Социализъм и настояще
В самото начало на дискусията Андрей Райчев заяви, че социалистическият проект и неговият резултат не съвпадат. Лявото не съществува без проект, тъй като то е отношение към света, не констатация; левият човек е този, който знае, че големият убива малкия, но не иска това да е така. Централна особеност на Марксовия проект е Пролетарият, смята Райчев. Марксовата теория твърди, че всичко е привидност, но има комунизъм и той ще настъпи. И същият този комунизъм на живот и смърт е свързан с фигурата на Пролетария. От Хегел, Кант и Шелинг Маркс знае, че човекът се равнява на собствената му дейност. По тази причина той смята, че историята е създала съществото Пролетарий, чиято дейност му е дадена не в особена, а във всеобща форма. Историята е извършила в Пролетария процедури от негативен характер: тя го е лишила от отечество, частна собственост, работа, семейство... Поради тази причина в марксовия проект Пролетарият по природата си е готов деец, а задачите на комунизма са от негативен характер: той трябва да разчисти мястото за вече появилото се всеобщо същество, което няма нищо. Всички проектанти на революцията през XIX век я мислят само в негативни форми, едва в края на този период се появяват течения, мислещи комунизма другояче. Затова първият Интернационал спори не по въпроса за очевидните негативни задачи (премахване на семейството, частната собственост и държавата), а само около формата, под която те да се осъществят. Затова и участниците в него се разделят на анархисти и комунисти - според комунистите след революцията трябва да има временна държава, която след 10-15 години ще бъде премахната, докато според анархистите това е задача, решима буквално за един ден... Прочее, социалдемократите, плахо появяващи се в края на XIX век, са първите, които мислят социализма не като определено състояние, а като тенденция в развитието на човечеството.
Накратко, в революционното движение надделяват комунистите, а анархистите биват маргинализирани. При извършването на революцията комунистите почват да решават въпросните негативни задачи и да чакат резултат. Неговото забавяне обаче бива обяснявано само с войната, въпреки че по дефиниция резултатът трябва да дойде веднага, защото частната собственост, семейството и държавата са унищожени и всеобщото същество Пролетарий просто трябва да влезе в историята и да си живее щастливо. Истинската свободна история на човечеството според тях започвала така. Само че това не става...
Тук, според Райчев, е първият и основен парадокс на социалистическата държава: тя е съвършено неочаквана за своите ръководители. Проектът за Пролетария, видите ли, се е превърнал в проект за държава... Никой обаче не си е представял държава, камо ли случилата се свръхдържава... Временната държава продължава да настоява на своите всеобщи функции и затова не може да съществува без своето бъдеще. И понеже го няма Пролетария, по отношение на когото да се вършат негативните неща, усилието се оказва по посока на неговото създаване. Социалистическата държава в тайната си властова утопическа природа мисли комунизма перманентно в следната форма: каквото и да премахнахме, Пролетарий не се появи. И точно тук се осъществява генералната му подмяна с "Новия човек"; целият смисъл на съществуванието според властта, но не и според страдащите по неописуем начин хора, е производството на Новия човек. Социалистическата държава, продължава Андрей Райчев, има две много важни качества: (1) тя ликвидира всички алтернативни възможни езици, защото те превръщат Новия човек в стар и победен човек. В резултат няма друг език, освен този на централизираната власт. (2) Тя трябва да лиши въпросния нов човек и от всякакъв контакт с историята и околната среда. И доста успешно се справя с тези задачи...
Новият човек бива мислен като равен на всеки друг възможен нов и това е съдбоносно за "импровизацията" на социалистическия проект. Равенство се произвежда всякак: между мъжа и жената, между града и селото, между трудещите се и интелигенцията... - и всичко това чрез чудовищни дози насилие. В крайна сметка получаваме още един парадокс: в импровизираната социалистическа държава има дефицит на стоки (по Корнай) и дефицит на власт (по Деянов).
