Най-добре работя,
когато ми е скучно
- Едно от първите неща, които научаваме за вас, е, че от 15 години живеете във Франция и сте по-известен по света, отколкото в България...
- И България е в света, все пак... Но наистина в някаква степен съм изградил име във Франция - от доста години работя сериозно. Големият интерес към изложбата ми ме учуди, защото живеейки от толкова време в чужбина, си мислех, че тук съм почти непознат. Половината ми живот е минал тук и половината там, но там съм учил и работил повече. Има хора обаче, като Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев, Яра Бубнова, които познават моята работа от години, с които постоянно обменяме информация...
- Имената, които изброихте, са част от група художници и куратори, които са успели да се изявят и на Запад, но продължават да живеят тук. Според вас актуално ли е все още делението на Изток и Запад?
- Границата между Изток и Запад постепенно изчезва. Тя не може да остане, тъй като живеем в глобален свят, а той навлиза много силно и в България. Скоро светът ще се дели на известни и неизвестни, на провинциални и непровинциални, но не по географски признак. България е прекрасна страна - красива, с много богата история в сравнение с някои други зад океана, например, но, за съжаление, София може да бъде само регионална културна столица, не и важен европейски център. "На Запад" в един момент всичко става уравновесено и стандартизирано, което също е малко неприятно, но тaкъв е животът. Много скоро ще дойде време, когато няма да има ситуация "в България и извън нея".
- Как решихте да покажете свои работи и тук?
- Изложбата се реализира със съдействието на Раймонда Мудова. Тя изпрати искане до френското Министерство на външните работи. Всъщност оттам финансират този проект за България. Хоу Ханру, който е много виден куратор на световно равнище, също имаше възможност да дойде тук и да се срещне с български автори. Разбира се, той познава някои от тях, но има още много, които може да открие.
- С какви впечатления остана вашият куратор от българските художници и публика?
- Хоу Ханру има съдбовна връзка с България, тъй като е работил дълги години с Марин Върбанов в Китай. Наскоро направи книга за Марин Върбанов. От него има информация за страната, но сега сам я открива. Мисля, че му харесва и има добро мнение за българските автори, с които се срещна.
- Подходът ви към работата с паметниците е твърде необичаен. Как ви хрумна тази идея?
- Има много гледни точки към този проект. Някои се разкриваха в процеса на работа. В началото беше адски сложно да се реализира... Всичко започна от град Куар, където всяка година се правят проекти в един залив. Този път идеята беше да се направи нещо в града. Да се покажат мултимедийни работи, за да се види, че съвременното изкуство е интересно и в градската среда, тоест извън галерийното пространство (малко наивно, бих казал). Разглеждайки града, за да си избера подходящо място, видях паметника на техния герой Бенедикт Фонтана - той е бранил някакъв проход между Австрия и Швейцария и умира в тази битка. Идеята ми беше да направя монументална и в същото време много градска работа. Тогава реших да "срещна" два паметника - швейцарския с подобен български. Оказа се, че в България е много трудно да се издири такава фигура. Всичко, което е било в бронз, е откраднато, претопено или изхвърлено. Случайно разбрах, че в началото на 90-те е излязъл "на бял свят" паметник на Ботев във Враца, който е бил затворен в продължение на години. Точно това беше за мен перфектният паметник на перфектния герой - поет-революционер, символичен образ, умира млад. Двата паметника са много подобни и като пластика, правени са през XIX век, тоест стилово са много близки.
Кметската управа на Враца беше много любезна и веднага подписахме договор. Качихме паметника на самолет. Беше много сложно и много скъпо начинание. Преместването на Христо Ботев се оказа супергероична постъпка. Неговото "прелитане" от една точка към друга може да се сравни с баналното, бих казал, летене на американските супермени. Нашите герои Ботев и Левски са нещо като техните Батман и Робин, например...
Всеки паметник е направен, за да стои на определено място, да бъде увековечен някой герой. Да изразява национална гордост, памет, сигурност... Но както знаем, всичко може да бъде разрушено и премахнато, всичко е временно.
Швейцарските организатори се интересуваха от преходността на произведенията. Мисля, че тази работа много добре изразява тази преходност на нещо, поставено някъде за "вечни времена". Събирането на два монумента от XIX век с характерните им героични пози създаде доста необичайна ситуация. Двата паметника, обърнати един към друг, се срещнаха "очи в очи". Срещата не беше агресивна, а по-скоро приличаше на детската игра на оловни войници, които се разместват, в случая в голям мащаб.

- Но в тази среща има и носталгия - по миналото, по героизма, по непреходността дори. Тази носталгия се усеща в цялата ви изложба, включително в заглавието й "Балкантон"...
- Това с носталгията не е мое откритие. Става дума за "студена носталгия" - cool носталгия. Определението има нещо общо с cool джаза, с афроамериканския джаз, който е много експресивен. В него има студено потискане на чувства от черните музиканти, за да може да се получи дистанция с белите. Не става дума за носталгия по миналото или за някакво съжаление.
Музиката, която използвам в работата "Скрийнсейвърът. Хард-дискът. Дискът", всъщност включва шлагери, известни в целия свят, които в студио Балкантон съвсем свободно са използвали пиратски. Донякъде в синхрон с времето, когато нещата са били по-свободни, хипарски, утопични дори, докато днес това е минало. Сега вървим към излъскано настояще, към стандартизиране, към нещо оформатено, линеарно. Към една уж позитивна за човека посока, но тя може би е доста негативна в някои отношения. Тази абсолютна профилактика на днешния живот, която трябва да бъде и глобализирана, се налага, за да може, ако бъдем в София или в Ню Йорк, да имаме един стандарт. Това е малко неприятно като виждане за бъдещето, но мисля, че нещата ще бъдат горе-долу такива. Музиката, която съм използвал, предизвиква носталгични чувства по вече миналата епоха в много държави, независимо че текстът (български) там е неразбираем. Това е някаква деформирана памет. Получава се ситуация, подобна на "кучето на Павлов". Казваш си "аха, през онези години беше така" и веднага се получава визия за рink минало. Но какво беше това минало?
Всъщност, както казва Яра Бубнова, Балкантон е "прадядото на пиратския диск". В хаоса на неточността, който беше много характерен тогава за България, Балкантон беше нещо много голямо и държавно узаконено. Днес той е минало, разбира се, но за мен се яви като идеалното заглавие за изложбата ми.

