С глас на мишка от анимационен филм. Паметта ми пази този израз на Уди Алън, без точно да си спомням дали е от негов филм или книга. Все едно. В случая той има ролята на поетическа фигура, която да изрази състраданието и симпатията ми към деянията и общността на българската театрална критика - тук и сега. Единствено в анимационните филми мишките са симпатични същества, които печелят в крайна сметка битките с котараците. Съвсем между нас и съвсем извън темата - психолозите са измерили в "Том и Джери" агресивност, равна на 120 единици, а в "Кръстникът" - 90 единици. Така че симпатичните мишки са в по-некомфортно положение от мафиотите.
Под въздействието на агресивни енергии от различен вид театралната ни критика е почти в точката на публичното си анихилиране. Това е лошо, много лошо. И е абсолютно валиден повод за самосъжаление. Самосъжалението по парадоксален начин е уютно занимание. За разлика от реалистичното мислене. В самосъжалението има горест, страдание, но и нещо мъченическо-героично. Ние (критиците) търпим незаслужените удари на съдбата, задушаваме се в общество с вулгарни ценности, убиват или поне ограничават правото ни да бъдем автори на собствения си житейски и професионален проект. Така ли е? Така е, спор няма! Обаче изниква проклетият въпрос: защо е така?
Театралният зрител е (или би трябвало да е) квазихазартен играч. Той залага определена сума пари срещу възможността да спечели едно преживяване. Ако е сериозен играч и не иска да губи, ако живее в метрополия, където театралният пазар е пренаситен, в голямата си част непознат, и ако има съответните манталитетни нагласи, той ще се обърне към информирания букмейкър, към експерта, в случая към театралния критик. Е, казват, така ставало в Лондон, Париж, Ню Йорк, Москва. В София, още по-малко в другата част на тази страна, това не се случва. Залозите (цените на билетите) са ниски, информацията тече ускорено по линия на близките, колегите, познатите. Тази информация изглежда по-убедителна и мотивираща от експертното мнение, защото е получена от хора с близки до зрителя ценностни предпочитания. Така че неглижирането приноса на театралната критика за оценката и успеха на един спектакъл е някак си статистически и ментално предопределено.
Да се насочим сега към другия контрагент на критиката - "творците". През последния месец, месец и половина, трима от най-обласкаваните от критиката ни режисьори, заявиха, че тя изобщо не ги вълнува и че не се интересуват от интелектуалните й протуберанси. Въпрос на самодостатъчност и величие, казвам си. И когато си спомням голямото значение, което Питър Брук отдава на критиката, започвам да се убеждавам, че той, за разлика от българските си колеги, има неосъзнат комплекс за малоценност и сериозна творческа колебливост.
Мегаломанията, запълващият целия видим хоризонт на "свръх Аз" на творците ни, е главната част от дискретния им чар. Някъде все още Паниковски и Шура Балаганов продължават да се блъскат с въпроса: "А ти кой си?" За жалост, критикът, българският критик, не може да артикулира ясен отговор на този въпрос. Защото не се дисциплинира, не се ориентира да разглежда сценичната творба в нейната уникалност. Хайде да си спомним десетките, стотиците, хилядите статии, рецензии, анализи, построени от панелите на общовати естетически конструкции, от коректно назовани или премълчани цитати на модни теоретици, от аналогиите за "краткост и удобство" с класиците в жанра, от налагането на матрични дефиниции към нещо живо, самобитно, каквото е и най-посредственият спектакъл. Да добавим към това и лобиращата, митотворческа (не винаги от чисто художествени съображения), част от критиката, за да разберем презрението на "творците". Рано или късно господарят се отвращава от еднообразния, безфантазен и преиграващ в хвалебственията си обслужващ персонал.
След повече от двадесетгодишен (макар и не хиперактивен) живот в общността на театралните критици, знам колко много интелигенти, чувствителни и морални хора работят в нея. Тя обаче няма естествено създадени авторитети. Което е проблем в ситуация, където широката публична популярност е аргумент и възможност за влияние. Някой има нужда от зависими, тънки гласове - като на мишката от анимационния филм. Едно театрално лоби издига своите фаворити, които другото не признава. Там има други фаворити. И всеки защитава онези, които са го припознали като фаворит. Няма да е честно, ако не кажем, че все повече доминира "цивилизационният избор", т.е. все повече огласяваме "нашите" и все по-малко маскарим "другите". И преди, и сега истината не е цел на критическото изследване и писане.
Още повече, че в България не е имало, няма и не може да има професионален театрален критик в пълнотата на понятието. Професионалният театрален критик пише 4-5, хайде да са 6-7 рецензии на месец и от тях живее сносно. Занимава се изключително с това, освен ако за душевно проветряване не реши да поработва и като градинар, отговорен е пред своя Издател и пред собствения си избор. При нашите условия и хонорари това е немислимо. Театралният критик трябва да работи непременно и нещо друго, което обаче се явява основната му професионална реализация: научен сътрудник, редактор, драматург в театър, чиновник и т.н. Това проблематизира неговата независимост, явно или видимо го втъкава в деформиращи оценката му взаимоотношения и мъчителни (в началото) компромиси. И който е безгрешен, пръв да хвърли тежки думи върху него. Аз знам, че само с хляб не се живее, но се досещам, че и само с дух като че ли - също.
Моята лична версия е, че значението на театралната критика трябва да бъде реабилитирано. Дано да съм лош анализатор, но ми се струва, че през последните 6-7 години нейното отсъствие, може би удобно на мнозина, остави театъра ни в едно спокойствие, което гарантирано ще му носи капитализирани лоши лихви. Отсъствието на критиката нарушава екологията на живия театрален процес, прекъсва "вътрешноцеховия" диалог, с което театърът се обрича на кристализация и на хиляди заблуди.
Макар и със скърцане, съм склонен да призная нелепостта на избора си да се занимавам с театрална критика. И продължавам да го правя. Не само защото не мога да правя нищо друго. А защото има нещо вълнуващо да си в патинирана ниша, да си "окото на жертвата", което иронично и добронамерено се опитва да проумее и изрази с други средства театъра, който (рядко!) е концентриран живот.

Димитър Чернев