Но трябва и да се живее. Извън проекта за социалистическа държава се образува втора мрежа - единствената форма на съществуване на гражданско общество при социализма. Там човекът е частен индивид. Тази система от връзки, отношения, ходатайства, (полу)корупция се свежда до обмяната на вещи за вещи, вещи за статуси и статуси за статуси. Точно това е начинът перманентно да се възпроизвеждат семейството и частният живот на индивида извън първата мрежа, но пък паразитирайки върху нея. В тази система обаче са въвлечени като дейци и самите ръководители на страната.
Едни от тях разчистват пътя на властовия език (номенклатурата), а други направо го създават (интелигенцията).
Образуват се две страти, чиято отговорност е да няма страти, да си спомним целта на марксовия проект.
Каква е съдбата на втората мрежа след социализма? На 11 ноември, със спирането на социалистическата държава (а тя спира, когато изчезне утре-то), властта без бъдеще престава да бъде власт и деградира до мрежа. На посочената дата у нас остана само втората мрежа и съдбата ни е обусловена от този факт, смята Андрей Райчев. И тогава мрежата започва да мутира, решавайки два основни въпроса: новият елит на България е подбран през втората мрежа от двата челни отряда - номеклатурата и интелигенцията, чрез процедура, наречена "легитимация чрез противопоставяне".
Всъщност те нямат друго основание да бъдат на власт освен това, че се биха помежду си, заяви Райчев. Нещо повече, поради отпадането на първата мрежа се оказа, че всички на власт са в мрежови отношения, но няма нито доктрина, нито утопия - и в резултат се случи могъщо разкъсване на власт от собственост. Собствеността се преразпредели мрежово и така бяха рекрутирани новите собственици. Финалът на загиването на социализма всъщност е загиването на втората му мрежа.
Вземайки думата, Петя Кабакчиева зададе въпроса как следва да мислим "онова общество"? И коя да е гледната точка, от която да удържаме мисленето си - настоящето, първоначалния проект, историческите сравнения с друг вид общества? Защото и досега го мислим идеологически, твърде натоварено през апологетика или радикални отрицания... Как тогава да нормализираме този дискурс и да го мислим спрямо собствената му мяра. Понятията и подходите, които използваме сега, в никакъв случай не са невинни и трябва да си даваме сметка защо и как назоваваме явления от "онова общество", смята Кабакчиева. Названията "социализъм", "комунизъм", "реален социализъм", "съветски тип общество", "държавно-командна икономика", "държавен тип капитализъм", "тоталитаризъм"... - всички те носят скрит обяснителен модел. Защо обаче отвътре обществото се самоназоваваше реален социализъм, а - вече отвън - се назова комунизъм? "Аз предпочитам названието 'комунизъм', защото то е обвързано с равенството и насилствения преход към нов тип общество. Докато социализмите (от генезиса си у Сен Симон и Оуен) визират развито индустриално общество и ненасилствен преход към нов социален живот", продължи Кабакчиева. Можем ли да вземем парадигми и понятия, възникнали в друг социален контекст и наложили се с определено значение, и безпроблемно да назоваваме с тях явления и процеси на "онова общество"? А ако втренчеността в уникалността на нашия опит произведе идиосинкретична, местна парадигма?.. Как да мислим онова общество хем като уникално, хем като част от универсални тенденции?
"Аз имам проблем с приравняването на гражданското общество към втора мрежа. Ако номенклатурата и интелигенцията са персонификацията на държавните постове, как втората мрежа да е гражданското общество, след като те са играчите и там? Ами ако номеклатурата и интелигенцията са една и съща група?" Петя Кабакчиева предпочита да нарича интелигенцията и номенклатурата "елит". Държавата не изчезва за сметка на обществото, а по-скоро се възпроизвежда елит. Тя попита защо ни е нужно понятието "гражданско общество", ако не за да легитимираме новия статут на старата номенклатура? Втората мрежа днес има обяснителен потенциал, защото показва, че официалният статус е несамодостатъчен и зад него има редица капитали, ресурси... В крайна сметка повечето от новите елити имат проблем с официалния статус, защото техните капитали са придобити извън него...
