За европейските културни политики
У нас по покана на Центъра за култура и дебат "Червената къща" гостува Драган Клаич, президент на Европейския форум за култура и наследство. Лекцията му "Културни аспекти на присъединяването ни към ЕС: Какво може да се очаква" е първата от серията дебати на тема "Културното пространство на Европа: визии и практики", които предстои да бъдат организирани от "Червената къща".
Драган Клаич изброи някои общи положения. Например, че идеята за обща европейска културна политика не се приема добре от страните-членки на ЕС, които смятат, че всяка страна трябва да решава самостоятелно въпросите на културната си политика. Това виждане е и юридически скрепено с единствения член в учредителния договор на Съюза, който се отнася до културата, а именно чл. 151, изрично забраняващ хармонизирането на културните политики. Според Клаич ЕС не е направил кой знае какво в сферата на културата. Има няколко европейски програми за култура, като най-известната е "Култура 2000", но по мнението на работещите с нея, 34 милиона евро са твърде малко за "всички и всичко", а административните й изисквания са много утежнени. Клаич смята, че тази програма вероятно ще действа още две години. Впечатлението му е, че страните-членки няма да искат да отпускат големи средства по нея и че ще има трудности по предоговарянето на условията.
Според Клаич в момента в Европа се установява виждането, че културата трябва да стане ключов фактор в обединителните процеси, дори и в такива като изграждането на обща отбранителна политика. Необходима е и "интеркултурална компетентност", т.е. познание за другите народи на континента, за това какво можеш да очакваш, минавайки границата. Два са сценариите, с които се описва непосредственото бъдеще на Европа. Единият е песимистичен и говори за склероза и бюрократизация на европейските структури, за липса на инициативност и за оплитане в сложностите по присъединяването на нови държави. Другият е оптимистичен и описва как след май т.г. разширяването на Съюза ще е стимул за изграждане на културна общност; как най-после преговорите за европейска конституция ще завършат с успех. Според лектора най-вероятното развитие е някъде по средата, но той подчерта, че "проектът Европа" не бива да се оставя само в ръцете на политици, бизнесмени и бюрократи. Подчерта още, че традицията държавата да инвестира в културата и изобщо да се ангажира с нейните проблеми е типично европейска. Смята, че колкото и различни да са европейските народи, колкото и различни "спомени" да имаме всички ние, все пак е възможно изкристализирането на набор от характерни за Европа ценности, около които да се обединим.
Въпреки всеобщото признание за важността на културата, което идва от ЕС, за Клаич е лесно да предвиди, че през следващите години едва ли ще има увеличаване на бюджетите за култура. Защото държавите няма да могат да си позволят дефицити поради присъединителните процеси и защото населението на Европа застарява, а това означава по-големи разходи за социално осигуряване и здравеопазване. Той стигна дотам да прогнозира даже гибелта на големи институции с национално значение (у нас това биха могли да бъдат дори БАН, Народната библиотека), ако те не успеят да докажат ефективността си и, ако е необходимо, да поемат "риска от комерсиализация", за да си осигурят собствени приходи. Клаич смята, че един от възможните външни източници за финансиране са структурните фондове. Тяхната цел е изравняването на жизнените стандарти в отделните европейски страни, но по-новите членки на ЕС ги използват и за финансиране на културни проекти. Въпрос на "опаковка". Клаич препоръча сформирането у нас на регионални органи по 6-те структурни фонда, които да изготвят добре защитени проекти. Той даде за пример Полша, която не е могла да усвои всички средства, предоставени й от тези фондове, заради несинхронизираното си вътрешно законодателство или поради недостиг на подготвени специалисти. Според него България трябва да очертае основните си приоритети и да формулира ясно интересите си в областта на културата. За тази цел пък е необходимо културните дейци у нас да се обединят около разработването на стратегия, която да отчита интересите на всички. Не бива ползването на чуждестранни фондове да се превръща в боричкане за конкретни проекти и противопоставяне на съсловията - музиканти срещу театрали и т.н. Клаич призова към активното ангажиране на културните дейци, защото те са най-близо до културните институции и най-добре познават проблемите на съсловието. "ЕС няма да ви подреди културния дом, нито ще ви ремонтира покрива. Най-много някое капещо кранче да затегне", каза Клаич. Той напомни, че в хода на синхронизирането с европейското законодателство ще трябва да приемем закони, които макар и индиректно ще се отразят върху културата и ще повишат разходите за нея. Например мерките за противопожарна охрана, изискванията за качество на въздуха, на които не отговаряли всички театрални сгради у нас и чието пренагаждане би било много скъпо. Лекторът отбеляза, че въпреки чл. 151, който е против синхронизирането на културните политики, в отделните страни тече процес на взаимно следене и заимстване на положителното в тази област. Отбеляза още, че нашите законодателни и изпълнителни органи никак не бързат с разработването на стратегии и напасването на законодателството. Отбеляза и големите несъответствия в културните фондове, които съществуват в повечето от бившите социалистически страни. Нашият Фонд за култура например разполага с 200 000 евро, докато в латвийския има 5 мил. евро. Цензура и централизиран контрол нямало вече никъде в бившия Източен блок, но като единствена страна, успяла да реформира културната си политика, без това вече да е в ущръб на самата култура, Драган Клаич спомена само Словения. За Унгария каза, че има "положителни промени"; за балтийските републики - че "са заимствали някои елементи от скандинавските страни"; а за Полша - че има мощна културна система, която се съпротивява на промените, опитвайки се да запази старата система на разпределение, без да разполага с предишните средства. Във връзка с България спомена бягството на държавата от отговорност и имитацията на реформи. Като например прехвърлянето на театри към месните органи на управление, без да осигуряват средствата за тях. (А иначе, само за сравнение: в Холандия, където има силно развита институционална инфраструктура и сложна система за наблюдение, оценка и субсидиране на културните "проекти", държавната субсидия за театър е 85%, във Великобритания 45-55%. В Латвия, със 7 репертоарни театъра, тя е също 55%, което Клаич учудващо изтълкува не като съхраняване на театрите на всяка цена (вкл. и на качеството им), а като "безотговорност на националните власти", защото благоденствието в Латвия не било като във Великобритания.) Нашата страна той вижда като затрупана от чуждестранната култура, която ни е превърнала в свой пазар.
Драган Клаич се надява в бъдеще да се появи система, която да инвестира в мобилността. Т.е. творците да могат да участват в международния културен живот, но да остават да живеят в собствените си държави.

Ирина Илиева