Балерината
- Кога решихте, че балетът е вашата съдба?
- Това е процес, преминаващ през множество наглед незначителни епизоди. Да слушам музика е да танцувам беше заложено в мен от най-ранно детство. Но наред с това съм имала подсъзнателен стремеж към сцената - откривах я навсякъде, дори върху кухненската маса. Обичах да съм във фокуса на внимание и едновременно с това да бъда различна. Един от най-ярките ми детски спомени е от Котел, където бяхме евакуирани по време на бомбандировките в София. Трябва да съм била около шестгодишна, изпълнявах танц с кошничка заедно с група деца. В един момент реших, че кошничката ми пречи и я захвърлих. По-късно, вече като ученичка в школата на Анастас Петров, участвах в спектакъла му "Прикованият Прометей" - първото ми излизане на професионална сцена. Ролята ми беше на ангелче - трябваше да изтичам и да взема една флейта от Лили Берон. Но аз, в стремежа си да се изявя, обиколих цялата сцена и внесох известна суматоха. Спечелих си и първото смъмряне от бъдещата ми педагожка, но желанието ми да бъда забелязана е било по-силно от мен. Сега си давам сметка, че може би именно това е актьорското предопределение - неустоимият стремеж да си в центъра на сцената, точно ти да приковеш вниманието.
Винаги съм мечтала да бъда актриса - даже във времето, когато усвоявах основите на балетната техника, период, свързан с тежка и неблагодарна работа, като че ли драматичният театър ме привличаше повече. Но осъзнаването, че балетът е моят път, дойде, когато разбрах, че класическият танц дава не по-малко възможности за изграждане на сложни драматични образи. Това усещане дойде с концертите, организирани от Фея Балабина през 1959 г. В тях играх в хореографията на Леонид Якобсон "Ловец и птица" по музика на Григ и в "Елегия" по музика на Рахманинов. Темата на "Елегия" беше за едно болно от туберколоза момиче, умиращо в ръцете на любимия си. След концерта дойде лекарката на Операта и ми каза, че неин колега разтревожено я разпитвал дали наистина не съм болна. Явно съм била доста убедителна. Тогава усетих, че притежавам способността да въздействам чрез танца си и изпитах радост от това усещане.

- Как се случи така, че една съвсем невръстна за днешните представи балерина е била допусната до централни роли в условията на силно съперничество и строга йерархия?
- Бях едва петнайсетгодишна, току-що постъпила в театъра, когато Асен Гаврилов избра именно мен за партньор в прословутата му "Мелодия" от Глук. Това бе първият ми звезден миг. Аз, никому неизвестната, да партнирам на най-ярката звезда и най-харесвания мъж в театъра по онова време. Чувствах се щастлива, не изпитвах ни най-малко притеснение, че няма да се справя, нито пък страх от сцената. Впрочем, за разлика от немалко балерини, страхът от сцената е непознато чувство за мен. Години по-късно, през 1980 г., когато моята колежка и главна съперница Вера Кирова бе директор на балета, тя ми повери технически най-сложната вариация в "Сюита в бяло" на Серж Лифар. Много добре знаеше, че съм лирична балерина и техническата виртуозност не е стихията ми. Сигурно си е мислила, че или ще се откажа, или ще се изложа. И тогава не изпитах никакъв страх, рекох си, че това е само една вариация, а имам цели два месеца да се подготвя. Изработих всичко до последния детайл и пак събрах овациите. С тази вариация се представих и на гастрола на балета ни в Болшой театър, а сцената там, освен че е огромна, е и наклонена, да не говорим, че публиката им много трудно приема чужди артисти. Винаги предизвикателствата са ме импулсирали, никога не са ме плашели. Когато на 17 години бях изпратена на специализация в Москва, аз, която винаги съм била тънка и злояда, неусетно надебелях. Понеже имах голям отскок, бях избрана за солистка във валса на снежинките от "Лешникотрошачката". Въпреки напълняването нямах притеснения и не се съмнявах, че ще бъда допусната до участие. Десет дни преди спектакъла обаче директорката на училището нареди да се готви друга балерина, защото аз не съм във вид, в който мога да изляза на сцена. Казах, че ще отслабна, но тя бе сигурна, че няма да успея. Следващата седмица не ядох абсолютно нищо, освен чаша рядко кафе със захар преди екзерсис. Имаше моменти, когато ми се виеше свят и виждах звездички, особено при огъване назад. Но свалих седем килограма и играх на спектакъла. Когато става дума за сцената, имам воля, иначе в живота не съм толкова волева.
Започнах работа още преди да замина за Москва, но когато се върнах, установих, че съм съкратена и мястото ми в Софийска опера не се пази. Предложиха ми да играя на хонорар в кордебалета, но отказах, исках да съм прима. Не мисля, че съм се държала като нахална хлапачка, нито пък е било някаква младежка самонадеяност. Стремежът към изяви и централни роли е в природата на всеки балетен артист и това не е егоизъм, а двигател на развитието му.
Личността, която тогава изигра решаваща роля за мен, бе Асен Манолов - по това време директор на Русенския балет. Попита ме защо се шляя без работа."Чакам да ме назначат" - отговорих. Тогава той ме покани в Русе, защото му била необходима изпълнителка на Жизел. Не вярвах на ушите си, ролята, за която мечтаех от детство, ми пада от небето на няма и 20 години. Явно от самото начало Русе се оказва особено място за мен. Всички ме носеха на ръце. Работех в невероятен екип - партньор ми бе Димо Врубел, диригент - Борис Хинчев. В такава сърдечна и творческа атмосфера не съм била никога повече. Бях убедена, че всичко, което правя, е точно. По-нататък, в другите редакции, осмислих образа и го усъвършенствах, но първата Жизел, колкото и наивна да е била, ми е особено скъпа. Няма да забравя един спектакъл в Търново, на открита сцена. Малко преди сцената на полудяването в първо действие се изви такава буря, че работниците едвам удържаха декорите да не паднат. Никой не си тръгна. След паузата бурята утихна, остана един лек влажен ветрец. Тогава за пръв път усетих, че се виждам отстрани, знаех какво правя, усещах как вятърът вее туниката ми. Почуствах, че моят танц въздейства на публиката и в същото време ми носи радост. Тази вечер никога няма да я забравя, защото тя ми донесе увереността, че балетът е моят живот.