Колкото и да не им се иска, социолозите от собственото й поколение практически винаги ще разказват своите истории на номенклатурна интелигенция, обобщи Кабакчиева. "А ние губим гласовете на т.н. трудещи се маси и продължаваме да говорим през клишета. Зад тях обаче живеят човешки истории, всекидневни типизации на света...", заключи изследователката.
Александър Кьосев предпочете друг, по-скоро художествен жаргон. Ако искаме да мислим социализма така, че да разбираме настоящето, моралната перспектива е неизбежна, твърди изследователят. Тя трябва да е минималистична, да бъде обвързана с производството на истинни изказвания в определени ситуации. "Чутото от Андрей е чиста идеология, серия от стройни хегелиански редукции на историята, които неизбежно пораждат своето друго. Тази схема е забавна, но преди десет години щях да кажа, че е опасна", заяви Александър Кьосев.
Според него Петя Кабакчиева пледира да реконструираме гласовете, които остават под идеологическите клишета, под ритуалите и автоматизирания език на комуническата идеология. Тази програма на новата антропология създава приятното съзнание, че комунистическият дискурс е проникнал и подчинил всички възможни публични езици, че има идеологическа повърхност и под нейния церемониал тече живот... Но програмата на новата антропология допуска базова идеологическа абстракция, с която Александър Кьосев не може да се съгласи - тя употребява категориите "под" и "над". Това е на път да нормализира социализма; излиза, че всъщност всичко си е било много нормално...
Опонирайки и на Райчев, и на Кабакчиева, Александър Кьосев развесели публиката със своя "антропологически разказ, обяснен по неантропологически начин":
В трамвай към Факултето 4-годишно дете непрестанно повтаря "Тодор Живков"; всички пътници са притеснени и въобще не реагират. И само една бабичка на слизане от превозното средство му казва: "Недей, баби, недей, чедо!"
Каква е интерпретацията на Александър Кьосев? Детето не казва "Тодор Живков е гол!", тук няма производство на изказване, което да бъде премерено по скалата истинно-неистинно. Повтаря се едно име, което може да значи всичко, бидейки образ на автоматизираното производство на социалистическия език. Детето не казва лозунг или контралозунг, то прави ритуал по минимално придобиване на статус и едновременно с това превръща прознесеното в игра, в ехолалия, изпразва го от съдържание. При Ханс Кристиан Андерсен казаното от детето, лишено от статус, променя цялото общество - след като най-нисшият се е осмелил да каже истината, всички по-висши от него започват да се срамуват. Тук обаче никой нищо не казва и чак накрая една чезнеща, лишена от статус бабичка си позволява да каже това, което всички искат да кажат.
Тук най-важно е мълчанието на всички останали - обект на анализ следва да бъде дори не мълчанието под тези реплики, а около тях. Ако искаме да разберем социализма, трябва да го видим като изтъкан от подобни мълчания, като мислени неща, на които нещо е попречило да бъдат изказани. Статутът на неказаните изказвания е много особен, защото те са преплетени с травматични емоции, смята Кьосев. Лъжата винаги е логически вторична, тъй като социална кохезия в общество, основано на лъжа, е невъзможна. Непрекъснатото производство на неистини, на език, в който не вярваш, натрупва виновностни изживявания у всички. Всекидневието е проникнато от виновност, свързана с неказани неща. А тоталната приватност, в която остават те, е лишена напълно от контрол, правило и кодификация. Няма инстанция, която да каже кой какво си е мислел, докато е мълчал. Подобна микроситуация непрекъснато поражда неми езици, мълчанието води до идеосинкразно мучене, до особен вид травматизми, които не могат да бъдат разказани.
В крайна сметка, микроморалистичната перспектива изисква не да допускаме нормализацията на социализма, а да не забравяме, че новата антропология има второроден грях - нейният културен, т.е. морален релативизъм, приключи изложението си ученият.
