Бавното време
на Николай Генчев
От следващите хронологически ред томове се вижда ясно, че Николай Генчев започва творческия си път с изследвания върху установяването на комунистическата власт у нас, след което се обръща към епохата на Българското възраждане, а впоследствие към по-общи и фундаментални проблеми на българското историческо развитие и неговия отпечатък върху българското общество и култура. Епизодично той се интересува и от епохата след Освобождението и специално от политиката в навечерието на Втората световна война, като взема участие и в дискусията за фашизма. Интересът му към магистрални параметри на българското общество и култура, така както те са оформени в плана на дългото (вековно) време, в цивилизационни рамки и в геополитически план на сблъсък между цивилизации и политически формирования го отвежда назад към османското господство и към средновековието. Вече след 1989 г. живо го занимава въпроса какво се случва с българското общество в настоящето и той публикува многобройни статии и интервюта във всекидневната преса. Излиза, че няма епоха на българското развитие, до която да не се е докоснал, в рязък контраст с характерното за повечето български историци затваряне в тесни хронологични рамки и дребнотемие.
Резултат от заниманието на Николай Генчев с времето след 9 септември 1944 г. и установяването на комунистическата власт са трудовете върху национализацията, изборите за Велико Народно събрание (1946 г.) и приемането на нова конституция, разгрома на опозицията, укрепването на новия режим ("народно-демократичната власт"), писани все през 60-те години. В този тематичен кръг се включва и една съвместна книга с проф. Илчо Димитров върху младежкото движение в България. Тези работи бележат началото на научната кариера на автора и отразяват неговите тогавашни мирогледни схващания на силна идентификация с новите възходящи сили, респективно отхвърляне на силите на "стария режим". Но въпреки тези пристрастия, отразили се в някои квалификации, впечатление прави рядко срещаната дълбочина на анализа на икономическите, социално-класовите и обществено-политическите сили и отношения, както и на международното положение. По широтата на погледа и въпреки позицията, Генчев се явява не "партиен историк", а историк на "прехода", както бихме казали днес.
През обективистично-коректното изложение на фактите ясно прозира развитието от авторитарна (фашистка) власт към цялостно (тоталитарно) овладяване на икономиката и обществото от комунистическата партия. Генчев регистрира, в частност, приемствеността по линия на усвояване от новата власт на инструментите на предходната власт за намеса и контрол над икономиката (държавни дирекции, централи като Хранизнос, банки и пр.); използването на "фашисткото" законодателство и управлението чрез декрети и заповеди; изобщо, превръщането на капитализма в "държавен капитализъм" в ръцете на новата "господстваща класа", преди да стане държавен социализъм (само последното не е казано). Ясно е показан конфискационният характер на национализацията, трудностите по организацията на производството от новите стопани (най-напред чрез болшевишки "тройки" начело на предприятията) и дисциплинирането на работниците чрез разни мерки. Някои неща звучат иронично, като подкрепата на национализацията на индустриалните и минните предприятия от... селяните във Вълчедръм или митинга на "граждани от Бургас" по байганьовски маниер в приветствие на мерките на правителството. Трудно може да се установи - и няма значение - дали този "втори план" е възнамеряван от автора или привнесен от четящия днес с нови очи. Във всеки случай, по това се вижда как текстовете в друга епоха се четат и възприемат по нов начин, въпреки че самите те не са се изменили (както гласи една известна формулировка).
Дори по-еднозначни работи като тези за конституцията и за разгрома на буржоазната опозиция, написани от позицията на комунистическата партия, съдържат интересни социологически анализи на политическите и социално-класовите сили (например борбата между комунистите и буржоазната опозиция за дребния и среден собственик), както и тънки анализи на тактическите ходове в борбата между комунистите и опозиционните сили във връзка с вътрешното и международното положение на страната.