- Съперничеството е присъщо на всяко изкуство, но все пак балетното съперничество не е ли доста ожесточено, здравословният егоизъм не се ли превръща в нарцисизъм?
- В началото на моята кариера в Софийската опера директор на балета бе Анастас Петров - един безспорен авторитет. При него имаше йерархия, без това да предизвиква напрежение. Всички млади си знаехме, че първо са Лили Берон и Люба Колчакова и после сме ние. Анастас Петров отстояваше авторитета на примите. Казваше ми: "Някой ден ще станеш най-добрата, но сега ще се учиш от тях, защото те са актриси."
Много се говореше за моето съперничество с Вера Кирова, но истината е, че аз съм се борила за роля тогава, когато съм била убедена, че мога, че наистина ще я направя по-добре. Имало е случаи, в които съм признавала пред себе си, че другата балерина е по-подходяща и съм се отдръпвала. Първият конфликт дойде, когато през 1967 г. Асен Гаврилов като директор на балета покани Леонид Лавровски да постави "Жизел". Тогава Асен се бе оттеглил от сцената. За премиерен състав бяха определени Вера Кирова и Ичко Лазаров. Аз вече бях танцувала Жизел многократно, бях получила признание за тази роля от личности, като Алисия Алонсо, Арнолд Хаскел и... може би точно заради това на мен ми беше забранено да стъпвам в залата "в работно облекло" (точно така гласеше заповедта) по време на репетиции.
Посещавах репетициите като страничен наблюдател. Седях, гледах и постепенно започнах да се успокоявам. Това, което Лавровски искваше от Вера, бе пълна противоположност на моето разбиране за ролята. Мислех си, че ако от мен се искаха тези неща, ще се стигне до конфликт, защото това аз не бих го изиграла. Един ден Вера се обади, че е болна и не може да дойде (в съвместната ни кариера тя често ми правеше тази услуга). Тогава Ичко Лазаров помоли Лавровски да играе с мен само за тази репетиция. Извиних се, че може би няма да изпълня точните указания. Сигурно на тази репетиция съм надминала себе си. След като приключихме, седях в залата, правех се, че си събирам нещата и чаках някой да ми каже нещо. Лавровски разговаряше дълго с екипа си, но думичка не ми рече. На другия ден имах спектакъл и затова не присъствах на редовния сутрешен екзерсис. Внезапно телефонът звънна и секретарят на балета ми нареди веднага да се явя за репетиция на второ действие на сцена. Стегнах се набързо и отидох. Още на първото претичване през сцената, чух: "Точно така." После след всеки следващ епизод до края слушах само "Браво". След репетицията Лавровски каза, че иска мен. Стана скандал. Лавровски написа специално обяснение, в което отбеляза, че Вера Кирова е балерина с бъдеще, но в мое лице операта притежава Жизел, с която всеки театър би се гордял.
Когато Григорович дойде да поставя "Жизел" през 1990 г., пак не ми даде ролята. Но от дългия си сценичен път вече знаех, че признанието и успеха нямат връзка с взаимоотношенията в един театър - само трябва да издържиш на бурята, да не се предаваш и да се докажеш - на сцената, разбира се.
Що се отнася до нарцисизма, качество, често срещано в нашата професия - моят живот и кариера, въпреки успехите, никога не са били лесни. За мен лично чувството на задоволство е чуждо. Нашата работа изисква внимателно взиране в огледалото, но не за да се харесаш, а за да се коригираш в непрекъснатото търсене на красивата форма.

