Честито!

Татяна Лолова: 1/2 живот х 4
На 3 февруари т. г., точно седмица преди да навърши нужните години за един сериозен юбилей, голямата българска актриса Татяна Лолова си подари четвърто издание (този път "преработено") на своя "автобиографичен разказ в един разговор с Георги Каприев", наречен "1/2 живот". Книгата е издадена от издателство "Изток-Запад". Премиерата на "1/2 живот" бе в зала "Методи Андонов" (прочее, преди 10 години, с "доклад" на Татяна Лолова се откри тази изящна зала). Пред очарованата публика актрисата импровизираше, както винаги, вдъхновено, човеколюбиво и весело. Преди тази очаквана кулминация на вечерта успяха да произнесат по няколко думи за нея и за книгата "съставителят" и "дежурният напоследък водещ" Георги Каприев, театралният критик Никола Вандов, издателят Любен Козарев.
Публикуваме думите на Никола Вандов, произнесени на премиерата, и пожелаваме на Татяна Лолова още много творчески години, здраве, бодрост и срещи на любовта по пътя.


К

Уважаема Татяна Лолова,
Уважаеми колеги и приятели на блестящата българска актриса и авторка,
Уважаеми и щастливи читатели, вие - които вече сте прочели книгата, и вие - на които тепърва предстои да попиват опияняваща й слънчевост,
Уважаеми колеги по влюбеност в Татяна Лолова, които сте съставили, оформили и издали тази книга,
Уважаеми дами и господа,

Може би не е лесно да си Татяна Лолова, защото всеки сигурно си мисли: "Лесно й е на Татяна Лолова!" или понякога мечтателно промърморва: "И аз да бях Татяна Лолова..." Та лесно ли е да си Татяна Лолова? Че не е лесно, може да се прочете в книгата. Актрисата ни представя живота си като щастлива нелесност, и, дай Боже, това да е точното прилагателно.
И все пак повече ме занимава: Какво е да си Татяна Лолова? И тази визия прекрасна, и тя от сънища ли е съставена? Материалът, основният материал какъв е? Хоросанът на какви чувства, качества и умения споява изумителния и очевидно здрав градеж?
Книгата, която ни е събрала днес, прави искрено и много увличащо усилие да отговори на подобни въпроси.
И отговорите се въртят около: Не е лесно, но май е много щастливо! (Поне погледнато отстрани.)
Книгата е разказ за хората, за другите, които човек среща по своя път през годините. Човекът, разказал тази книга, очевидно е с широко отворени очи и щедро туптящо сърце. Татяна Лолова сама пише, че "нямам насита да изреждам хората, с които съм се срещала, които съм обичала и са ме обичали." Разказът за пътя не е подреден като железопътно разписание. Той е асоциативно монтиран, връзките не са хронологични или причинно-следствени, а продиктувани повече от ерупциите на любовта й, или от приливите на щедрата й признателност към хората около нея, към този невероятен Славе, на който може само да му се завижда, към колегите й...
Както пише Георги Каприев, направил възможно чудото на тази книга, "силата на Татяна Лолова е любовта. Любовта към театъра и към всеки отделен човек, стига да е човек. Тя гръмко изповядва и практикува тази любов..."
Ето тук е всичко. Татяна Лолова не само изповядва - като всички нас - любовта към хората, тя я практикува - като малцина от нас...
С риск да се отдам на мистична метафорика ще кажа, че за мен тя е актрисище на светлината, любовта, благостта, ласката, радостта, изяществото и красотата - все неща от светлата част на спектъра на живота. Когато прецени, че някоя роля не е станала, тя пише: "Не можах да бъда прекрасна..." Разбирате ли за какво става дума...
В книгата са втъкани и няколко нейни есета или статии, не зная точното им жанрово определение, работно можем да ги наричаме "прелестни лоловизми", които са излизали в различни издания, най-често в "Култура". Това ме окуражава да си позволя и аз да цитирам свой стар текст от 1994 г. (така да се каже, това ще е второто му издание):
"Татяна Лолова е прекрасна дори когато участва в телевизионно предаване, в което чете някакви хороскопи и прогностични нелепици. При нея можеш да не слушаш текста, който произнася. Често след първите думи разбираш, че тя е по-интересната, по-богатата, по-нужната ти. Огромна е насладата и въодушевлението, с което можеш да следиш мимиката й, палавите й неостаряващи очи, кокетиращия й глас, който просто те обрича на влюбване, величестената й походка, стойката й, целия диапазон между царственост и смачканост, неизтощимата й бодрост, но и внезапното отпускане на раменете, потъмняването в погледа...
При срещи с такъв талант, с такава любвеобилност и доброта, които просто преливат през рампата, спокойно и уверено започваш да чувстваш, че все още всичко наоколо може да има смисъл, а в късите мигове на безметежност този смисъл ти се вижда дори прекрасен. Без хора, без слънчеви творци като Татяна Лолова това не би било възможно. Сегашният й юбилей е просто добър повод да й кажем колко много я обичаме."
Днес не бих променил и дума. Очевидно влюбването ми в Татяна Лолова е завинаги. Не бих ви занимавал с личните си проблеми, ако не бях уверен, че явлението е масово, да не кажем поголовно. Обяснението за тази нейна късметлийска човешка съдба е в това, че от сцената, от екрана, от естрадните площадки навремето, отвсякъде, където е била и е, тя е давала нещо на хората. Какво е то? Тя пише: "болшинството от хората имат нужда от ведрина, от надежда и утеха". И когато ги даряваш с потребното им, и го правиш така, че сцената и публиката "дишат едновременно", става риторичен знаменитият въпрос на Топузов: Защо обичаме Татяна Лолова?
Разчитам на човеколюбието й и се надявам да не ме погледне с "украинския" си поглед за баналните думи. Извинението е: не е възможно, човек да не я обича... А влюбеният оглупява.
И "Лека й пръст на леля й Веска и вечна й памет". Прочетете книгата. Хем ще разберете защо завършвам с тези думи, хем на душата ви ще стане по-празнично.
Бележки под черта
1. Две думи за издателите на книгата - вече цяло братство на щастливи хора. Ако суетата им не е лакома, трябва да знаят, че вече са направили нещо много хубаво, нещо, което ще остане и ще се цени и на Изток, и на Запад. Не е малко, нали?
2. Две думи за художника на четвъртото издание Дима Недялкова-Каприева. За разлика от съпруга си, който си има своите връзки с отвъдното и със средновековието, тя спокойно и трезво е решила, че трябва да "приземи" книгата, като я насити обилно с фотографии, рисунки и скици. Освен познавателната си страна този ход ни дава несъкрушими аргументи, че персонажът, проявяващ се от страниците на книгата, наистина съществува, и то днес, сред нас, че не е плод на нечие блажено въображение, че той може да бъде докоснат (нищо че е рисковано и само Слави Шкаров е успял).
3. Третото издание завършва с думите: "Е, хайде до следващото издание".
Имам ли по-добър финал!