Разделения
и недвусмислено мислене
- В предишните ни разговори залагаше на бюрокрацията като на обединител на Европа.1 Но сега?
- Тя постигна, каквото можа. Бюрократичната инерция позволи на ЕС да пристигне там, където е. Но бюрокрацията е безсилна да изгради Европа на гражданите. Сега ще трябва да се прояви чисто политическото. До този момент Европа функционираше на базата на потискане на политическото, сега ще й се наложи да се реполитизира.
Големият проблем на конституционния дебат в Европа се съдържа в самата двойственост на ЕС. Въпросът, ако го зададем на езика на юристите, е дали документът, който трябва да бъде приет, е конституционен договор между суверенни държави, оформен като Конституция, или е Конституция, в смисъл на създаване на европейско гражданство, която има формата на конституционен договор между държави. Досега ЕС беше преди всичко междудържавна организация, беше изграден като такава. От тази гледна точка идеята за европейска идентичност, за европейска публичност беше нещо пожелателно, но не стоеше в основата на европейския проект. Но с появата на Конвента, със започването на конституционния дебат и предвидените ратификации на Конституцията, стана ясно, че се отнася за напълно различен тип легитимност.
От тази гледна точка Конвентът представляваше в много голяма степен опит да се стигне до приемливия компромис за това, как трябва да изглежда ЕС именно в своята двойственост. Съюз, който да е нещо повече от коалиция на държави, но и да е нещо по-малко от федерална държава...
Когато през 50-те години се създава Европейският съюз, всички участници са водени най-вече от желанието да бъде избягната нова европейска война. По това време въпросът длъжни ли сме да правим един или друг компромис не стои, това е очевидно за всички - двете световни войни са пред очите и на гражданските, и на политическите елити. Нещо повече - Германия е готова всеки момент да направи компромис, ако другите не са готови за това... През XXI век идеята за европейска война е абсурдна. Европейското обединение вече е нещо повече от механизъм за избягване на война в Европа. И така се поставя въпросът: как ще бъде създадена нов тип идентичност на Съюза.
По пътя към Конституцията през миналата година се изправиха предизвикателства, които повлияха на отлагането на приемането й. Първо, европейското разделение за Ирак, разделението по отношението към Америка. Второ, нежеланието на Франция и Германия да се съобразяват с наложените от тях самите преди време ограничения на икономическите политики. Трето, страхът на по-суверенистки настроените държави, които се страхуваха, че ще загубят своята индивидуалност. И четвърто - проблемът за културните граници на Европа, проблемът за Турция; желанието или нежеланието да бъде включен Бог в Конституцията.