В края на 60-те години и началото на 70-те Николай Генчев се преориентира към изследването на други, по-ранни етапи от българската история. Чрез няколко статии и студии той заявява интерес едновременно към "буржоазната епоха" и към Българското възраждане. Взема участие в дискусията върху фашизма (1968 г.), като изказва смели мисли и набелязва нови насоки. Генчев директно атакува коминтерновското определение на фашизма (като диктатура на най-реакционните кръгове на монополистическия капитал) като "спорно от пръв поглед" понеже тъкмо най-развитите западни страни запазват парламентарно-демократичен режим; антикомунизмът също не е достатъчно основание да се счита един режим за фашистки. Той отхвърля всякакви позовавания на партийни постановки с чисто партийно-пропагандна стойност или вестникарски цитати, изтъквайки необходимостта явлението да се изучава по документите на епохата, конкретно и в сравнителен план с фашизма другаде. Авторът съзира "генезиса" на фашизма (т.е. условията за неговата поява и съществуване) у нас в съюза между армията и монарха - "военно-монархически съюз". Изхождайки от тази своя база, фашизмът печели известно влияние и сред буржоазната интелигенция и буржоазната младеж, но му липсва масова социална опора, както и национален фюрер. Оформянето на първите фашистки формации Николай Генчев ситуира между 1919-1923 г. Като фашистки е определен превратът на 9 юни 1923 г. и режима на Александър Цанков (1923-1926) - днес трудно удържимо становище, - но Демократическият сговор като цяло според него не е фашистка формация, а още към 1926 г. Андрей Ляпчев започва "дефашизация" и връщане към буржоазна демокрация. Народният блок при своето управление (1931-1934) възстановява изцяло буржоазната демокрация. Деветнадесетомайският преврат не е фашистки, макар да улеснява възстановяването на "монархо-фашистка диктатура" (към днешна дата спорно понятие). Последната трае от 1935 до 1944 (с предвоенен и военен период), но стои далеч от средноевропейските прототипи и съдържа твърде големи своеобразия. Най-сетне, Генчев обръща внимание, че съпротивата на фашизма изхожда не само от комунистическата партия, а и от БЗНС (който понякога е по-решителен) и от буржоазно-демократични партии. Така споменатата работа засяга самата основа на легитимността на комунизма като монополист върху антифашисткото движение.
Специално внимание заслужава студията на Николай Генчев върху "българо-германските дипломатически отношения" (от 1972 г.) - скромно и може би умишлено подвеждащо заглавие за далеч по-мащабна работа. Нейният основен патос е да покаже, че българската политика в навечерието на Втората световна война в никакъв случай не е целяла обвързване на страната с Третия райх и Тристранния пакт, а тъкмо напротив, е лавирала и твърдо е избягвала ангажимент, докато това е било възможно, т.е. докато Германия не се намесва директно на Балканите в помощ на своя съюзник Италия. В обобщението Генчев пряко заявява, че България става жертва на географското си положение и че цар Борис III не е германофил (за какъвто го представяше комунистическата историография). Пълният смисъл на преоценката на българската политика може да се осъзнае само като имаме пред очи тогавашното силно идеологизирано схващане за режима и за политическите елити като фашистки и германофилски, очевидно обслужващо интереса на БКП да представи само себе си за последователен борец срещу фашизма. В крайна сметка, по непряк начин Генчев поставя под съмнение този основен легитимационен постулат на укрепилата се на власт комунистическа партия.
Вклинени между разгледаните дотук работи са първите статии на Николай Генчев върху Българското възраждане - за Любен Каравелов и Георги Раковски, за идейните схващания в българското национално-революционно движение, студия за просветното движение в Македония и някои други. В хода на 70-те години Възраждането се утвърждава като магистрална проблематика на автора. Именно във Възраждането Николай Генчев намира своята стихия и то стана център на научните му занимания през двете му най-силни творчески десетилетия. Базиран в тази ключова за българското историческо развитие епоха - началото на модерното време, той прави впоследствие и набези назад към османския период и дори в средновековието, проецира своите интуиции върху последвалата буржоазна епоха и изказва мисли за бъдещето. В работата си над Възраждането той оформя и своя неповторим стил и език и написа най-вдъхновените си работи. Интересът на Генчев към възрожденската епоха е многоаспектен, ситуира се на разни нива и търпи определена еволюция. Започнал с работи върху революционни личности, идеи и формирования, преминал през изследвания на "чуждите влияния" (особено френското и руското), авторът се ориентира към една усложнена панорамна картина на епохата в термини на структури и процеси и техния общ "смисъл" (кулминирала в неговите "записки и бележки" по Българското възраждане, 1978 г.), за да достигне до максимално широки обобщения на българското историческо развитие в термини на културни модели, геополитика и движение между цивилизации ("Българската култура ХV-ХIХ век", 1988 г.). Накратко, от политика (личности, идеи, направления) през общество (социална структура и обществени процеси) към култура (в най-обхватен смисъл); от динамична събитийна и личностна история през набрали инерция (свръхлични) процеси към по-статични и трайни културни "модели" (в духа на "longue duree", макар Генчев да не се позовава на Фернан Бродел). Разбира се, тук става дума за поредица във въвеждането на новото и за центъра на тежестта в подхода, а иначе по-ранни теми и нива на анализ продължават да съществуват успоредно - например Левски занимава Генчев до края.
Постиженията на историографията и собствените си идеи Николай Генчев синтезира в книгата "Българско възраждане" (1978 г.), претърпяла няколко допълнени издания (1981, 1988). Това е панорамна книга, представяща цялостна картина на възрожденската епоха, а отчасти и на предшестващите векове (при вземане под внимание на постиженията на българската османистика). Включени тук са икономика, социална структура, обществен и политически живот, както и културата (образование, литература и изкуство, форми на бит и общуване), всички те представени в развитие по етапи. Обхванати са разните възрожденски процеси - културно-духовното възраждане (и формирането на национално самосъзнание), църковните борби и политическите борби за освобождение. Макар да е пълно с личности и събития, икономика и култура, център на книгата и главен герой на разказа е българското възрожденско общество по пътя на своето превръщане в самоосъзната нация. Изобщо може да се каже, че това е сложен наратив, изтеглящ и сплитащ разни нишки на българското историческо битие от ново време в майсторски балансирано цяло.
Трудно е да се изброят разнообразните идеи и приноси на автора към тематиката на националното възраждане, още повече да се поставят във връзка с тогавашното състояние на научното поле и текущите спорове. Съвсем провизорно може да се отбележи влиянието върху Генчев на концепцията за "азиатския начин на производство", оттук вниманието му към "междинните" и "смесени" социални типове в условията на бавно ориенталско развитие, намесата в дискусията за ролята на буржоазията и същността на чорбаджиите и пр. Генчев участва активно в реабилитацията на буржоазията като водач на националната революция (разграничавайки я от чорбаджиите, за да не я дискредитират). Същевременно той има свой не особено ласкав възглед за българската буржоазия като икономически слаба и политически нерешителна, изобщо "исторически ограничена", разбира се, поради условията в които съществува. (Този възглед може да се открие още в работата за "укрепването на народно-демократичната власт" от 1966 г.).
На няколко пъти Генчев се занимава рекапитулативно с общия "смисъл" (или "основното съдържание") на епохата, наречена Българско възраждане. Това той прави в работата "Българско възраждане", в един текст от 1985 г. и после отново през 1995 г., като всеки път придава ново звучене на нещата, дори когато основните идеи не се променят съществено. Българското възраждане е схванато като епоха на преход към Новото време (модерна епоха) и буржоазна цивилизация (избягвайки формационната марксическа формула от "феодализъм към капитализъм"). В най-общи линии тя съответства на осъществения от Западна Европа преход, започнал с Ренесанса, преминал през Просвещението и буржоазната политическа революция, включващ и индустриалния преврат. Същевременно това е един "закъснял" преход спрямо западния, преработващ и адаптиращ на своя почва постиженията на модерната западна буржоазна цивилизация. Генчев се изкушава на моменти от обичайните отъждествявания на българското възраждане с Ренесанса (при него не толкова историческия западен, колкото един генерализиран "ренесанс" а ла Арнолд Тойнби и Николай Конрад) и Просвещението, също от концепцията (на Георги Гачев) за преминаване в ускорен и съкратен ход през всички западни културни епохи. Но все пак предпочита да разглежда Българското възраждане като смесица от хуманистично-ренесансови, просвещенски, романтични и други елементи в духовната сфера; когато пък говори за съответствия с чужди епохи, техните български "проявления" му изглеждат анемични.
