Мъка за Радичков
Палавият тенец.
Сладкодумният дух-крепител на разнебитената народна душа.
Той дари свободата на смеха на поколението ми, на цели поколения, обречени на сухия режим на идеологията. Събра в топла, милостива длан народния живот, за да го опази в яловото време.
Един от най-големите "творци на наший говор мил" - изрисува ореол, също като на светец, на човечеца, запратен из гърбиците на хълмовете-верблюди на България, между "белите януарски вихрушки" и "майските миризми на цвят и зеленина", залутан в свирепото си настроение и благата грижа за онова, "зеленото дърво". Радичков ни учеше да го обичаме - да го обичаме такива, каквито сме. Кой в днешните времена на зли омрази има тази сила?
Като никой друг дочу мелодията на дивната българска природа, "белязана като че от бога" с "гористи китки" и "уютни, почти райски долини", из които клюкарстват свраки, жужат пчели, жаби се обаждат "как така?", а през стаената дъждовна тишина се промъква дунанмата на духовата музика.
В онези години раздаваха за щяло и нещяло звания "заслужил" и "народен". Но и без звание Радичков винаги е бил народен писател. Добре, че не го принизиха до академик!
На опелото му в църквата "Свети Седмочисленици" досами мен седеше Гоца Герасков. Подремна, унесен от заупокойната служба, после се поразговори със съседа си и след като разбра със сигурност, че в тази навалица не е възможно да раздават за помен, тръгна да си ходи. Високо над нас, от самия свод на божието място го съпровождаше голяма Радичковска усмивка.

Рада Москова