Първо разделение: Европа и Америка

Съществува идея за създаване на европейска публичност, в която Европа се мисли като анти-Америка. Това е проект, много сходен с проекта, по който е създадена американската република през XVIII век. Какво не искат американците тогава? Монархическа Европа. Цялата реторика на американската революция е за създаване на държава "върху хълма", за създаване на друг тип политическа и културна общност; тя е основана на отрицанието на европейското статукво по него време. Ако проследим дебата, започнат от Хабермас, Дерида и другите интелектуалци2, ще видим, че днес, специално в интелектуална Европа, съществува като че ли готовност да бъде създаден алтернативният проект: ЕС да бъде изграден като отрицание на онова, което те виждат като "имперска Америка". Да бъдат търсени основания за съществуването на Европа именно като алтернатива на САЩ. Това е единият проект. Който изглежда по-привлекателен, според мен, за част от младите и за интелектуалните елити, отколкото за политическите. Той е свързан пряко с проблеми на сигурността, които карат част от европейците (и тук Германия и Франция не са никакво изключение!) да бъдат изключително скептични към опита ЕС да стане алтернатива на САЩ (през последната година се наблюдаваше едно много скрито сближаване не на позициите, а на визиите за сигурността).
Това, което разделя Европа и САЩ, до голяма степен е не как да се реагира на опасността, а коя е опасността. САЩ в момента са обсебени от това, което те наричат rogue-states, разбойническите държави. Европейците - и това се вижда в доктрината Солана - имат Друга травма. И това е опасността от провалените държави, които произвеждат огромни имиграционни потоци. Всъщност Европа е открила едно биологическо оръжие, от което американците, изглежда, не се интересуват.
Когато Америка говори за сигурност, си представя Близкия Изток. Европа много повече си представя Африка. 10 милиона имигранти, дошли от африканска държава, която е престанала да функционира, или от Магреба, правят напълно невъзможно функционирането на социалната държава, такава, каквато тя е установена във Франция или Германия, например.
Тези - различни - страхове, но и ясното съзнание на двете страни, че до голяма степен Западният свят е вече обсаден (според едните - от разбойници, а според другите - от бедни хора, които търсят как да влязат в Града), кара европейците заради общественото си мнение да се разграничават от имперската реторика на САЩ, но, от друга страна, да се страхуват от трайно влошаване на американо-европейските отношения.
По проблема с исляма Европа и Америка са също, от една страна, много разделени, но от друга - много взаимосвързани. Ислямът е външен проблем за САЩ. Но вътрешен проблем за ЕС. 10% от населението на Франция са практикуващи мюсюлмани; радикалният ислям, политическият ислям е представен в тези общества. А ислямската част на американското общество е незначителна, освен това политическият ислям не е представен в САЩ. От тази гледна точка Америка може да си позволи да говори твърдо, тъй като тя говори за неща извън нейните граници. Страни като Франция - и в по-малка степен Германия - просто не могат да си позволят това.
Но и от двете страни на Атлантика започват да си дават сметка за нещо, което - поне за мен - ще бъде по-нататък ключовото не само в развитието на европейско-американските отношения, а и в мисленето на Европа. И то е, че досега ние мислехме модернизацията като естествено съпроводена от процеса на секуларизация. Но през последните десет години в света се случи нещо, което не се случи в Европа. Светът ставаше все по-религиозен, Европа ставаше все по-малко религиозна. Като казвам "светът", то по странен начин ислямският свят и САЩ се нареждат от една и съща страна. Докато Европа се нарежда от другата страна. Европейската идея за модерност, която изцяло е построена върху идеята за светската държава, за разделянето на църквата от държавата, всъщност все по-малко започва да функционира извън границите на Европа. И тук аз не говоря само за Близкия Изток и за исляма - това е вярно в САЩ, това е все по-вярно в Азия, в Индия (където наблюдаваме засилено сливане на политическото и религиозното, появата на теологическа политика). Една от драмите на Европа е в това, че нейният модел се оказва "неизносим". Тя има, разбира се, най-привлекателния модел за всички гледащи я отвън (с изключение на американците), но не може да експортира своя начин на живот, своите ценности, своите институции. По две причини: първо, защото са много скъпи (социалната държава). Когато Европа излиза от своите граници, тя не предлага на обществата, към които отива, социална държава (това важи и за страните, присъединяващи се към ЕС). И второ - Европа не може да предложи своя модел, тъй като светският тип държава, държавата, разделена от религията, става все по-малко приемлива и легитимна за неевропейския свят. (Турция, от тази гледна точка, е изключително интересен пример. Турция все повече се развива като ислямска демокрация, отколкото като светски режим. В крайна смета САЩ в момента се опитват да представят Турция като модел за другите ислямски страни именно като ислямска демокрация, а не като светски режим. Държавата на Ататюрк вече не е нещо, което американците да мислят като модел за Ирак или модел за Афганистан, или модел за Близкия Изток...) От друга страна, приемането на ислямска демокрация вътре в ЕС, при условие, че ЕС се отказва от християнските демокрации... вече е предизвикателство от друг порядък. Така че това е за мен единият тип проблеми. И той е пряко свързан с бъдещето на американо-европейските отношения. Тук въобще не говоря за изборите на различните страни, за светоусещанията на различните страни, за особеното положение на страни като Великобритания и Полша... За мен тезата, че в този момент, през този конфликт Америка се опитва да раздели Европа - ако трябва да бъде напълно честен - е изкуствена теза.
За да раздели Европа, Америка трябва да раздели Франция и Германия.

