Огради и прозорци
Иронията в наложения от медиите етикет "антиглобализация" е, че в този момент ние в това движение превръщаме глобализацията в жива реалност, може би дори повече от най-маститите шефове на мултинационалните корпорации или представителите на световния хайлайф, които не ги свърта на едно място и се местят от един скъп курорт в друг. На сбирките от рода на Световния социален форум в Порто Алегре, на "контрасрещите" по време на срещите на Световната банка и в комуникационните мрежи от рода на www.tao.ca и www.indymedia.org глобализацията не се свежда до ограничена поредица от търговски и туристически сделки. Вместо това, там тя е заплетен процес, при който хиляди хора обвързват съдбите си, като просто споделят идеи и разказват истории за това, как абстрактните икономически теории засягат всекидневния им живот. Това движение няма лидери в традиционния смисъл - само хора, решени да се учат и да предават наученото на други.
Защо събрах тези несресани писания в книга? Отчасти защото няколко месеца след началото на "войната срещу тероризма" на Джордж Буш стигнах до разбирането, че нещо е свършило. Някои политици (особено тези, чиято политика внимателно беше следена от протестиращите) побързаха да заявят, че това, което е приключило, е самото движение: безпокойствата, които то изразява относно недостатъците на глобализацията били несериозни, смятаха те, дори наливали вода в мелницата на "неприятеля". Всъщност ескалацията на военната сила и репресиите през последната година провокира най-големите протести досега по улиците на Рим, Лондон, Барселона и Буенос Айрес. Тя също вдъхнови много участници, които преди бяха заявили само символично несъгласие извън срещите на върха, да предприемат конкретни действия, за да намалят насилието. Тези действия включваха участие в "живи щитове" по време на безизходицата в църквата "Рождество Христово" във Витлеем, както и опити да се блокират незаконните депортации на бежанци в европейските и австралийските центрове за задържане. Но когато движението навлезе в този предизвикателен нов стадий, аз осъзнах, че съм свидетел на нещо необикновено: точния и силно вълнуващ момент, в който простолюдието от истинския свят нахлу непоканено в клуба "само за експерти", където се определя колективната ни съдба. Така че това е свидетелство не за някакъв завършек, а за едно мощно начало, период, тръгнал от жизнерадостната експлозия по улиците на Сиатъл и катапултиран до нова глава от невъобразимото разрушение на 11-ти септември.
Преди няколко месеца, докато ровех из изрезките си в търсене на някаква изгубена статистика, забелязах два типа постоянно повтарящи се теми и образи. Първият беше оградата. Този образ се появяваше отново и отново: бариери, които отделят хората от по-рано публични ресурси, които им отрязват достъпа до потребната им земя и вода, които ограничават възможността им да минават през границите, да изразяват политическо несъгласие, да демонстрират на достъпни за всички улици, дори да контролират политиците в провеждането на политика, която има смисъл за избралите ги хора.
Някои от тези огради трудно могат да се видят, но независимо от всичко те съществуват. Около училищата в Замбия е прокарана виртуална ограда, когато по съвет на Световната банка там бива въведено платено образование, лишило милиони от възможността да посещават училище. Около семейната ферма в Канада е прокарана виртуална ограда, когато политиката на правителството превръща дребното земеделие в лукс, който човек не може да си позволи в обстановката на падащи цени на стоките и конкуренцията на големите ферми. Около чистата вода в Совето бива прокарана реална, макар и невидима ограда, когато цените скачат до небето поради приватизацията и местните жители са принудени да се обърнат към замърсени водоизточници. И около самата идея за демокрация е прокарана ограда, когато на Аржентина бива отказан нов заем от Международния валутен фонд, ако не намали още повече социалните разходи, не приватизира още ресурси и не премахне подкрепата за местната промишленост, и то насред икономическа криза, задълбочила се поради самата тази политика. Тези огради, разбира се, са толкова стари, колкото колониализмът.