Андрей Райчев веднага възрази на Кабакчиева и Кьосев, че комунизмът е абсолютно уникален, необясним както като поява, така и като изчезване. Никой не е предвидил нито 1917, нито 1989 - и централната причина за това е утопията. Социализмът не може да бъде разбран извън словесната утопия. "Иначе ще продължаваме да си говорим, че зли хора са седнали да правят лоши работи..."
Тук Александър Кьосев припомни на Райчев, че през 20-те Ленин е заявил, че не може да каже на пролетариите какво е бъдещето и комунизма, защото ако им съобщи някакви фантазии, те ще престанат да му вярват. Бъдещето само ще покаже какво е комунизмът. Мила Минева обясни, че от началото на изказването на Александър Кьосев е разбрала, че не са противници, защото и антрополозите не приемат обруганите "под" и "над", но от втората му част е станало ясно, че наистина са врагове. Защото все пак антропологията си представя всекидневието малко по-сложно от Кьосев...
Александър Кьосев й отвърна, че има учебници как се изследват мълчания и че по принцип социалните науки трябва да се поучат от хуманитарните как се експлицира имплицитното в дискурси и текстове... Огнян Минчев също обяви, че тезата на Райчев е идеологическа, защото една от функциите на социологията на социализма е да легитимира сега съществуващи статуси, а не ставащото преди 15-20-50 години. Историята на социализма е историята не нелегитимно разпределение на общественото богатство и обществената власт, създаващо малцинство от печеливши и огромно малцинство от губещи. Колкото до утопията, социализмът може да бъде обяснен само чрез излизането си от нея...
Андрей Райчев му отвърна, че новият български елит е нелегитимен в очите на обраното население - защото беше зает да се противопоставя помежду си с оглед на миналото, а не с идеи за бъдещето. Защото бъдещето е неговата власт, а миналото само показва, че тези хора са нелегитимни. И точно това е работата на компания, чиято част е самият Огнян Минчев. Валентина Митева заяви, че е вбесена от виртуозната филологическа игра на Кьосев, който казва, че е важно само мълчанието. Нима това мълчание можеше да се изяви, ако не беше невинното дете и бабичката, попита тя. И нима не са толкова важни думите на бабичката? Как въобще можеш да казваш на младите антрополози: "Отидете си прочетете учебниците, защото има техники за излизане от мълчанието. Казваш на всички, че като не са си научили урока, как така идат да говорят с тебе?" Ивайло Дичев продължи с дилемата социални/хуманитарни науки и впоследствие представи хронология кога у нас се е говорило за комунизъм, кога за социализъм. А и навсякъде във всички общества има мрежи на солидарност и взаимопомощ, подчерта той. Мария Тодорова смята, че след 9 септември 1944 комунистите са избили около 9000 души. Ако терорът е основна характеристика на комунизма, то защо приблизително толкова души са убити и през 30-те години? А по отношение на Кьосев Ивайло Дичев попита смята ли той, че сега живеем в истината, а тогава сме живели в лъжа?
Отвръщайки на нова вълна обвинения, Андрей Райчев заяви, че има толкова вида комунизъм, колкото вида вземане на властта има. А у нас комунистическата партия не е взимала властта.
Почти на финала на оживената дискусия Андрей Бунджулов, цитирайки "Бившият режим и Революцията" на Алексис Дьо Токвил, заяви, че всъщност е още много рано да говорим разумно за социализма.
И университетската аудитория отново запламтя...

Марин Бодаков



Бързописни бележки от една дискусия


На 2 февруари т.г. в Софийския университет се състояха дебати на тема "Как да мислим социализма, за да разбираме настоящето" с участието на Андрей Райчев, Петя Кабакчиева и Александър Кьосев, водещ Деян Деянов. С тези дебати бе представен брой 1-2/2003 на сп. "Социологически проблеми" на тема "Историческа социология на социализма" с водещи броя Деян Деянов и Мила Минева.