За телата и другите неща

Така се казваше изложбата на немската фотография през ХХ в., разгърната в една от залите на новата сграда И. М. Пей на Дойчес хисторишес музеум. В същата сграда, в поредицата "Фотография в сградата-Пей" има още една много интересна изложба: "Картини, които лъжат". Тя показва с различни примери възможностите на различните видове образност за всякакъв вид манипулации - от изобразителното изкуство през плаката, комиксите и фотографиите, и се стигне до днешните дигитални медии. За човек, занимаващ се театър, с друго изкуство на образите, подобни изложби са дори задължителни, а понякога (както в случая) и много интересни.
Когато става дума за историческия музей, сякаш най-разпространена е представата за място, подобно на хладни достолепни покои за предмети или документи, за изкуство, което вече е или си е запазило място в класиката; за покои, монументални, консервиращи миналото и консервативни спрямо настоящето, отворени предимно за туристи или представителни мероприятия в името на традицията... Представата особено за историческия музей обикновено зависи от представите за история, за историческото и неговото присъствие в настоящето. Поне онези берлински музеи, които предлагаха интересуващите ме изложби, гледат много непосредствено, любопитно, критически, внимателно "историческите" факти и артефакти и бяха винаги пълни - и не само с туристи. Тези музеи са приятно място за прекарване на времето. Място, в което сам или с приятел/ка, със семейството, или изобщо както си хареса, човек може да научи много за показаните неща от най-различни области на науката, изкуството или нещата (от миналото, които са станали част) от живота ни. Може да пие кафе или да хапне и после отново да се върне към сякаш познати и учени неща, показани от нова гледна точка. Лесно се съгласява да е активен "зрител", който авангардният театър на ХХ в., например, винаги е търсел да формира. Изобщо понякога музеят се оказва доста живо и интересно перформативно място за живеене. Въпрос на представа за времето, за историята и историческото, за изкуството в тях и тяхното значение и траене в настоящето на обществото.
Новата сграда на Дойчес хисторишес музеум е модерна, а първите експозиции - амбициозни. "За телата и другите неща" е от първите амбициозни проекти. Тя показва немската фотография от ХХ в. и е дело на кураторите Клаус Хонеф и Габриеле Хонеф-Харлинг.
Най-популярната медиа, може би най-представително изкуство на ХХ в., фотографията е експонирана от кураторите като най-чувствително улавяща съществените промени в немския социален живот. Заедно с това изложбата разкрива създадената от самата фотография реалност на фотографията - провокациите й към собствените й граници, към реалността, към другите изкуства. Как го показва? Чрез "телата и другите неща".
Особено са подчертани двата най-значими за развитието на фотографията през ХХ в. периода от немската фотография - знаменитите златни 20-те след Първата световна война и времето след студентските вълнения в Германия през 60-те и 70-те - обозначавани обикновено с ключови думи като "Новото виждане" и "Новата предметност".
Промените в социалното и в самото изкуство се проследяват чрез фокусиране върху менящия се образ и концепция за тялото във "инсценираната фотография" (както я нарича кураторът Хонеф) - липсва т.нар. журналистическа фотография. Подбрани са над 350 фотографии от около 50 автори, които са подредени хронологично и обединени в различни групи в зависимост от различните възгледи за представянето на тялото и предметния свят в немската история и общество, в погледа към човека и заобикалящия го свят от 20-те на ХХ в. до наши дни. Отделните периоди от историята на последния век са показани чрез изкуството на образа, разчленявайки го в отделни телесни типове: "студената, отблъскваща личност от Ваймарската република", естетически оформените "маршируващи колони по времето на националсоциализма", "дифузния образ на тялото след Втората световна война с неговата разбудена сексуалност" (фрагментиране на тялото) и "постмодерното време на пътуващата медийна телесност". В отделни групи са показани периодите на представяне и мислене образа на тялото в идеала на античната класичност, както и изчезването на тялото като феномен на времето или на физическата смърт.
За мен като човек, който се занимава с театър, концепциите за тялото през погледа на немската фотография на ХХ в. бяха особено интересни като систематизация заради богатия материал, който изложбата предоставя за сравнение между възгледите и образите, създадени от най-значимите автори на тази най-представителна за века нова медиа и онези, които се занимават с най-старата - тази на театъра. Ще изброя само малка част от над 50 автори, представящи немската фотография на ХХ в.: Бернд и Хила Бехер, Карл Блосфелд, Анна и Бернхард-Йоханес Блуме, Ервин Блуменфелд, Катарина Босе, Макс Елерт, Хайнц Хайек-Халке, Раул Хаусман, Аугуст Зандер, Кандида Хьофер, Ласло Мохоли-Наги, Макс Регенберг, Лени Рифенщал, Едмунд Кестинг, Хелмут Нютън, Клаус Ринке, Херберт Лист, Даниел Йозефсон и много други. Едно сравнение между възгледите на Аугуст Зандер за личността и фотографията, и възгледът за характера в модерната драма в началото на века например е интересна тема за изследване, но българските студенти няма къде да видят подобна изложба. Впрочем в Мартин-Гропиус-Бау имаше гигантска изложба на Аугуст Зандер. Но това си беше съвсем друга изложба и съвсем друго берлинско преживяване.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата