Асиметрия на угодничеството

За статута на културната преса

1.

Винаги ме е изумявала непопулярността на идеята да се обединяваме около каузи: такива, които смущават уюта на управленската инерция, такива, които представляват излизане от собствения свят в името на онова пространство, в което единствено е възможно да съществува този свят. Представям си (апелирам, фантазирам) как представителите на образования елит поне веднъж ще се обединят около кауза.
Подобни непопулярни идеи ме занимават, откакто заживяхме в нерегламентираното време на илюзорната свобода, откакто суетата да се откроиш и суетнята да останеш влязоха в непримирим диалог със смисъла да бъдеш. Съзнавам, че следващите редове ще прозвучат или подозрително, или патетично. Защото повсеместната нагласа да се търсят мотиви за едно или друго действие, е кой какво ще спечели от него, а тук печалба няма!
Ако направим инвентаризация на всичко онова, което не успяхме да опазим (значими мисии и състоятелни личности) не защото не мислехме еднакво, а защото все нещо не достигаше: я тревожност, я благородство, я солидарност, ще се получи дълъг списък на доказателства за личните ни дефицити. Възможно е поводът за тези редове да отнеме или да добави щрих към така съставения не особено ласкав колективен портрет. Поводът е не просто отношението на Министерството на културата към "Култура" - вестник с 47-годишна история (!), превърнал се в институция на българската култура; става дума за статута на културната преса в държавата, за бюджетните институции, които съществуват заради и благодарение на събирателното "национален културен продукт"; става дума за културното пространство в страната, чийто единствен цялостен прочит предлага вестникът, който мизерства на последния етаж на ул. "Александър Батенберг" 4. (Може би това пространство не е толкова широко, колкото ни се иска, написа в юбилейния 2000 брой на вестника Ивайло Знеполски, но върху него е възможна всяка отговорна интелектуална позиция. А след като я има, вестникът може да разчита на солидарността и братството на всички, които я оценяват и държат на нея.)
...Може ли наистина?

2.

Всички вопли за опазване на културните територии звучат в публичното пространство само когато на политиците им се наложи да примиряват обществената чалга с онази съвкупност от норми, която е отвъд демагогията. Популисткият поклон към културата се извършва театрално само когато - за да оцелее, за да продължи, за да победи - мандатоносителят посяга към знанията и влиянието на социолози, историци, писатели, философи, публицисти, плакатисти и прочее представители на българския образован елит. Когато обаче негови представители потърсят институционална защита за културното отстояване на различни проекти, държавата я няма! Получава се особена асиметрия на угодничеството.
Вестник "Култура", както и неколцина от останалите наематели в сградата на ул. "Батенберг" 4 - Центърът за либерални стратегии, Центърът за академични изследвания - представляват особени зони - зони, в които (перифразирайки Богдан Богданов) "се прави и преправя жизненото цяло в сложна мрежа от реални посредници". Именно те са алтернативното говорене, компенсацията за смисловия дефицит на всекидневието, а тяхната същинска среща в публичността се случва на страниците на "Култура", вестникът, който не просто модулира сигнала, а тотално отстоява своята мисия - да участва във фабулата на културния хепънинг.
Кръгът "Култура", който удържа много важния за самочувствието на нацията център на етически и естетически анализ, обединява точно този елит - хора, които имат предимството да виждат малко по-напред и малко по-широко в днешното и в утрешното. Те са потребният кислород, за който се сещаме в астматичните пристъпи на тежкия политически смог. Уважаващите себе си демокрации охраняват тези зони. Грижат се за тях, ухажват ги. И не защото особено харесват, уважават, употребяват или посещават културните територии. А поради много проста самосъхранителна причина: политиците имат нужда от пространството, наречено "Култура", защото съзнават своята зависимост от образования елит на нацията. В това сложно кръстосване на интереси има както самолюбие, така и осчетоводяване на рейтинги. По-важно е обаче, че има споделяне на определени отговорности - като тази да се дефинират възгледите за света и мястото на нацията в него. Невъзможна задача без интелектуалния елит и неговите културни посредници.
Тревожно е и обидно, ако пренебрегнем посегателствата върху тяхната територия. Тревожно и обидно е, ако не започнем дебат за статута на културната преса в държавата, за бюджетните институции, които съществуват заради и благодарение на събирателното "национален културен продукт"; тревожно и обидно е, ако не внесем безпокойство в замисъла на случващото се, ако (пак) не успеем да излезем от собствения свят в името на онова пространство, в което единствено е възможно да съществува този свят.
"Култура" внася някакво безпокойство. По същия начин, когато хубава жена мине покрай застаряващи възгрозни жени, то тя разпръсква край себе си безпокойство... Мисля, че това е за хубаво и е добре, когато нечие присъствие внася безпокойство! Иначе всичко е като умряло! Боя се, че започваме да свикваме с умрялото!, написа великият Йордан Радичков. Както се казва, след него е редно просто да замълчим...

Еми Барух