Николай Генчев разглежда Възраждането в цялата му широта като епоха на промени във всички сфери на живота - икономиката (към капитализъм и индустрия), обществото (към буржоазно) и духовния живот (към модерен светски и рационалистичен светоглед), резултиращи в създаването на българска нация. Отначало той говори в по-приповдигнат и оптимистичен тон, но с течение на времето промените му се струват все по-половинчати и незавършени, а най-безспорен резултат се явява формирането на нацията. При това Възраждането става "компенсационна епоха", т.е. компенсираща изоставането и дори "опит за спиране на деградацията" (започнала според някои негови изказвания още от края на Х век), който опит завършва с частичен и съмнителен резултат. Започнало обещаващо, Българското възраждане не осъществява целия си потенциал, не само икономически и социален, но също в националната си програма, като обременява следващата епоха с неосъществените си задачи (т.е. националното единство), обричайки я на ново и ново - и все безуспешно - "завръщане" към него. Впрочем, оттук мотивът за започнати и незавършени, частични и половинчати процеси на българското развитие, пред които се изправяме отново и отново, започва да звучи все по-силно и се прехвърля в Генчевата "философия" на българската история, която го интересува на късния етап на неговото творчество. Посткомунистическото развитие с икономическата разруха и особено разпиляването на българския демографски потенциал по всички краища на света естествено го навежда към още по-горчиви размисли (в политически статии и интервюта от това време).
Специално трябва да се спомене интересът на Николай Генчев към темата за българската интелигенция - възрожденска и буржоазна. Плод на този интерес е мащабното (екипно) изследване на българската възрожденска интелигенция, проведено под негово ръководство през 80-те години и резултирало в издаването най-напред на "Енциклопедия на българската възрожденска интелигенция" (през 1988 г.), а после и на монографията "Българска възрожденска интелигенция" (1991 г.), както и на някои статии. Тук посредством стандартизирани социологически "анкети" и количествени методи на анализ се постигат интересни и, доколкото е възможно, пълни резултати по ред показатели за произхода, социалния статус, професионалната реализация и обществената дейност на възрожденската интелигенция. В по-друг план е една работа (от 1985 г.) върху буржоазния интелигент, съдържаща размисли върху обстоятелствата на духовната дейност на интелигенцията у нас през буржоазната епоха, но и изобщо. Изостаналостта и разочароващата социална действителност пораждат у интелигенцията колебанието между "родно" и "чуждо", т.е. копиране и догонване на чуждото или внезапно обръщане към "своето", загуба на връзката с народа в хода на модернизацията (чийто агент се явява тя), вплитане в политически борби и манипулация от "посредници", а в психически план трагична раздвоеност и неуравновесеност, "ранна умора" и отчаяние и пр. Интересът на Генчев към интелигенцията едва ли е случаен. В него прозира собствена социална идентификация и съзнание за обществена мисия, както у най-добрите представители на старата българска интелигенция.
