Баналности, без които не можем

В салона на мадам Готие
Човек оставя след себе си гнойна диря не защото е лош, а защото е слаб.
Ф. М. Достоевски, Братя Карамазови


Спектакълът "Месец на село" ме халоса по нютоновски с едно прозрение, вероятно за повечето театрали банално до обидност, но за мен поразяващо ново и остро. Става дума за значимостта на фактора "разпределение на ролите" и фаталните последици от подценяването или сгрешеността му. При налични добри текст, режисьор, актьори - лошото разпределение може да запрати каруцата в реката... Току-що научих, че известният български режисьор Кръстьо Мирски казвал не съвсем на шега: "Аз да направя разпределението, после който иска, да поставя". Малко като лордовете бриджьори, които след анонса се оттеглят на пура, а разиграването поемат слугите им.
Концепцията на Маргарита Младенова - вербализирана на пресконференцията - ме зарадва неимоверно с това, че съвпадна с днешно мое четене на тази многословна, обяснителна, препъваща се във вайкащи монолози, звучаща като епигонско ехо на Чеховите драми (ако и да е писана далеч преди това), доста младежка и в същото време очарователна и неизлишна драма на Тургенев. Крайно неочаквано представлението, което впоследствие се разгъна, не носеше и буква от превъзходно артикулираната идея за "измятането" на добрите енергии, идеи и хора в процеса на "живеенето" по пътя към "случването". (Наречията са представителни цитати.) Нещо повече, внушението на спектакъла е точно обратно на заявения му патос.
Защо се получава това "измятане" на добрата режисьорска идея в плачевно безсмислен краен резултат? Твърдя, че стартът на девиацията е в избора на Снежина Петрова да бъде (стане), преживее и прероди героинята Наталия Петровна, която:
- е 29 годишна;
- е женена поне от 10 години насам за крайно симпатичния Ислаев, типаж, по какъвто обикновено жените не изгарят, но за когото с мила обич се бракосъчетават;
- със 100% достоверност не познава библейски друг мъж нито преди, нито по време на брака си;
- 4 години позволява да бъде тихо обожавана от Ракитин, когото собствено обича братски, ако и леко подличко - храни женствеността си, без да храни неговия глад;
- ненадейно (но неизбежно) бива сполетяна от надигаща се емоция по Беляев - мъглява смеска от плътско привличане, синдром на господарката и конярчето, копнеж по романни страсти (тип Пол де Кок - твърде четен в дългите зимни вечери на салонна Русия), смеска, оказваща се лятна измишлютина, която у девствена на любов душа като нейната добива размерите на Тристан-Изолдова апокалиптичност;
- живее в тесен семеен кръг, не среща нови мъже и не просто не е калила оръжия като лукавство, кокетство, въртиопашкост, а никога не е била предизвикана от среща или обстоятелство да разбере, че ги притежава.
Тя е невинна. Преди срещата си с Беляев Наталия Петровна не е стъпвала в райската градина. В личния й хронос първородният грях не се е случил. Оттам тръгва и възможният днешен смисъл на тази доста наивна история. Една невинна емоционално, психически, социално и интелектуално девойка в качеството си на незнаеща предизвиква няколко катастрофи и разпада света около себе си. Това не са мои фантазии по повод на. Всичко го има в текста на Тургенев като цифри, факти и налагащи се еднозначни изводи. В прав текст тези неща са посочени и в басамаците от монолози, в който тя се дисектира, самобичува, изгаря от угризения и пр., с право изрязани от сценичния текст, но без право изпаднали от сценичния образ. (Разбира се, еманципацията на режисьора от литературния текст в последните десетилетия е величина, която никому не би хрумнало по принцип да оспорва, а в случаите, когато художествената цел е четимо положена в убеждаващ краен резултат, и най-консервативният зрител я адмирира. Тук обаче не става дума за намерение да се обърне хастарът на пиесата, да се разместят знаците на авторовите послания, сценично да се спори с авторовата идеология и в антагонизъм да се постигне нова собствено театрална семантика. Тук е заявена волята да се изследва процесът на етическото срутване на "тези прекрасни хора", по израза на Маргарита Младенова, под напора на любовта.)