- Тя може да раздели Франция и Германия от Европа.
- Не, това не е вариант. Ако Америка тръгне - при условия, че съществуват такива разделителни линии - да прокарва теми, които противопоставят Франция и Германия, това ще представлява наистина политически проект за неслучване на ЕС. А противопоставянето на Франция и Германия на другите, например на Великобритания и Полша, е по-скоро опит да бъде организиран някакъв хаос от различни интереси, отколкото стратегия, тъй като в крайна сметка едно такова разделение обслужва френската визия за Европа, не американската. Именно Франция е тази, която вярва в "Европа на ядрото" и "Европа на периферията", в Европа на двете скорости. Една федерална Европа, организирана около Германия и Франция, всъщност в рамките на следващите 20-30 години ще погълне периферията си и ще предложи този федерален модел, който сега изглежда неприемлив. Така че нещата са малко по-сложни, отколкото са в главата на Ръмсфелд или на някои други хора в САЩ, които мислят Европа.

Второ разделение: интересите на различните държави

Тук проблемът е, така да се каже, ведомствен по своя характер. Националните държави не са готови да се откажат от определени свои права, те винаги могат да размахват определени антиевропейски нагласи в своите страни, и трето - за определени общества съществуват реални опасения, че ратифицирането на Конституцията няма да бъде лесен процес. Например, предложеният проект бе единственият, който можеше да бъде ратифициран във Франция, но не можем да се закълнем, че можеше да бъде ратифициран във Великобритания - ако използваме тези две крайности.
- И в никакъв случай в Полша...
- Случаят с Полша за мен е психологически. Докато Тони Блеър реши, че би могъл да наложи Конституцията на британския избирател, правейки една от своите странни коалиции вътре във Великобритания, поляците са в много странна психологическа ситуация. Веднага след Втората световна война Ачесън казва за Англия, че тя е изгубила империята си и още не може да намери ролята си. Полша е в обратната ситуация: намерила е независимостта си и не може да намери ролята си. По тази причина Полша се опитва да се държи като голям европейски играч, какъвто тя е в териториален план, от гледна точка на гражданите си, но в крайна сметка Полша е неособено ефикасна, Полша е просто чужда на културата на европейския компромис. Ала за разлика от другите източноевропейски страни може да влияе върху европейския процес. Не че другите източноевропейци сме по-готови за този съюз, но сме прекалено малки, за да си вярваме, че можем да играем своя игра. Поляците са достатъчно големи - не за да прокарат нещо, а за да спрат нещо. И това опиянение на Полша, в която националистическата и суверенистката нагласа е исторически много силна, кара различни полски правителства да влизат в една и съща клопка. Дори и силно проевропейски настроената левица е принудена да бъде твърда в преговорите, за да докаже, че "поляците няма да позволят Полша да е в ЕС, ако Полша не е от големите в Европейската комисия, ако Полша не е важен фактор".
Можем да кажем, че европейските общества станаха прекалено консенсусни. Прекалено лишени от реално идеологическо разделение. Това води до преекспониране на всички разделения, за да може политиците да намират различия. Преекспонира се, разбира се, и противопоставянето ЕС - суверенистки нагласи. Поради тази причина в момента, в който едно правителство се чувства слабо, непопулярно, то винаги може да развее лозунга - "ние ще направим ЕС такъв, какъвто го искаме." И това винаги ще бъде проблем.