Темата за "културните влияния" в Българското възраждане е една от най-големите и трайните в творчеството на Николай Генчев. На тази тема е посветена една негова ранна статия (от 1972 г.), предшестваща и "предусещаща" по-късни творби, поредица работи върху въздействието на Франция у нас (събрани в монографията "Франция в българското духовно възраждане" от 1979 г.). В същия контекст стои и монографията "Българо-руски културни общувания през Възраждането", имала съдбата да бъде "арестувана" веднага след отпечатването й през 1975 г. (издадена отново едва след 1989 г). Генчев схваща културните влияния в цялата широта на спектъра - ренесансово-хуманистични, просвещенски, национални идеи; образователни, социални, политически идеи; идващи от модерния Запад, от Русия или от съседни балкански народи, също турско-ориенталски; модерни и анахронични (средновековни, православни); нови буржоазни форми на общуване и битови моди (алафранга); чужди "пропаганди", т.е. религиозни мисии и борби за политическо влияние и пр. Многообразни са и каналите на тяхното проникване и разпространение сред българите - преки и опосредствани ("пречупени", "отразени"), в концентриран или "дифузен" вид, чрез учене в чужбина или живот в емиграция, чрез периодичния печат и преводни книги, чрез връзки с чужденци, чрез чужди мисии и "пропаганди" и пр. Генчев разглежда не само вида на влиянията и начина на тяхното проникване, но и участието им като "фермент" (или "мая") - негови метафори - във формирането на новото българско общество и култура; преценява и тяхната благотворност или вреда. Тук, разбира се, ярко се проявяват някои ценностни предпочитания като прозападност и модернизъм, силно негативна оценка на източното - византийско и османо-турско или "азиатско" и на всяка (православна и католическа) религиозност и пр. Все пак анализите са балансирани и авторът различава "пластове" и аспекти - някои позитивни, други негативни - специално на идващото от Русия и Гърция. А пък колкото и да е позитивно отношението му към модерната буржоазна западна цивилизация, той решително отхвърля културния експанзионизъм на религиозните пропаганди, да не говорим за политическата позиция на западните държави по Източния въпрос. Изобщо като оценява позитивно някои културни влияния, Генчев отхвърля преминаването им в политически и религиозни форми на зависимост, твърдо отстоявайки позиция на национална самостойност.
На по-високо ниво на обобщеност Николай Генчев си служи с понятията "културни сфери" и цивилизации (под известно влияние на Арнолд Тойнби, отчасти на културната антропология), "център" и "периферия", "дифузия" на постижения, геологическите метафори за "пластове" и отлагания (от разни култури), разломи и пр. Българското общество и култура влизат в (или излизат от) една или друга културна сфера или цивилизация - славянска, източнохристиянска (византийска), османо-турска (вариант на ислямска), на модерния Запад. При това българите осъществяват (адаптират) един или друг културен "модел" с разни своеобразия, деформации и хибридизации. На това ниво на обобщение изчезват не само личностите (освен за "илюстрация"), но и обществото вече се явява абстракция - носител на културата. Акцентът при тази дългосрочна историческа перспектива е върху континюитета ("бавното време", траенето) и постепенните исторически трансформации. Усеща се и известна ретроспективна национализация на историята. Подобен подход е проведен в късното творчество на автора - в монографията "Българската култура ХV-ХIХ век (1988 г.) и в "Историческата съдба и народопсихологията на българите" (от 1985 г.).
Пак там Генчев се обръща и към по-спекулативни ("философски") проблеми на българската история като въздействието в нея на геополитическия фактор (оттук понятия като "исторически шанс" и по-детерминисткото "историческа съдба"), а също как историческото развитие се е отразило върху "народопсихологията" (национален характер и манталитет, обществено поведение). В стремежа си да постави своите интуиции върху по-сигурна основа авторът се позовава на биологични, социалнопсихологични, културно-антропологични и други теории и търси съответно връзки между историята и други клонове на "обществознанието", домогва се до интердисциплинарност и дори до някаква по-обща "синтезна" идея за човека и човешкото. Важна в този план е "междинността" и "кръстопътността" (между античната цивилизация и варварите, между Изтока и Запада в средновековието и модерната епоха) и изложеността на мощни геополитически интереси и домогвания на различни сили. Средновековната дързост и героизъм са последвани от нагаждане, примирение, конформизъм все в името на оцеляването, а също страх от неизвестното и придържане в традицията. Българите развиват дълбока привързаност към земята, консервативна "теристка" и "котловинна" житейска философия (за разлика от откритата към света психология на хората с морски простори). Като народностни черти (или стереотипи) оформени в подобни геополитически и исторически условия Генчев посочва националния "нихилизъм" и лесното поддаване на чужди влияния ("гърчеенето", "филствата и фобствата"), патриархалния консерватизъм и страх от новото (въпреки известен интерес и любопитство), един твърде "робски" демократизъм (непризнаване на водачи и държава) и т.н. Като цяло авторът сгъстява тъмните краски в българския исторически опит (кръвта, страданието, подчинението) и извлича по-скоро негативни национални качества. Но докато в отношението му към изстрадалия български народ се усеща разбиране и известен пиетет, към българските политически елити (като се изключат възрожденските революционери) той изпитва най-вече презрение.
