Разпад

Камерната сцена на Народния театър е широко отворена към зрителната зала. Амфитеатралната й постройка, с полукръг ниско долу, е обозначена ясно като арена, която Даниела Олег Ляхова е облякла в червено кадифе. Спуснатите отзад завеси внасят леко предвзета театралност (впрочем както и костюмите), която иронизира, сякаш в скоби, разиграващото се. Иззад тях най-често се появява най-неподходящият в ситуацията човек, най-нежеланият. Точно онзи, който е най не на мястото си. Който е най-потърпевшият от опитващите се да се засекат вектори на чувствата. Който и да е той - Ракитин, Вера или Наталия Петровна - винаги е нокаутиран. А победител няма.
Любовните триъгълници в сюжетния поток се наслагват, пресичат, разпадат. Векторите се разбягват. Тази геометрия на мелодрамата всеки път, като се опитва да стъпи на краката си, се разпада. Нуждата от силни чувства, която интересува представлението, подрива яснотата на инак видимия мелодраматичен знак. Помним любовта към геометрията на Маргарита Младенова от най-добрите й Чехови спектакли и умението й да я въвежда като фигура в структурата на представленията си, за да я подрива през цялото време. (Една игра, в която тя откри множество възможности в търсене на актуална театралност.)
Наталия Петровна (Снежина Петрова) е влюбена в студента-възпитател на сина й - Беляев (Деян Донков). Ракитин (Владимир Пенев) е влюбен в Наталия Петровна. Вера (Маргита Гошева) е влюбена в Беляев.
Беляев е сюжетното "мюре" в драматургията на представлението. Влюбването в Беляев на Наталия Петровна, намираща се в центъра на битката върху арената, взривява страстите. Деян Донков показва Беляев като куха риторическа фигура - бодър, прагматичен, беден студент; здрав дух в младо тяло. "Здрави" са и доктор Шпигелски, и Ислаев (Красимир Доков). Валентин Ганев играе Шпигелски като комична фигура, сякаш изпаднала от Гоголева комедия - услужлив шут и циничен търгаш, достатъчно умен, за да се опита да изтъргува и самотата си.
Между всички останали се разпространява "болестта".
Добър дует, Снежина Петрова и Владимир Пенев водят основните вектори в логиката на действието на спектакъла. Играят с ожесточение, подобно на онова в играта между Мертьой и Валмон от "Опасни връзки", с меката колажна обърканост в чувствата на Чеховите персонажи - например неговите красиви жени и депрофесионализирани доктори или всеотдайния вуйчо Ваньо - и с изнервената нетърпимост, типична за днешния човек. Безспорно драматургичен кладенец на спектакъла, и двамата дълго не са показвали така цялостно, професионално, плътно и вдадено сложни хора.
Всички са изнервени и недоволни от всичко. Всички са втренчени с целия остатък от надежда за бъдещето си в някого, в нуждата от любовта му. Телескопът, който все местят по сцената, знаково иронизира възможността да се анализира научно подобно любовно втренчване.
Върху сцената-арена непрекъснато всички първо нервно сноват, после се сблъскват - в началото по-кротко, сетне все по-ожесточено - за да се разминат накрая и да не си оставят надежда. Всички заминават. На финала Снежина Петрова беззвучно, с дори някак театрален жест, поглежда в цялата, предстояща на Наталия Петровна, самота и безпомощно-кресливо напуска сцената. Върху арената не се виждат трупове като на финала в "Хамлет", но оживелите са твърде, твърде малко. Разпадът (на връзките и хората) в малкото фамилно общество е пълен. Тъкмо този опустошителен разпад проявява чрез фигурата на любовта, чрез невротичното Чехово следене на чувствата, новият спектакъл на Маргарита Младенова. И го прави вълнуващо.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Месец на село от Иван С. Тургенев. Сценичен вариант и режисура Маргарита Младенова. Сценография Даниела Олег Ляхова. Музика Асен Аврамов. Участват Снежина Петрова, Маргита Гошева, Ванча Дойчева, Мария Сапунджиева, Карла Рахал, Красимир Доков, Владимир Пенев, Валентин Ганев, Деян Донков, Марин Янев, Христо Чешмеджиев. Народен театър "Ив.Вазов". Премиера 22 януари 2004 г.