Трето разделение: прага на бюджетния дефицит

Този проблем, разбира се, е свързан с Германия и Франция, с техния отказ да спазват трипроцентната бариера за дефицита3. Когато малките страни приеха еврозоната и общата икономическа политика, те я приеха с ентусиазъм, защото това беше начин икономиките им да не са заложници на вътрешнополитическия процес в Германия (главно) и във Франция (до известна степен). Днес, с по-високия си от общоналожения дефицит, колкото и цинично да звучи, Франция и Германия постъпиха по отношение на ЕС така, както САЩ направиха по отношение на ООН с Иракската криза - не се съобразиха с правилата на организацията. Така заявиха, че няма мултилитерализъм въобще, а има избирателен мултилитерализъм. Или: ние всички сме кооперативни, когато това е в наш интерес, и спираме да бъдем кооперативни, когато не е в наш интерес...
Разбира се, Франция и Германия го направиха по един по-учтив и внимателен начин, отколкото го направиха САЩ, но американците бяха по-искрени от французи и немци.
Това притесни определени страни. Всички ясно разбират как и защо Франция и Германия постъпиха така - и в икономически, и във вътрешен план постъпката им има своя смисъл (аз мисля, че икономически това беше правилно решение). Въпросът е, че други страни платиха цената. Холандия, например. И тук големият проблем е каква е ролята на правителството в икономиката - в модерния свят и в Европа.
Класическата либерална доктрина твърди, че правителството не трябва да се интересува от проблема с безработицата. При такова разбиране за икономиката, общото европейско икономическо пространство е възможно. Но самата традиция на Европа е друга. Европейската социална държава е държава, при която демократичният процес минава много повече през регулация на безработицата, отколкото през чисто либералната икономика. И ето един голям парадокс на Европа: за да може да функционира европейското икономическо пространство, както е заложено сега, то трябва да бъде американизирано до крайност.

- Такъв процес се наблюдава...
- Да, но в крайна сметка той се сблъсква с това, което Европа мисли за своя икономическа идентичност. Всъщност посланието, което французи и немци отправят към ЕС, гласи: ние изграждаме Европа като различна от САЩ, а вие искате от нас да се държим като американци - ако нашето споразумение играе ролята на Федералния резерв, то да ни заявява: "инфлацията и безработицата не са ваша работа, подкрепата на икономиката на страните ви не е наша работа - икономиката е автоматичен процес".
Този тип противоречия няма да бъдат лесно решени, защото имат културна специфика, има различни очаквания от страна на населението на САЩ и Европа. Америка е емигрантска държава (или поне беше такава допреди 10-15 години) и хората не очакват от правителството да се грижи за тях. Те знаят, че са чужденци. Чужденците не очакват от държавата, в която са дошли, да им бъде майка. Най-странното е, че в Европа се увеличава броят на емигрантите, на чужденците, а в същото време очакването е за...

- майка...
- ... да, за майка. Друг тип солидарност. И този тип противоречия няма как да бъдат лесно преодолени. Те не могат да бъдат преодолени извън политически процес на договаряне не само в административни, но и в интелектуални критерии. Без договорености между медиите, без един медиен дебат на много и различни езици.
Та... изведнъж се оказва, че идеята за една по-силна Европа трябва да се плати с цената на американизация на европейската икономика - цена, която не всички са готови да платят.

Четвърто разделение - какви ценности?