Оградите винаги са били част от капитализма, единственият начин да се опази частната собственост от предполагаеми бандити, но двойните стандарти, които крепят тези огради, стават напоследък все по-безочливи. В очите на международните финансови пазари експроприацията на корпоративната собственост може да е най-големият грях, който е в състояние да извърши кое да е социалистическо правителство (само питайте венецуелския Уго Чавес или кубинския Фидел Кастро). Но защитата на активите, гарантирана на компаниите в сделките при свободната търговия, не се простира върху аржентинските граждани, които са вложили пожизнените си спестявания в Ситибанк, Скотиабанк и Банковата корпорация на Хонконг и Шанхай, а сега откриват, че по-голямата част от парите им просто е изчезнала. А благоговението на пазара пред частното богатство не обхваща служителите на "Енрон" в САЩ, които откриха, че пенсионните им полици са останали оттатък оградата, без дори да могат да ги продадат, докато междувременно ръководителите на "Енрон" панически осребряваха собствените си акции.
В същото време са атакувани някои много необходими огради: в приватизационната треска бариерите, които съществуваха някога между много публични и частни пространства - например защитата на училищата от рекламата, на здравеопазването от комерсиалните интереси или срещу скритата реклама в информационните емисии - почти всички бяха сведени до нула. Всяко защитено публично пространство беше отворено с взлом, само за да бъде затворено отново от пазара.
В края на краищата последното десетилетие на икономическа интеграция се подхранваше от обещания за падането на бариери, за увеличаване на възможностите за пътуване, учене и работа в други страни и за по-голяма свобода. А ето че дванайсет години след прословутото падане на Берлинската стена отново сме обкръжени от огради, откъснати един от друг, от земята и от собствената си способност да си представим, че е възможна промяна. Икономическият процес, който се подвизава под благовидното наименование "глобализация", сега се намесва във всеки аспект на живота и преобразува всяка дейност и всеки природен ресурс в измерена и частно притежавана стока.
Сега глобализацията е под съд, защото от другата страна на тези виртуални огради има реални хора, прогонени от своите училища, болници, работни места, от собствените си ферми, домове и общности. Масовата приватизация и дерегулация създадоха армии от изхвърлени хора, чиито услуги вече не са нужни, чийто начин на живот е зачеркнат като "анахроничен", чиито основни потребности остават неудовлетворени. Тези огради на социално изключване могат да изхвърлят на боклука цял индустриален клон и да зачеркнат цяла една страна, както се случи с Аржентина. В случая с Африка, общо взето, цял един континент може да се окаже прогонен в глобалния призрачен свят-спътник, в зоната на здрача, да бъде изтрит от картата и от новините, в които се появява само във време на война - тогава на неговите жители се гледа с подозрение като на потенциални членове на милиции, предполагаеми терористи или фанатици-антиамериканисти.
Всъщност забележително малък брой хора, оставени от глобализацията отвъд оградите, се обръщат към насилие. Повечето просто се местят: от селото в града, от една страна в друга. И точно тогава те се оказват лице в лице с огради, които решително не са виртуални, огради от вериги и бодлива тел, подсилени с бетон и охранявани с картечници. Щом чуя израза "свободна търговия", не мога да не си представя фабриките-затвори, които посетих във Филипините и Индонезия, целите обкръжени от портали, наблюдателни кули и войници - за да се предпазят силно субсидираните продукти от изнасяне, а работниците от синдикалните дейци. Мисля си също за скорошното си пътуване до Южноавстралийската пустиня, където посетих Умера, печално известния център за задържане на незаконно пребиваващи. Разположен на петстотин километра от най-близкия град, Умера е бивша военна база, превърната в приватизиран лагер за бежанци, собственост на спомагателната фирма на американските служби за сигурност "Уейкънхът". В Умера стотици афгански и иракски бежанци, избягали от потисничеството и диктатурата в собствените си страни, са толкова отчаяни от това, което виждат да става зад оградата, че правят гладни стачки, скачат от покривите на спалните си помещения, пият шампоан и си зашиват устата, за да мълчат.
Всички тези огради са свързани: реалните огради, направени от стомана и бодлива тел, са нужни за налагането на виртуалните, тези, които държат ресурсите и богатствата недостъпни за толкова много хора. Просто не е възможно да се огради толкова голяма част от нашето колективно богатство, без това да се допълни със стратегия за контрол над масовите вълнения и мобилност. Фирмите за охрана правят най-голям оборот в градовете, където пропастта между богати и бедни е най-голяма - Йоханесбург, Сао Пауло, Ню Делхи - те продават железни огради, бронирани автомобили, сложни алармени системи и наемат армии от частни охранители. Сега изглежда, сякаш тези оградени и охранявани квартали, които бранят имащите от нямащите, са микрокосмоси, отразяващи това, което бързо се превръща в глобална охранителна ситуация - не глобално село, стремящо се към намаляване на стените и бариерите, както ни беше обещано, а мрежа от крепости, свързани от силно милитаризирани търговски коридори.