Каква се явява Наталия на Снежина Петрова и Маргарита Младенова? Ще започна с това, с което заради съспенса би трябвало да завърша. Явява се кучка. Ако трябва по-културно - тя е куртизанка, и то не скъпа, която закусва и вечеря с по един стъпкан мъж. Междувременно замезва, презирайки околните. Като "презиране" е малко силничко, то предполага повече отношение, отколкото героинята проявява към когото и да е. Тя е една безсърдечна незадоволена разглезена дама, която скучае не защото живее на това място и по това време, а защото така си е родена, която, унижавайки близките си по различни начини, дори не се забавлява, а убива времето. В дълбочината на кокетството си тя е и перверзна - мъжете не се ползват по предназначение като извор и обект на някаква любов, а като хлебарки в бухналия й кок.
От първата сцена между нея и Ракитин започва кухото биене между сценични сигнали и драматургична тъкан и това противоборство градиращо кънти до финала.
Наталия се държи с Ракитин като хетера пред новопоявил се клиент - в същото време тече текст, който съобщава, че те са дългогодишни и близки приятели, споделящи най-мигновените трепети на душите си. Оттам насетне нито се добавя, нито се отнема нещо друго - тя си остава манипулираща гад до края, а зрителят е заниман с няколко сюжетни илюстрации на етапите на нейното прозирно съвсем в началото падение. А именно тласкането на 17-годишната й храненица (ужасно изиграна от Маргита Гошева, която сякаш има за основна своя задача да свали 6 или колкото там години от реалната си възраст, като за целта използва крайно интересното приспособление безспир и неуморно да подскача като козле, а в паузите да отдъхне с циганско колело - дори в Академията да не е станало дума, житейските наблюдения трябва да отбележат, че младите се познават по това, че се правят на възрастни, а не на бавноразвиващи се - то не са викове, викчета, гримаси и кривенета все в посока вдетиняване) към безумен брак със стария глупак Болшинцов (сладък Марин Янев - но защо тъй фрапиращо самотен в стилово отношение - карикатурен, наплескан с руж? - да не би да е особено различен от героинята на Ванча Дойчева или тази на Мария Сапунджиева) с посредничеството на Шпигелски (единственият образ в спектакъла - перфектен, брилянтен Валентин Ганев, който е събрал толкова знание за професията си, че вече е време да изплюе костилката).
Добра актриса ли е Снежина Петрова? Твърдо да. Достатъчно условие ли е дарбата и професионализмът й, за да се справи убедително с тази/всяка роля? Твърдо не. Възрастовото й внушение - зряла, живяла, преживяла жена. Характеровото й внушение - силна, властна, контролираща личност. Физическото й внушение - снежна кралица, орхидея, тигър. Внушение на природата й - интровертна, самодостатъчна, опасна.
Блъсването й в обстоятелствата на драматургичен образ, не чужд, а полюсен на личностното й лъчение, включва самозащитния й силен инстинкт и тя намира спасение (за сетен път) във високата си техничност и калените средства. Резултатът е една по-обстоятелствена Мертьой, лишена обаче от зловещия чар на интелекта. Тук тя е неочаквано безинтересна за образ на "злодей" - вероятно защото той се получава не като резултат на целеви, нейни и на режисурата усилия, а като спасителен пояс, който да я отнесе в познати води. Но нещо по-важно - "Опасни връзки" бе представа, представяне, представление, изцяло показно и "формалистично", а тук видът упражнение изисква не майсторлък, а вграждане на собствената личност. До този момент Снежина Петрова в нито една своя роля не е загатнала нито, че е склонна, нито, че е способна на такава акция.
Осезаемото измъчване и самоизмъчване на актрисата с тази героиня предрешава и безличното присъствие на Красимир Доков - съпругът, и фалшивото звучене на Владимир Пенев - Ракитин. Изправени пред отсъстващ партньор, който, невлязъл в контакт със себе си, не влиза в контакт и с тях, те трябва подръчно и рутинно да се спасяват кой както може. И става тъй, че днешният Ракитин се наслагва от веяния на онзи май по-интересен Ракитин на студента Пенев 23 години назад, на Астров и на Тузенбах. А рядко автентичният актьор Красимир Доков, лишен от задачи, буквално изнася текст и най-прекрасната сцена в пиесата - тази на израстването на Ислаев и Ракитин и надскачането им по благородство в ситуация, решавана по тия времена задължително с дуел, вяло се търкулва и оттича в хаоса на размитите решения.