Накрая, проблемът с т.нар. нови членове, какво се случва с тях. И проблемът с Турция.
Възможно ли е Европа да интегрира своите ислямски малцинства, ако заяви, че не е готова да допусне ислямска Турция в преговорите за ЕС. Ако бъде допусната, трябва да се има предвид, че след 20 години демографски най-голямата европейска държава ще бъде тя. И от тази гледна точка начинът, по който функционира ЕС, ще бъде много различен. Да не говоря, че това силно ще разбалансира отношението Русия - ЕС, тъй като само една от перифериите ще бъде силно интегрирана.
Този тип въпроси са ценностни по своя характер. Не е достатъчно да мислиш, че имаш нужда от толерантен либерализъм, за да кажеш, че Турция трябва да влезе в ЕС. В момента в Турция има повече първокласници, отколкото във Франция, Германия и Великобритания, взети заедно.
Най-странното е, че днес Европа и Америка бавно сменят местата си в демографски и културен план. Америка става все по-консервативна и все по-малко емигрантска държава. Все повече основното тяло на Америка е съставено от второ или трето поколение американци. В границите на американската политическа култура това, според мен, ще засилва необходимостта от повече социална държава (което се вижда в реформата на системата на здравеопазване), от друг тип солидарности. Това засилва такива традиционни ценности като американския патриотизъм, което наблюдаваме през последно време.
Европа все повече става емигрантска държава - и на базата на застаряващото население този процес не може да бъде предотвратен. В икономически план тя все повече се отдалечава от социалната държава като модел, върху който е изградена националната държава на ХХ век. (Защото всъщност социалната държава е отговорът, който Европа дава след Втората световна война на въпроса как да не допуснем Ваймар, как да не допуснем Октомврийската революция. Кейнс не е социалдемократ, който иска да реформира Европа, а е традиционен либерал, който се опитва да спаси Европа.)
И най-странното е, че и Америка, и Европа днес говорят със своите стари идентичности. Всяка като че ли по-добре разбира това, което се случва у другия. Без да си дават сметка за промяната и за това, че промяната не може да бъде предотвратена, защото тя е демографски и в някакъв смисъл икономически предопределена. В своите базови нагласи Америка се европеизира, независимо дали иска или не иска това - говоря за отношения между държава и икономика, между държава и общество. А Европа, ако се опита да играе извън националната държава, ще бъде принудена да се американизира - първо от гледна точка на проблемите, които решава, от гледна точка на икономиката си. В този смисъл дебатът във Франция за "забрадката"4 е следващо поколение дебат. Той вече е дебат на XXI век. Как може да бъде удържан републиканският, универсалистки модел на Франция... в състояние на съществуване на достатъчно големи, радикални малцинства, които не са готови да платят с културната си идентичност за правото да бъдат френски граждани? И тук ще има много различни дефиниции.

- Никой не иска да се разделя с миналото си.
- Именно затова дебатът около забрадката е ключов. Цялата Трета френска република е построена на сблъсъка между държавата и католическата църква - кой да контролира училищата, кой да контролира духовната власт. За Франция допускането на религиозни училища, допускането на религиозна власт вътре в държавността всъщност е краят на републиканския й модел. Това не е технически въпрос, това наистина е въпрос за френската идентичност. Допускането на забрадка в училищата значи, че се иска от Франция да се откаже от повече от сто години история. От друга страна, Франция не може лесно да се справи с проблема, защото републиканската универсалност (в позитивен план го казвам) все по-трудно може да се наложи в рамките на едно общество, което все повече се гетоизира в етнически и икономически план.
Трудностите за общ разговор по проблемите, породени от масивна емиграция, са в това, че само част от европейските страни са засегнати (и това всъщност прави Източна Европа напълно неадекватна и нерелевантна в такъв разговор). Постколониалната емиграция - това е всъщност цената на колониализма и постколониализма. Но страните от Източна Европа повече дават емиграция, отколкото приемат; и в този смисъл те въобще не могат да разберат дебат като този във Франция, той не е техен. И това поражда различни чувствителностите вътре в ЕС.
Мисля си, че на Европа, както и на Америка, както и на света, ще им се наложи да преоткрият либерализма в базовата му форма, да си спомнят как е възникнал. А той е възникнал като режим на религиозна толерантност. Европейският либерализъм е роден от религиозните войни в Европа. От сблъсъка на католици и хугеноти, от появата на протестантството. Либерализмът е роден от опита на гражданските войни. А Обединена Европа беше родена от междудържавни войни и изградена в междудържавен и междуграждански мир. Това по своя характер е друг опит: когато няма войни между държавите, и елитите могат да бъдат гарантирани. Ала да бъдат преодолени гражданските войни, но не в разпадащи се държави (като на Балканите), това предполага друг тип култура, друг тип ценности, друг тип отношения към властта.