- Видеото "Скрийнсейвърът. Хард-дискът. Дискът" е доста объркващо за зрителя. Първо, заради самата "случка", която е необичайна, извън нормалните неща, с които сме свикнали - разместване на пространствени пластове, влизане на едно пространство в друго, движение в разрез с всякакви гравитационни закони. Това монтаж ли е, или съществува трик човек свободно да ходи по стените?
- Не, монтаж няма - това, което се вижда, е точно това, което се случва в тази работа. Интересува ме извънкадровата работа на едно произведение. В много от произведенията ми обаче тя не личи. Така е и със "Скрийнсейвърът. Хард-дискът. Дискът". Там има много сложен механизъм на работа, който е извън кадър и е много голямо усилие - скъпо, разбира се. В същото време то не се вижда от обикновеното око, което е съсредоточено върху невероятния ефект. (Подобен момент се явява във филма на Стенли Кубрик "Космическа одисея 2001", където една жена ходи по стените на космическа ракета.) Заглавието на работата ми е инспирирано от схематичността на информатиката, тоест на компютърните тела, които имат памет, имат нещо, което ги движи постоянно и дори когато са загасени, те сякаш продължават да акумулират някаква енергия и да работят. Освен това скрийнсейвърът позволява на екрана да не изгасва изцяло, същевременно да не се деформира. Той е движен от хард-диска, който движи и паметта. От този взаимосвързан механизъм идва цялата ми идея, затова заглавието е толкова дълго и сложно. Според мен и човекът е машина с памет, която се наслагва, заспива и от време на време трябва да бъде събудена, за да бъде реактивирана. В работата ми човекът, който влиза и излиза и от време на време пуска някаква музика, в един момент толкова е "влязъл" в тази памет, че става част от нея, започва да изпълва цялото пространство, всички негови обеми (включително тези на зрителя) и да командва с дистанционно управление. Използвани са всички измерения, всички посоки, всички възможности - на гравитацията, на телекомуникацията, за да може по този начин да се поддържат елементите в тази голяма машина. Де факто човек вече не е самият той, а е част от тази памет, той я движи и същевременно е като неин пазач. Има и нещо театрално в тази работа. Това е сцена, срещу която сме изправени фронтално - като в някаква пиеса. Нещата са направени доста схематично - "героят" не ни вижда, но ние го виждаме, а би трябвало да има някаква комуникация. Не зная, може би тя става чрез смяната на тези музики. Тя като че ли е в нас самите и се събужда от емоционалната ни реакция на всеки отделен откъс от песен.
- Имат ли отношение работите ви към това, което ви заобикаля? От какво се вдъхновявате? Какво ви вълнува?
- Аз се стремя да се занимавам с различни неща, да гледам на живота малко отдалече и мисля, че най-добре работя, когато ми е скучно. Обичам да скучая и да не мисля за това, което искам да правя. Понякога ми идват идеи, които реализирам много по-късно. Естествено, като всички съвременни автори мога да кажа, че искам да правя референтни на света неща. Всяка работа, която се прави, може да се свърже с настояще, минало или бъдеще, но мен ме интересува да има връзка с реалното пространство - с хората, със социалните проблеми, с паметта, с устройството на света, с цикличността, в която живеем. Все пак няма нищо ново - земята си остава кръгла, тя се върти и ние се въртим около нея. Точно това повторение, тази цикличност ме интересува. Както се казва в книжките - художникът наблюдава какво се случва в света около него и го пресъздава... Така е горе-долу и в моя случай, разбира се, и мисля, че всъщност художникът е точно това - той е повлиян постоянно от някакви неща. Има хора, които се влияят много повече от социалната несправедливост, от тероризма, от какво ли не - всичко може да е претекст на една работа, тоест всичко може да е повод за изкуство. Бих казал, че аз търся по-невидимите неща - по-невидими моменти от човешката скука, която донася връщане обратно към миналото или отива напред в бъдещето, което все пак е променливо, преходно... Тъй като съм напуснал България преди 15 години, аз я познавам и преди, и сега. А има хора, които след толкова време вече нямат съзнанието за България през онези години. Смоням си неща, които за мен са били важни и продължават да са важни. Спомням си илюзиите за другата Европа, за другия свят. А мисля, че днес светът е един. И в него няма да има емиграция, защото няма къде да се емигрира вече - няма такива силни емиграционни точки, каквито имаше преди години. Тоест, ще се емигрира само класово - финансово, социално, което е малко жалко, разбира се. Доста от тези неща ме занимават. Но как и в какъв вид те излизат работите ми, в крайна сметка е изненада и за самия мен.

Разговора води Светла Петкова



Разговор със
Стефан Николаев