Четейки текстовете за критиката, публикувани в бр. 41/2003 на "Култура", си мислех, че независимо от някои сходни професионални проблеми, "нашият случай" е по-особен. Преди всичко заради специфичните отношения между визуалните изкуства и публиката, която просто не може да бъде "широка" (широката публика вероятно е идеал, към който се стремим, но си знаем, че няма да постигнем). Освен това ми се струва, че ролята на критиката е не толкова да посредничи, колкото да осъществява нещо като постоянен "вътрешноведомствен" диалог пред и със съпричастна публика (целта е изкушената от изкуството публика да се умножава, а не да се разширява). И още една важна особеност: "визуалният" критик не просто следва събитията, а в редица случаи участва в тях или ги създава в качеството си на куратор (това е опит, изключително полезен за разбирането на процесите и явленията, които отразява).
Всъщност "нашите" особености се дължат до голяма степен на развития, случили се през последните 20-ина години. В някогашната стройна самозадоволяваща се система на художествения живот критиката имаше своето осигурено място и скромна пасивна роля. Тя следваше и отразяваше събитията в, общо взето, предвидими текстове, предназначени по идея за широка публика (от всестранно развиващи се личности - според актуалния партиен повик), но четени на практика в съвсем тесен колегиален кръг. Едва ли някой от критиците тогава е имал илюзии в това отношение. Аз още по-малко, сблъсквайки се редовно с потенциалната широка публика в общите художествени изложби: групи от предприятия, заводи и АПК (аграрно-промишлени комплекси), водени организирано на "културно мероприятие" (в работно време) и отрудени жени, дебнещи културномасовика да се разсее (например в разговор с мен), за да се изнижат и да отидат да си напазаруват...
Така че докъм средата на 80-те ролята на критиката се изчерпваше с участие в един доста вял колегиален диалог, раздвижван краткотрайно от изненадващата поява на провокативен и/или необичайно хубав текст (спомням си например статия на Елена Попова за обща скулптурна изложба). Изненадата идваше от това, че мястото на критиката в художествения живот бе осигурено, но не беше важно, и никой не очакваше от нея да надскочи скромния си периметър. А той бе очертан още в Художествената академия - основен извор и до днес на критически кадри.
Всъщност тя подготвяше историци на изкуството, но не и критици. Например в началото на 80-те тя ни "хвърляше" в живота с доста добри познания за българското изкуство, но общият курс по история на изкуството приключваше с постимпресионизма. Това предизвикваше у мен периодични пристъпи на ярост срещу "тъпата им изолация срещу "вредни западни влияния", докарала ме до това дередже!" - в периода, когато превеждах за свое и на приятели ползване гигантската "Contemporary Art" от 1977 (съвсем "прясно" издание в тогавашните измерения). В по-спокойни моменти си мислех, че образователният пропуск се дължи не толкова на идеологически остатъци от миналото, колкото на съвсем практични съображения: защо да ти преподават нещо, което няма връзка със заобикалящата те действителност. Което пък поставяше под въпрос смисъла на самообразователните ни усилия.
Той се прояви едва впоследствие - при възникването на т.нар. неконвенционални форми, когато критиката се оказа най-подготвена, първоначално дори само за да ги разпознае като изкуство. А по-нататък, участвайки в хода на развитието им, в сложно противоречивите им и взаимно стимулиращи отношения с класическите жанрове, да изгради професионално и самата себе си. И да установи, че онзи малък уютен периметър от 80-те безкрайно се е разширил, но пък се затрупва с работа и отговорности в геометрична прогресия...
Изкуството на ХХ век вече се преподава в Художествената академия, което несъмнено е положителен напредък. Отношението към критиците обаче, които тя подготвя (всъщност не подготвя), изглежда въобще не се е променило. Критиката продължава да се мисли не като професия, а като неделно занимание. Предполага се, че на бъдещия историк на изкуството може да се случи да напише статия за съвременна изложба, а за тази цел особена подготовка не е нужна - достатъчен е един семестър "Теория на изкуството и критика" и една (!) рецензия в рамките на учебната програма. Така беше по мое време, а съдейки по "кадрите", които академията продължава да излъчва, ситуацията не е много по-различна. Те излизат с училищните си познания (че съчинението се състои от увод, изложение и заключение) и със смътни представи за описание и анализ на художествено произведение (акцентът, разбира се, е на описанието). Затова академията винаги се е изненадвала, когато нейни възпитаници "пропишат" критика - защото знае, че няма никакъв принос за това. (Тук е мястото да благодаря на колегите от моя курс Мария Василева, Ирина Генова и Весела Христова-Радоева. И да отбележа, че нашата самоделна система за бързо учене "Италиански ренесанс" като че ли се оказа и прекрасна "школа" за критическо писане - съвсем наскоро си дадох сметка за това...)
Може би изглежда странно, че вместо за критиката, пиша за академията. То е, за да изтъкна изначалната драма на "визуалната" критика. От току-що завършилия неделен критик се очаква моментално да се включи във високоскоростния сложен и многопосочен професионален диалог, който е и все повече "междуведомствен" (т.е. тече в широк културен контекст) - страховита гледка за всеки млад човек. За целта може да разчита само на подкрепата на по-възрастните си колеги, осъществена чрез "взаимоучителната метода" (както я определи наскоро моя приятелка) - възрожденски, но твърде анахроничен принцип в наше време. Положението продължава да е ненормално в основата си. И пред него всички останали проблеми на критиката в момента ми изглеждат второстепенни.

Диана Попова