Недвусмисленото мислене

- Понякога си мисля за Джордж У. Буш като за играч в билярдна зала, който нанася първия, разбиващ топките удар на нова игра... като че ли той наистина оповести нова игра, един нов свят и всеки трябва да търси новата си роля в този нов свят.
- Ако приемем този образ, Буш с действията си оповести едно ново, "недвусмислено мислене".
11 септември е разделителна дата в един смисъл, много по-важен от всички, които през цялото време й се придават. До 2001 година в света течеше процес на конвергенция между класическия либерализъм и постмодерните нагласи. Идеята беше, че всичко може да се договори, че няма базово противопоставяне на ценности... Зад всичко това беше скрита презумпцията, че има една основна ценност - човешкият живот, която е споделена от всички. Ако трябва да бъдем честни - постмодерният свят беше свят без саможертва. В този свят можеха да функционират много неща - и Бил Клинтън беше най-хубавото му олицетворение. Харизматик, женкар, човек, който е едновременно силно искрен и неискрен, човек, който предефинирва какво е секс, какво е добро във всяка ситуация - това беше абсолютно ситуационен морал. Този тип ситуационна моралност много отговаря на поведението на средните класи, които - за да запазят своята ценностна идентичност, от една страна, и материалния си статус, от друга - непрекъснато примиряват противоположностите. Но техният либерализъм се оказа изцяло неприемлив за други части на света, където извън вярата в абсолютното добро просто животът е тотално лишен от смисъл. Това са съвсем други типове общества, там този тип игри на средните класи не са възможни.
Джордж Буш не идва от постмодерните езици. Цялата драма в европейския поглед към Буш е, че те се опитват да излъжат още веднъж себе си, представяйки го като поредния циничен геополитик. Те си го представят като Бил Клинтън, който играе друг мач. Затова предпочитат да говорят за хора като Дик Чейни, за неоконсерваторите... Това, което те отказват да приемат, е, че е възможен лидер на голяма държава, който да мисли, че има разделение между добро и зло. И то абсолютно разделение. И че неговата задача е да бъде на страната на доброто. И че когато си на страната на доброто, основната задача е да побеждаваш злото. Те биха се ужасили, ако приемат едно към едно това, което казва Буш. Буквалното му разбиране обаче не е невъзможно, ако човек си даде сметка, че една голяма част от американското общество буквално мисли така и буквално възприема говоренето на Буш.
Останалият свят също мисли Америка като абсолютното зло - говорейки за геополитическите й интереси, за нефта и пр. Има един аргумент, например, който никога не се изказва, когато питаме защо Близкият Изток е толкова притеснен от влизането на американците в Ирак. Хората там се страхуват, че в Ирак ще влязат американски проповедници. Че ще започнат да проповядват религията си и ще се появят евангелистки общности (а евангелизмът в момента е най-бързо разпространяващата се религия).
Казвам всичко това, защото европейският дебат е много по-софистициран. Много по-интелектуален и много по-малко представителен за това как различни хора мислят света. В същото време, в самата Европа, ако погледнем силата на конспиративното мислене, ще видим, че този тип игрови свят е на изчезване.
На 11 септември игровият свят изчезна. И тогава се появи Буш с щеката в ръка и каза: ние сме в свят с ценности, ние ще избираме ценности.
Навлиза мислене, характерно за военното поколение. През цялото време си в ситуация на избор между ценности, непрекъснато си в състояние на саможертва - и каквото и да избереш, си сгрешил. Свободата е ценност. И сигурността е ценност. Постмодерният либерализъм би казал: вижте, ние можем да дефинираме ценностите така, че те да не са в противоречие, въпросът е как ще се договорим да ги дефинираме. Но военното поколение (Исайа Бърлин) казва: Ценностите ни се явяват, ние не ги договаряме, за жалост. И трябва да отговаряш на прости въпроси - не обичаш войната, но Хитлер влиза в Чехия. Трябва да избереш едното или другото, но каквото и да избереш, вече си загубил. Решил си да убиваш или си позволил да бъдат убивани други. Целият ти живот непрекъснато ще бъде серия от избори, в които ти непрекъснато губиш - и това е трагичният характер на този тип либерализъм.
А ние в някакъв смисъл живеехме в свят без трагедии. Ироничното беше сменило трагичното като модус на съществуване. Е, този ироничен свят рухна.
И сега всички са възмутени от Буш, защото при него няма никаква ирония, той не е автор на нито едно иронично изказване. При него няма никаква двусмисленост - и това вбесява всички. Именно буквализмът на Буш побърква Европа, не толкова нещата, които твърди.
"Недвусмисленото мислене" по всяка вероятност ще породи много силна вълна срещу определени елити. Ако говорим честно, ироничните елити изпадат в състояние на нелегитимност. Постепенно тече втвърдяване, "който не е с нас, е против нас" постепенно започва да става принцип на различни деления.
Ако последното десетилетие на XX век беше десетилетие на иронията, сега се връщаме в трагичния модус на съществуването и от тази гледна точка XXI век ще бъде много по-близък, според мен, до екзистенциалните усещания на XX. И всъщност може би ние живеем вече във XXII век, а XXI е бил само едно десетилетие, веднага след края на Студената война... И колкото по-бързо забравим за него, толкова по-адекватни ще бъдем на един нов свят.