Работата върху народопсихологията от 1985 г. остава фрагмент от книга, която авторът така и не издава. Може само да се гадае защо е изоставил този проект, дали се е разочаровал от прекомерната спекулативност (която го ситуира извън едно "позитивно" научно построение), или други неща са ангажирали вниманието му. Специално размислите за ролята на геополитическия фактор в българската история сближават Генчев с някои опити на Петър Мутафчиев върху средновековната история. Към значението на геополитиката сигурно го е навеждал "Източният въпрос", т.е. политиката на великите сили по отношение на Османската империя. Във всеки случай Генчев показва верен усет за съвременния ренесанс на интереса към геополитиката, не в дискредитираното старо значение на оправдание на агресия, а в едно ново критическо и съпротивително схващане.
Когато се хвърли общ поглед върху творчеството на Николай Генчев, човек остава поразен от широкия диапазон на научните интереси както в хронологически, така и в тематичен смисъл. Малко са толкова мащабните, работещи в широк формат български историци. Поразява и разнообразието от подходи и научни стилистики - от позитивистично наративни до количествено-социологически, а също изграждане на типове и абстрактни модели. Прави впечатление и това, че Генчев винаги поставя конкретната разглеждана тема в по-широк и твърде разнообразен контекст, било като набелязва съседни или по-далечни проблеми и така дава перспектива за други изследвания, било като разширява географския контекст до Балканите, Западна Европа или славянския свят. Така работите му просто "проглеждат" и се отварят навън. Към това трябва да се добави и един неповторимо колоритен личен стил, изобилстващ с метафори от разни сфери (органически, технически, химически, геологически и пр.), с подбрани архаизми, турцизми и западни (особено френски) чуждици, колоритни цитати и пр. Генчев създава един изключително експресивен и динамичен, умело фабулиран разказ с високи художествени достойнства. Някои от работите са писани с крилато вдъхновение и излъчват сгъстена духовна енергия.
По научна идеология Николай Генчев иска да бъде видян най-вече като близък до фактите позитивист, каквато е господстваща парадигма сред българската историческа общност. Във всеки случай текстовете изобилстват с позовавания на коректност, вярност, точност, прецизност, достоверност, научност, истинност, солидност, сигурност и пр. Но "историческата истина", която той има предвид, не е тясно позитивистична и фактографска, макар точното установяване на емпиричните "факти" да е абсолютно необходимо. Нещата стоят по-сложно. Как точно, може да се подразбере от някои негови текстове.
В самото начало на своето научно дело Николай Генчев поставя въпроса за истината в една кратка, полемично написана статия - "Историята - учителка на живота, но кога?" (1966 г.). Основният патос на тази работа е, че историческата наука не бива да се огъва пред политиката и да обслужва "силните на деня", истината за миналото не бива да се изопачава конюнктурно според интересите на социални групи или политически личности. Историкът трябва да разкрива и "тъмни страни" в историята (напр. предателството), неудобни факти и истини и пр. - както подобава на един национално укрепнал народ, способен да се справи с негативното в своето минало - а не да създава национално самохвалебствен, "сантиментален" образ на миналото. Ако се съди по предизвиканата реакция (за тази статия и написаната заедно с Васил Гюзелев статия "Предателите в българската история" авторът е порицан от Политбюро за "нихилистични оценки за миналото"), опозиционният смисъл на посланието на Генчев е бил добре разбран.
В позитивен план националната история, според Генчев от началото на творческия му път, трябва да се използва като средство на национално възпитание, за култивиране на "своето" и изграждане на национална идентичност, и то без да преставаме да гледаме на нея критически (не романтично) и без да допускаме компромис с истината. Тук вече нещата не са така лесни и двете задачи - не винаги са примирими.
