихме го
не му дадохме Димитровска награда
интернирахме го
убихме го
Нерадостната съдба на българската интелигенция от времето на Софроний до днес дава възможност да продължим изброяването на вините бог знае докъде. С реториката на вината грешниците използват края на писателя и на негов гръб и гроб показват на света, че са способни на покаяние. Стига да има кой да им повярва.
В кротостта на покаянието обаче неочаквано показва зъбите си властта и силата. От признанията на каещите се става ясно, че те са били по някакъв начин близки с именития писател, по-точно, че са имали някаква власт над него или че направо е бил в ръцете им - включително и с това дали ще го прочетат и как ще го разберат. И в живота, и в кончината на писателя власт и подчинение, сила и безсилие любопитно сменят местата си.
Като е дума за власт, ето нещо и за държавната "такава". Почине ли виден човек на културата, особено писател, управниците навирват глави като гарвани, надушили мърша. То не са съболезнователни телеграми, жалейни послания, изказвания, речи, венци, почетни стражи, поклонения, държавни погребения и прочее салтанати. Ние принадлежим на твореца и той принадлежи нам, подсказват управниците, а творецът продължава да бъде използван и от мъртвешкия ковчег. Орисия.
Въпросът как да бъде изпратен писателят не е нов в българската култура. В стихотворението "Псалом на поета" от Пенчо Славейков например поетът моли любимата си, когато настане "последний час", да тръшне вратата под носа на дошлите да го обкичат с венци и да не им позволи
над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи - с реч тържествена и дива
над мен да се глумят...

И това поетическо пожелание, както всякое друго, остана неизпълнено, но и като всякое поетическо пожелание продължава да бъде мяра за това какви ги вършим на раздяла с писателя.
Такава мяра е и кончината на Радичков - именно на Радичков.

Никола Георгиев