- Пренастройката няма да е лесна...
- Това, което напълно ме изумява, е неспособността на българското общество да възприема хора, които са в саможертвен модус на поведение. В България всяко обяснение трябва непременно да бъде икономическо или битово по своя характер. Идеята, че някой извършва нещо - по религиозна или по друга причина - и тотално вярва в него, е обяснение, което ние дори се страхуваме да предложим.
Когато се анализираха бомбените атентати в Турция, например, една основна линия на българските коментари беше, че това е насочено срещу газопроводите, тръбите, преминаващи през Турция. Изглежда коментиращите не могат да си представят, че има някакви хора, които мислят, че този свят е греховен и порочен и че има нужда от друг свят. Дали те са прави или не, е друг въпрос, но за тези хора тръби няма. Те не се интересуват от тръби - и това е силата им.


Разговора води Христо Буцев


Иван Кръстев е политически анализатор. Директор на Центъра за либерални стратегии.
Разговор с
Иван Кръстев






1 В предишни разговори (вж. напр. "Култура", бр. 50/51 от 2000 г.) Иван Кръстев излага тезата, че бюрокрацията е моторът на обединена и разширяваща се Европа. (Бел. ред.)

















































































2 Става дума за "Акцията 31 май" - едновременното публикуване на текстове по бъдещето на Европа от видни европейски интелектуалци във водещи европейски вестници. Вж. "Култура" бр. 27 и 30/31 от 2003 г. (Бел. ред.)













































































































































































































































3 Прагът на бюджетен дефицит от 3% годишно е елемент от Пакта за стабилност, изработен от страните-членки на ЕС в Амстердам през 1997 г. (Бел. ред.)




























































































































































4 Дебатът "за забрадката" за първи път избухва във Франция в началото на 90-те години на ХХ век - една ученичка, мюсюлманка, посещаваща училище със забрадка, е заплашена от изключване. В последно време страстите се нажежиха около предложения от правителството на Жан-Пиер Рафарен, с подкрепата на президента Ширак, законопроект, предвиждащ забрана за учениците в държавните училища да носят знаци с определена религиозна насоченост - забрадки, кипа, големи кръстове и т.н. (Бел. ред.)