Писмо от Лондон
Англичаните свързват България със ски-писти, испанците - с Христо Стоичков, японците - с кисело мляко. А с какво я свързват българите?
Като се озове човек за по-длъжко време в чужбина, и почва да си задава такива въпроси. Дистанцията може да ти покаже обекта по-ясно, по-цялостно. Или по-размазано, ако си късоглед. Не мога да съм сигурен какъв е моят случай. Но ми се струва, че от Уестминстърския мост по-добре виждам Паметника на съветската армия. И че широките строги алеи на Хайд Парк ми помагат да се ориентирам мислено в лабиринта на Южния такъв. Пробивам си с мъка път през тълпата по Оксфорд стрийт, криввам в тесните, чаровно изпоцапани улички на Сохо, и се питам кой съм и какъв съм. Глашатаите на еснафския неонационализъм биха ме накарали да си напиша на челото, че съм българин. Нашенските космополити от Подуене биха ме информирали, че аз мога да съм каквото си ща, но те са европейци. А дълбокоумната официална идеология на BG-демокрацията би ми обяснила, че в България всички, барабар с турците, ромите, арменците, евреите и прочее, сме хем българи, хем европейци. И навярно би ме посъветвала да си купя онзи луксозно издаден революционен исторически труд, който доказва, че българите са "първите европейци".
От Бай Ганьо до Стоян Ганев, синдромът "българин в чужбина" винаги е бил чудно нещо. Как да си обясним бездната между емигранта, който крие от децата си своето родно място, и студента, който с лека ръка заключава, че всички освен българите са безнадеждно тъпи и задръстени?
Едва ли ще изненадам силно някого, ако кажа, че и двата модела на поведение са резултат от комплекс за малоценност. Независимо дали псуваш или славословиш България, това означава, че за тебе България е проблем. Означава, че в училище са те карали да декламираш "бъл-га-рин-да-се-на-ри-чам-пър-ва-ра-до-сте-за-ме-не", но после са ти проглушили ушите с чалга. Означава, че обичаш да минаваш покрай бюста на Яворов, но всеки втори път него го няма, понеже е откраднат и даден за претопяване.
Не знам в друга страна да отдават на паметниците такова значение, че чак да ги крадат. Или пък да ги рушат с триста кила тротил. Българинът има твърде много история в главата си, макар да не я знае. Историята на всички народи е низ от възходи и падения, но не всички страдат от това. Ние обаче все гледаме на историята като на чудотворна икона, която а-ха и ще проговори, за да изпълни молитвата ни: "Хайде де, кажи и ти нещо, покажи им кои сме, разправи им за Крума Страшни..."
И какво от това?
Признавам, че до известна степен подходих към престоя си в Лондон като към експеримент. За Крума Страшни ли ще разказвам, или за контрольорите в софийския градски транспорт? Поздравявам се за факта, че никого не съм обременил с информация по някоя от тези теми. Ако някой прояви интерес към България, показвам му снимки. На моите снимки няма нито Крумовци, нито контрольори. Има планини и приятели.
Задавам си въпроса дали бих могъл да живея тук и си отговарям: да, бих могъл, но по-добре се чувствам там. И това "там" не е "Ботевото епико-мистично-героично там", а там, където съм си у дома. Не че не ми харесва в Лондон, напротив. Харесва ми да се разхождам по тротоари без изкъртени плочки. Харесва ми, че автобусите не са на принципа "където има място за един, има място и за трима". Но тези тротоари и тези автобуси не са мои.
Да, мисля, че предпочитам България. Не от евтин патриотизъм а ла Слави Трифонов. А просто защото предпочитам България. Обичам българското сирене, защото е вкусно, а не защото е българско. Българин ли съм? Да, българин съм. Съвсем не смятам, че да вербализирам този безспорен факт е най-голямата радост, която мога да изживея. Ако беше така, сигурно щях да съм щастлив човек: щях да обикалям по улиците, да разправям на всеки срещнат, че съм българин, и да се търкалям по тротоара от кеф, докато най-накрая ме приберат в лудницата. Знам си, че съм българин. И това - не знам защо - ме успокоява.

Ангел Игов,
студент