Общество на мъртвите поети

Напусна ни Йордан Радичков. Стана на 21, месец януари, в кучешки студ, пронизващ до костите. Мъката от загубата пробиваше още по-дълбоко, чак телевизиите го усетиха. Разбира се, като свежа новина, не като потрисащо събитие. С едно само изключение - БНТ, където информационната емисия започна с печалната вест, а след това бе излъчен документалният филм за големия наш писател "Черказки хроники". В "Нова телевизия" обаче, при анонса на "Календар", Галя Щърбева не сметна за необходимо да съобщи за смъртта на великия българин, макар след това емисията да тръгна с нея като първа, най-важна новина. В bTV бе обратното: в анонса присъстваше, но в подредбата на новините я споменаха едва по средата. Така или иначе, телевизиите с национален обхват осъзнаха мащабността на случилото се и реагираха сравнително адекватно. Лошото обаче е, че подобни адекватни тв-реакции наблюдаваме предимно при екстремни, извънредни случвания, докато българският творец в обикновението си, в ежедневното си битие въобще или поне доста мизерно интересува телевизиите. Дотам например, че в "Иначе" на bTV за него почти не става дума. Общество на мъртвите поети - това, види се, е пространството българско. В него се сещат за ваятелите на словото (и не само) едва когато си отидат от този свят, дотогава никой не ще да ги знае. Блага Димитрова умря в самота и сега само баталиите около наследството й занимават медиите. Христо Фотев и той. Поетът Иван Методиев влезе в новините с вестта, че е открит мъртъв край Струма, а не с неистовите си стихове на отчаяние и безнадеждност. Същото можем да кажем за страховитите поети Георги Рупчев и Биньо Иванов, които дори не бяха упоменати от телевизиите, когато се прекърши земният им път. Днес от екрана нищичко не можем да чуем за Иван Теофилов (когато той бе принуден да спре издаването на може би най-изисканото списание за българска литература "Сезон", никоя медиa не отвори дума за това), за Николай Кънчев, за Георги Величков, за Ивайло Петров (ако и някои негови не много достойни постъпки в последно време). Дори проф. Вера Мутафчиева е забравена, въпреки великолепните й мемоари (досега в цели три тома) "Бивалици". Константин Павлов си живее в своето мълчание - поне някоя от тъй многото телевизии да се беше сетила да направи филм за него. Но не би, екранът е безмълвен за тях, ала логореен, ако иде реч за еднодневки от рода на някоя Лейди Би, Мишо Шамара или поредната чалга-"звезда".
И нека не ми казват, че всичко това е, защото в предишното време поетът, писателят, художникът, композиторът бяха припознавани като част от системата, дори като проводници на нейния език към душите на масите. Да, тогава писателят трябваше да бъде инженер на човешките души, но колко истински творци бяха такива? Не откривахме ли тъкмо в тенците и верблюдите на Йордан Радичков онова толкова нужно ни друго, което ни позволяваше да живеем, без да полудеем? В разпространяваните апокрифно стихове на Константин Павлов, във фикуса на Блага Димитрова и в тихия отказ на Николай Кънчев да се съобразява с метриките и постулатите на социалистическия реализъм? Ако ние по някакъв начин днес сме що-годе демократично общество, с някакви общи ценности, то това се дължи точно на техните произведения, не на друго. И ако все по-силно усещаме разпада, обхванал социума ни, не е ли именно защото държавата (заедно с медиите) обърна гръб на културата и на нейните създатели, втренчвайки се в тялото на нацията, забравяйки за нейния дух? И така я превърна в ялов приемател на "ценността" пари, пари и пак пари?
Българската култура е видима само когато е мъртва. Изглежда, че докато е жива, телевизиите я приемат за даденост, за нещо, което е вечно тук, както Черни връх или пък Искър. Не си дават сметка, че културата трябва да се култивира, тоест никога да не се оставя без грижи. Защото да се загрижиш за нея, когато е вече умряла, си е направо умряла работа.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин