Времето на диригентите-жандарми отмина
- От колко години сте в Америка?
- Толкова много са минали, че вече престанах да ги броя. Напуснах България в 1967 година. Същата година заминах за Ню Йорк. Така че това е един значителен период от около 35 години.
- Какво се случи в тези 35 години?
- Едно младо българче пристигна в чужда планета. Колкото да бях чул и чел за Щатите, всичко, което видях и с което се сблъсках, беше напълно ново. Да не говорим, че не знаех английски изобщо. Доста време отнема на чужденеца да се окопити, да влезе във връзка с хора, да се запознае със средата, с маниера, с начина на мислене, с всичко това, което е толкова различно при американците. С две думи, това, което се изисква от чужденеца, за да се наложи в САЩ, е постоянство, търпение и стремеж към успех. Ако таланта го имаш, рано или късно плодовете на това търпение ще се появят.
- Кои диригенти бяха стимул за вашето развитие?
- Това е много важен за млад музикант въпрос. Без съмнение, връзките ми със Софийската филхармония, чиито концерти от детинство посещавах, и фактът, че повечето музиканти в София бяха близки приятели на баща ми, ми даваше възможност лично да контактувам с тях. Безспорно тук трябва да спомена две имена, които са оказали влияние на всеки музикант, не само на диригентите - това са Константин Илиев и Добрин Петков. Много ярки спомени са се запечатали в главата ми от гостуванията на Херберт Абендрот, големият германски диригент, който направи всички симфонии на Бетовен. Това беше през 50-те години. Спомням си, беше ни позволено да присъстваме на репетициите.
После във Варшава следвах при Станислав Вислоцки, диригент на Варшавската филхармония, един от най-големите световни диригенти, който оказа огромно влияние върху мен. Присъствах на всички репетиции, на които ме допускаха, особено с Игор Маркевич. Няма да забравя, той се яви на първа репетиция на Стравински - "Пролетно тайнство", и Бритън - Вариации по тема на Пърсел, без партитура. После в Щатите - Леополд Стоковски. Самата среща с него беше много вълнуваща, много интересна. Това бяха последните му години, но от него научих много. Също и от един много активен немски диригент, мъжа на писателката Вики Баум, д-р Ричард Леърд, който, макар и на възраст, беше главен диригент на симфоничния оркестър на Пасадина, Южна Калифорния, и ръководител на национални фестивали и майсторски класове по дирижиране. Поканиха ме да участвам и да дирижирам. Бях впечатлен от качествата му на диригент и музикант. Той всъщност ме поощри да продължа и да се установя в Лос Анжелис.

- Към кои творби, към кои партитури бихте се връщали многократно?
- Не е лек въпросът. Кой е по-голям от Бетовен, Моцарт или Бах? Всеки период стил си има, велики имена; така че в случая мога да кажа кои са предпочитаните от мен композитори в класиката или романтиката. Мисля, че бих посочил композитор, който представлява златната среда - Брамс може би; той комбинира класичното и романтичното, изразява баланса между ума и сърцето.
- Как дойде идеята за Първа симфония на Айвз?
- Един мой колега ме запозна с музиката на Чарлз Айвз - дотогава ми беше непознат. След като направих проучвания, разбрах, че Айвз е един от тримата най-оригинални и самобитни американски композитори. Другите са Аарон Копланд и Самуел Барбър, но според мен най-авангарден и най-далеко мислещ е Чарлз Айвз. Примерът е Първа симфония, писана в края на XIX век. Той е бил само на 21 години. С нея се дипломира, завършва колежа. Тя без съмнение е повлияна на Дворжак, който току-що е напуснал Ню Йорк и се е завърнал в Европа след фурор в Щатите.
Айвз е много впечатлен от премиерата на симфонията "Из новия свят". Втората част на симфонията от Айвз е в чест на Дворжак. Има и много общо в изграждането на кулминациите в медните между двамата автори. Чайковски, Менделсон, Шуман също се усещат. Но въпреки тези влияния, оригиналният начин на мислене вече се забелязва. Темички, които се появяват, са доста авангардни. Първата част, особено началото, звучи като при Прокофиев. Човек би казал, че Прокофиев се е учил от Айвз. Наченки на битоналност, модулации, полиритмия - всичко това е очевидно в Първа симфония. Да не говорим за структурата, която подсказва много оригинално мислене за 21-годишен човек.
Изсвирих я за първи път през 1973 година на Западния бряг на Щатите, когато симфонията не беше още напечатана. Оттогава нито съм се срещал с партитурата, нито съм работил, нито съм се връщал към нея.
Сега, когато решихме, че ще я свирим, с нетърпение чаках да видя дали след 30 години ще ми допадне тази музика, добър избор ли направих? Беше удоволствие за мен отново да се заровя в нея.

- Какъв е вашият поглед върху днешния концертен живот в Америка? Кое ви е интересно, кое не толкова, има ли рецесия?
- Да, рецесия, както се знае, има. Тя тече вече втора година и се отразява безспорно върху музиката. Има доста оркестри, да кажем един от най-старите оркестри в Калифорния - на Сан Хосе, вторият по големина град в Калифорния - банкрутира миналата година; липса на средства. Други оркестри, не много, но ги има, също банкрутираха. Трети са с финансови трудности. Четох някъде, че оркестърът на Чикаго, може би най-старият в света оркестър, изпитва затруднения, същото се чу за Ню Йорк и Филаделфия. От друга страна, не трябва нещата да се представят само в черно, общо взето, симфоничната музика продължава да играе много важна роля. Ето, в Лос Анжелис се открива Диснихол - новата концертна зала, за която се казва, че е едно акустическо чудо. Стотици милиони долари се похарчиха. Бих казал, че нивото на симфоничните оркестри в Съединените щати е високо и то се поддържа. Финансовите проблеми някак си се разрешават, като се има предвид, че на федерално равнище оркестрите не получават нищо. Само най-престижните се ползват с известни привилегии. При останалите средствата се събират от дарители, организации, корпорации и т. н. Трябва да се отчете и работата на доброволците. Дамите, пенсионерите са с изключителна роля за поддържане на всички културни институти в Щатите. Те си посвещават живота в служба на културата. Включват се много активно навсякъде.
- Какво е съотношението между авангардната музика и така наречения голям класически репертоар в афишите?
- Е, тук борбата, търканията са неизбежни и продължават. Повечето слушатели, включени в абонаментите на големите оркестри, са традиционалисти. Това са хора пенсионери или на определена възраст. Повечето млади хора в Щатите не посещават симфонични концерти, обратно на това, което е характерно и за Европа, и за България. Същевременно младите са тези, които поддържат интереса към авангардната музика. Този интерес се захранва и поддържа най-вече в университетите. Много симфонични оркестри се страхуват да интерпретират модерна музика, тъй като ги грози заплахата от липса на публика, а и дарителите могат да оттеглят големите си пари. Това, общо взето, прави програмите на мнозинството симфонични оркестри, така да кажа, консервативни.
- Все пак, кои съвременни американски автори се изпълняват?
- Доайенът на американската музика Елиот Картър, една много тежка и голяма фигура, композитор с огромен престиж.
- А Джон Адамс?
- Мисля, че в момента той е най на мода. Има и дами, много интересна е Цвилинг.
- Кои оркестри сте дирижирали?
- Много, най-вече около Лос Анжелис. Лос Анжелис всъщност е 12-милионен град, той включва много градчета - Санта Моника, Холивуд, Бевърли Хилз, Пасадина, Глендел... не по-малко от двадесет. От тези двадесет поне десет имат симфонични оркестри и повечето от тях наистина са качествени. Всяко градче изпитва законна гордост да поддържа свой оркестър. И повечето от тях аз съм дирижирал... Доскоро бях професор в един частен университет в Лос Анжелис, бях отговорен за инструменталната програма, водех камерна музика, преподавах дирижиране, водех симфоничния оркестър на университета. Тези задължения не ми даваха възможност да пътувам. Така че повечето ми гостувания бяха в Калифорния. Пътуванията ми в Европа са свързани със Симфоничния оркестър на Бон, с Кан и Ница, няколко пъти съм идвал в България, често ходя в Канада - дирижирал съм в Торонто и Ванкувър.
- Освен музикантски качества, кое е необходимо на диригента, за да има успех в Съединените щати?
- Както е известно, диригентът не работи във вакум. Времето на жандармите диригенти, като Тосканини например, вече отмина. От днешния диригент се очаква да бъде джентълмен - всестранно развит, много контактен и много културен. В Щатите структурата е такава, че оркестърът се поддържа от големи дружества - десетки, стотици доброволци, членове на борда, дарители и т. н. Диригентът често трябва да изпълнява роли, които не са типично музикантски - трябва да се показва, да присъства на банкети, на приеми, да се среща с дарители, да ги кани на обед, да откликва на техните покани. Затова е изключително важно да е общителен, да знае как да се отнася с хората, да е галантен и толерантен. Много източноевропейци, когато пристигнат в Щатите, бързат, искат всичко да стане веднага, от само себе си. А човек първо трябва да се представи, да установи контакт. Това изисква време. В този смисъл Америка е една планета, която е доста различна от Европа.

Разговора води Лили Николова


Божидар Аврамов е израснал сред репетициите на известния струнен квартет "Аврамов", чийто първи цигулар е доайенът на камерната музика у нас, неговият баща, Владимир Аврамов.
Пътят му на диригент го отвежда в Съединените щати. Дирижира оркестрите на Лос Анжелис, гост-диригент е и на други американски оркестри, гостува също в Европа и Канада. Професор е по музика в университета Лайола Маримаунт в Лос Анжелис.
На 5 декември заедно със Софийската филхармония той предложи на българската публика Първа симфония от Чарлз Айвз (първо изпълнение в България), "Рапсодия в синьо" от Гершуин и Рапсодия "Орфей" от Милчо Левиев. Солисти бяха Милчо Левиев, пиано, Димитър Шанов, контрабас, и Христо Йоцов, ударни.

Разговор с диригента
Божидар Аврамов