В действителност историческата истина на Николай Генчев си остана докрай една "опозиционна" истина, истина в опозиция на силните на деня. Така той се бореше с всевъзможни конюнктурни тези, обслужващи легитимационните потребности на комунистическия режим чрез изопачаване на историята. Историята често му беше терен на квази-политическа, опозиционна и дисидентска дейност. Книгите му съдържат доста неща "между редовете", пък и някои казани твърде директно. И най-вече трябва да припомним цензурирането, грубите редакторски намеси и преследванията, на които бяха подложени много негови книги.
Точно както пише в началото на творческия си път, Генчев си остава силно ангажиран с възпитанието в национален дух чрез националната история. Заниманията му с водачите на национално-революционното движение дават светли примери. Отстояването на националното е критерият му за преценка на лица и събития от миналото (и имплицитно от настоящето). В началните десетилетия на комунистическия режим това има опозиционен смисъл (по-нататък нещата се променят). Националните исторически истини, обаче, придобиват все по-горчив привкус за Николай Генчев и дават основания повече за съжаление и упрек, отколкото за гордост. Зазвучават мотивите за незавършеност на процесите, за неблагоприятна историческа съдба, за изостаналост и периферност и една не особено ласкава "национална психология". Историческа "истина" и национално възпитание се оказват в нарастващо напрежение.
Впрочем, историческото познание има за Николай Генчев и друго - естетическо и емоционално - измерение, във всеки случай що се отнася до начина на изложение (но той е трудно отделим от съдържанието). Известно указание се съдържа в неговия предговор към "Записките" на Захари Стоянов от 1981 г. Там той по същество предвижда възможността историческата истина да се изказва чрез внушения и интуиции, включително художествени; самата истина тук не е толкова в точността на детайлите, колкото в докосването до нещо голямо и неговото картинно оживяване (в случая, героизмът на въстанието, също разтлението), което вече е основание написаното да бъде определено като "най-завършеното произведение на българската литература, историография и мемоаристика през ХIХ век". С други думи, големият, значим исторически проблем заедно с мощно претворяване вече придават статус на историческо познание. Наистина, Генчев разграничава историята "като наука" и позитивно знание от други начини да се говори за история в публицистиката, в художествени произведения, идеология и пр. ("Движение на идеите..." от 1982 г.). Но и самият той прави така, че да ни представи миналото като жива картина.
Впрочем, тъкмо понеже смело интерпретира, пише образно и сюгжестивно и отива отвъд една тясно позитивистична концепция за историческа научност, Николай Генчев е, и ще остане, четен и актуален, а написаното от него ще придобива нови смисли с промяната на обществените условия.

Румен Даскалов


Румен Даскалов (1958) е доцент по модерна балканска история в Централноевропейския университет в Будапеща. Завършил история в Софийския университет през 1984 г.; дисертация за Макс Вебер през 1988; хабилитация през 1995 г. (по проблеми на българската културна история). Преподавал в Софийския Университет (специалност културология) от 1988-1999; гост-професор в Калифорнийския университет Бъркли (2000 и 2003 г.). Автор на книгите "Да мислим Българското възраждане", "Между Изтока и Запада", "Въведение в социологията на Макс Вебер", "Наблюдения и размисли върху промените" и др.
Николай Генчев. Научни трудове
в два тома.
Под редакцията на Миглена Куюмджиева.
Т.1 (1961-1972)
София, 2003.
Цена 10 лева.
Т.2 (1973-2001) Издателство Гутенберг,
София, 2003.
Цена 10 лева.



Наскоро "Гутенберг" издаде два тома с всички публикувани научни статии и студии на проф. д-р Николай Генчев под съставителството на дългогодишната му сътрудничка д-р Миглена Куюмджиева. Наред с ценността им като съдържание и това, че събирането им в един корпус много улеснява читателя, те имат значение за проследяване на еволюцията на идеите и открояване на цялостния профил на известния български историк и интелектуалец. Публикуваният тук текст в този смисъл е скица, извлечена от по-обширна работа.