Ако тази картина изглежда пресилена, това е само защото повечето от нас на Запад рядко виждат оградите и артилерията. Оградените фабрики и центровете за незаконно пребиваващи остават скрити в отдалечени места, откъдето има по-малка възможност пряко да поставят под съмнение съблазняващата реторика на света без граници. Но през последните няколко години някои огради нахълтаха в зоната на пълна видимост често (много уместно) по време на срещите на върха, на които този брутален модел на глобализацията е предложен. Сега е общоизвестно, че ако световните лидери искат да се съберат да разискват някаква търговска спогодба, за да се пазят от яростта на обществото, те ще трябва да изградят истинска крепост в модерен вариант, допълнена с бронирани машини, сълзотворен газ, водни струи и полицейски кучета.
Но тези неща, които се представят като застрашаващи конфронтации, често са жизнерадостни събития, не по-малко експерименти с алтернативни начини да се организират общества, отколкото критика на съществуващите модели. Спомням си, че първия път, когато участвах в една от тези контра-срещи, имах ясното чувство, че се отваря нещо като политически портал, проход, прозорец, "пукнатина в историята", ако използваме прекрасната фраза на субкоманданте Маркос. Това отваряне няма особена връзка със счупения прозорец в местния "Макдоналдс", образът, толкова допаднал на телевизионните камери. То беше нещо друго: усещане за възможности, полъх свеж въздух, кислород, устремен към мозъка. Тези протести - които всъщност са продължаващи седмици маратонски курсове по глобална политика, среднощни заседания относно стратегията със симултанен превод на шест езика, фестивали на музиката и уличния театър - са като встъпване в паралелна вселена. За една нощ мястото се преобразява в алтернативно глобално селище, където настойчивостта замества примирението, фирмените знаци се нуждаят от въоръжени пазачи, хората изместват колите, изкуството е навсякъде, непознати си говорят помежду си и перспективата за радикална промяна на политиката не изглежда като странна и анахронична идея, а като най-логичната мисъл на света.
Отварят се също и други видове прозорци, тихи съзаклятия за възвръщане на приватизираните пространства и активи за публична употреба. Може би това са учениците, които изхвърлят рекламите от класните си стаи или си разменят музика онлайн, или създават независими медийни центрове с безплатен софтуер. Може би това са тайландските селяни, които засаждат зеленчуци върху преобилно напояваните игрища за голф, или безимотните земеделци в Бразилия, които събарят оградите около неизползваните земи и ги превръщат в земеделски кооперации. Може би това са боливийските работници, които успяват да отменят приватизацията на водоснабдителните си мрежи, или жителите на южноафриканските гета, които свързват прекъснатото електричество на кварталите си под лозунга "Енергията за народа!". И веднъж възвърнати, тези пространства също така се преустройват. На кварталните събрания, в градските съвети, в независимите медийни центрове, в поддържаните от комуни гори и ферми се появява нова култура на трептяща от жизненост пряка демокрация, демокрация, подхранвана и подсилвана от прякото участие, а не потискана и обезсърчавана от пасивната позиция на зрителя.

Нейоми Клайн



Бел. ред. Вдъхновяващата книга на Нейоми Клайн "Огради и прозорци. Битката против новия световен ред" (превод от английски Константин Янакиев, редактори Юлиян Антонов, Данчо Господинов) всеки момент ще бъде публикувана с марката на издателство "Изток - Запад", а с известни съкращения тук поместваме уводната й глава. (Можем само да съжаляваме, че друго българско издателство отдавна е купило правата за публикация на "Без лого", "култовото" съчинение на Клайн, но не възнамерява да го издава.)
Междувременно от "Изток - Запад" ни известиха, че на Световния социален форум в Мумбай, проведен през януари тази година, антиглобалистите са поели курс към окончателна промяна на името си с "алтерглобалисти".