Радичковите две светилища
Той не пестеше сладкодумието на словото си. Нито като писател, нито като разказвач "на живо". Не държеше под ключ секретите на уникалния си талант. Необятната, неизбродна вселена, която носеше в себе си, беше достъпна за всеки, пожелал да види света, който ни заобикаля, през неговите очи. През чувствителността на неговата мъдрост. През виталността на неговия специфичен хумор. Стеснителен до свенливост. Духовно чист. Душевно щедър.
Мисля, че за него имаше две светилища. Природата със загадъчните си тайнства, които той разгадаваше с върховно чинопочитание, и онеправданата и незаслужено пренебрегвана народна душа. Ако не се заблуждавам, това бе най-невралгичният пункт в неговата чувствителност, защото голяма част от творчеството му изследваше предимствата и тъмните петна на тази душа. И защото големият сърцевед се чувстваше част от тази душа. Не зная защо, но винаги съм съзирала в природата на неговата обич към това, което той наричаше народна душа, някакви съкровени, развълнувани негови вибрации, някаква лична болка. Струвало ми се е в някакви мигновения, че собствената му душа се превръща в топла постеля за всеки поруган и несправедливо обиден. Интуицията ми е правила няколкократно в подобни мигове препратки към болезнените струни на Достоевски, но мисълта ми никога не се е спирала по-продължително върху намеците на тези мои мимолетни усещания.
Всеки от нас, театралите, е получил от Радичковото светоусещане онова, което е могъл да вземе. Българският театър стана наистина български, когато след първите двама вестители, че в театъра се е появил нов автор - Методи Андонов и Крикор Азарян - постановките на Йордан Радичков превзеха по численост не си спомням кой преглед на българската драма и театър. Той отприщи нова творческа стихия на българския театър, която нивга няма да помръкне. Всяко ново поколение ще внася своята творческа лепта в националното богатство на българския театър. Летоброенето на ЙорданРадичковото безсмъртие тепърва започва.

Юлия Огнянова