Извън избора на Снежина Петрова за ролята на Наталия Петровна, има и още факти от представлението, които будят недоумение. Странното решение на средата (голямата Даниела Ляхова!) - облечена в червен плюш сцена (пустинната жега в пиесата е действащо лице!) с будоарно салонното си звучене усилва впечатлението от актьорските взаимоотношения за квазистрасти в квазиобщуване. Костюмите на Наталия и Верочка, ушити сякаш от евтини завеси, разсмиват с ученически метафоричната си претенция: бели - невинност, червени - страст, черни - трагизъм. А защо слугите са в тафта - този тежък, кралски и разкошен материал на фона на опърпаните дворянски костюми, също не знам. Причудливото костюмно решение се свързва с друг проблем на част от актьорските стремежи. Не само Маргита Гошева прави смехотворна своята Верочка чрез инфантилничене. Същият прийом е прегърнат от режисьорката и Деян Донков в строежа на неговия Беляев. Облечен като козарче (московски студент!), пулещ се като Колчо Слепеца, той също сякаш има за "свръхзадача" да свали онези години, които го делят от възрастта по автор. Сякаш някой от това се интересува? Вместо да се разчита на вродения му сценичен сексапил, на вродената му "необработеност", той се окичва с чужди, външни клиширани представи за "как се играе" дивак, самоук, витален, първичен. Линията на тялото му, начинът, по който криви стъпалата си, всеки детайл на поведението му е така ачик предпоставен и поставен, че цялата му природна автентичност отива по дяволите и прави образа му несъстоятелен източник на интерес, а камо ли на фатална страст. Онзи паралел, който се ражда в съзнанието за родството между "Месец на село" на Тургенев и "Теорема" на Пазолини - една затворена, аристократична, пресъхнала общност, в която в лицето на едно обикновено момче нахлува животът, природното, забравеното, опива всички и сгромолясва илюзията им за съществуване - този паралел припламва и непотърсен угасва като още един възможен и пропуснат ракурс към пиесата.
Две думи за сцената, която ме "въвлече" - завидно измислена и виртуозно изстреляна от Валентин Ганев - презирайки избраницата си (Мария Сапунджиева), околните, живота и себе си, Шпигелски с трагически цинизъм по най-безумния възможен начин й съобщава брачното си предложение. От тази сцена текат мощни вълни на отчаяние, безпътност, самота, безпощадност и накрая смирение пред нищожността на всичко и всички - вълни, чийто шепот дори, не се чува в друг сценичен миг.
В крайна сметка има представление, но с двойното си измятане - веднъж спрямо дефинитивните на тази драматургия параметри и втори път спрямо дефинираните от постановчика си посоки на занимание - то се случва в кривото си огледало. Юродивият му там образ ограничава случването си в мен единствено до обект на епикриза и за съжаление ме оставя по-няма, по-незасегната и по-неразвълнувана за своето и човешкото битие, отколкото на влизане в театъра. Вместо заявения разказ за "любовта като бедствие", пред нас е историята на Крюела де Вил, която беси хора, за да труфи самолюбието си с трофеи. И след двучасово занимание, ако и театрализирано, с гадни хора, които гадно се гаврят с глупаци, за да не съм съвсем капо, побъбрих на твой гръб, любезний читателю, за което - пардон!

21 януари 2004

Аве Иванова



Месец на село
от Иван С.Тургенев. Постановка и сценичен вариант Маргарита Младенова. Сценография и костюми Даниела Олег Ляхова. Музика Асен Аврамов. Участват: Снежина Петрова, Маргита Гошева, Ванча Дойчева, Мария Сапунджиева, Карла Рахал, Красимир Доков, Владимир Пенев, Валентин Ганев, Деян Донков, Марин Янев, Христо Чешмеджиев. Народен театър "Иван Вазов". Премиера 22 януари 2004 г.



Този път театралният "сегмент" от екипа на "Култура" радикално не е съгласен с текста на Аве Иванова - не е съгласен с принципните претенции, не с детайлите.
При добро желание някой (ние?) би могъл без усилие да оспори централните аргументи на нашата авторка, да смени знака им - от "прочита" на Тургеневата пиеса, през критиката към разпределението на ролите, до цялостното структуриране (режисьорско и сценографско) на спектакъла.
В случая за нас обаче по-важни са две обстоятелства: първо, че сам по себе си текстът на Аве Иванова е бляскав, удържан е желязно в собствената си логика; и второ, че това представление е в състояние да събуди истинска критическа страст, да провокира полюсни оценки и през тях да търси истината за себе си.

К