Ние, врабчетата, страшно скърбим
Губим необикновен българин. Който се ражда веднъж на 100 години. И ние сме имали честта да уцелим времето му. Мъдрост и чиста светлина излъчваха тревожните му очи на птица, трепетна и топла, любопитна и помнеща, знаеща и безпомощна. През последните години Радичков говореше с мълчанието си, обаждаше се само когато го попитат, пестеливо цедеше и без това обезценените думи на езика ни, в които понятия като добро, читаво, сърдечно, достойно, почтено сякаш съвсем изчезнаха и се настаниха други враждебни думи, чужди представи и противни понятия, които него лично не го плашеха, но го оскърбяваха до млъкване.
Странно е, че не записваше нищо, не водеше бележки, записки, дневници - всичко, което му трябваше, оставаше завинаги в живия кошер на съзнанието му. Но щом му потрябваше звън, събуждаше нужната, точна и безценна пчеличка. Не му додея да поправя правописните грешки на човечеството - най-дългото изречение, което Творецът е съчинил някога.
На мен винаги Радичков ми е приличал на Данте Алигиери. Но в подобрен вариант - странникът от страната на торлаците не поведе читателите си към рая, чистилището и ада, а отвърза балона на мечтата ни за свобода, направи опит за летене, направи опит да повдигне българина над себе си, да му помогне да се види от птичи поглед, да му отвори очите за небето и за другите съзвездия от другите човешки небеса над планетата. Публиката му се радваше и без да го разбира, защото усещаше, че й се лети, че Радичков й дава възможност да се самонадскочи, но не й бе съдено да го стори.
Сега, преди да положим в покойницата тялото му на врабец, няма как да не му кажем, че ние, врабчетата, скърбим, страшно скърбим, че страшно сме осиротели, завинаги осиротели в пустотата на града и селото, в които вече няма нито топли комини, нито трохи по первазите.

Румен Леонидов