- Вие сте забележителен педагог. Кажете нещо за вашите учители.
- На първо място ще спомена Анастас Петров - той беше не просто учител, а баща на няколко поколения в балета. В експерименталния клас учител ми бе Владимир Белий - първият директор на балетното училище. Освен че много ме обичаше, той често ни повтаряше, че ако искаме да сме красиви на сцената, трябва да сме красиви във всичко - в чувствата, в поведението, даже трябва да спим красиво. Лили Берон, която ни пое в последните години в училище и работеше с мен в театъра, бе много прецизна, максималист, безпощадно взискателна за всяко едно движение. Тя ме възпита в истински професионализъм. На работата си с Фея Балабина дължа много по отношение на техническото си майсторство. Учила съм се от хореографите, с които съм работила, особено от личности като Олег Виноградов, Богдан Ковачев и Хикмет Мехмедов. Това са хора,които са ме карали да се чувствам не само изпълнител, но и съмишленик. Много съм научила за изкуството от компанията си извън балета - артисти, художници. Тяхното мнение бе не по-малко ценно за мен от професионалните забележки. Винаги съм се стремяла да не се ограничавам единствено в рамките ва балетната среда. Взирам се в живота, в лицата на хората - това ме зарежда с идеи.
- Безпощадна сте към себе си, но много добра и търпелива с учениците. Какво не бихте им простили и какво искате да вземат те от вас?
- Винаги в работата ми с деца ме е водила мисълта, че аз съм по-мъдрата, аз съм възрастният човек. Може да прозвучи непедагогично, но няма нещо, което не бих простила. Дори да ме излъжат - много често това е реакция на уплаха и самозащита. Прощавам им всичко - и мързела. Често ме обвиняват, че не се придържам към методическите указания. Но това са писани правила, а тялото ми знае толкова много за движенията. Чистотата на изпълнение е нещо, което се търси винаги, но стремежът към академична точност не трябва да скове душицата на едно дете. Дресираните ученички не стават балерини. Това,което искам да вземат от мен, е любовта към балета. Ако в работата влагат собствени амбиции, а не моите, ще имат постижения.
- Пред вашите очи е преминала половината от историята на българския балет. Имало ли е по-продължителна и обезнадеждаваща криза от сегашната?
- И в природата е така - една година е студена, друга топла. Нормално е да се минава през кризисни периоди - колкото и да е мъчително, те действат пречистващо. Ако е дошла по-студена зима, не значи, че няма да има пролет - трябва да я чакаме. Изтичането на кадри, което сега ни тревожи, може да се приеме и позитивно. Хубаво е, че днес младите артисти имат право да търсят мястото си по света - възможност, която моето поколение нямаше. Един ден тези хора ще се върнат като балетмайстори, педагози; ако не се върнат, други ще се родят. Важно е огънчето да не изгасне.

Разговора води Мария Русанова



Разговор с
Красимира Колдамова



През настоящия сезон Красимира Колдамова отбеляза петдесетгодишна творческа дейност. Това е период, обхващащ повече от половината време в цялостното развитие на българския балет; период, в който Красимира Колдамова не просто е присъствала, а е формирала облика и постиженията на балетното ни изкуство. Във връзка с многото неща, които се казаха и изписаха за тази изключителна личност, ще добавя още една история. Миналата година в Националното училище за танцово изкуство дойде лекарски екип, изследващ остеропорозата. Когато прегледал прочутата ни прима, лекарят възкликнал: "Невероятно! Имате кости и стави на 25-годишна жена!". Мисля, че лекарят е потвърдил това, което публиката отдавна знае - има хора, върху които годините не слагат отпечатък - Красимира Колдамова е една от тях.