6 фрагмента върху граматиката на Българска литература.
ХХ век

1. Сумата на произведенията като преводаческа кабина

Създаването на "Българска литература. ХХ век" е особено важно събитие за една такава национална литературна история, която продължава да мисли обектите, с които разполага, било като съкровищница (фигура, чието "счетоводство" отчита само крайните статистически измерения между внесено и използвано), било като предполагаема сума от нефтени находища с различна степен на разработеност (със съответното предварително диагностициране на места, на които си струва да се пуска сонда), било като пантеон (в който досегът с литературата става единствено чрез съзерцателното разбиране), било като конус (чийто връх е във всеки един момент забулен в облаците на бъдещето, но за сметка на това напълно проецируем благодарение на неправомерно инжектираните в идеята за литературна еволюция цели). Ако търсим фигура за "Българска литература. ХХ век" на Валери Стефанов, тя би била преводаческата кабина - място, което е само по себе си празно, но което при определени условия бива озвучавано и чрез това озвучаване се осъществява пренос по различни направления. Това е пространство, което при постъпване на сигнали поема в себе си интерпретацията, преодолява възникнали дистанции, кара творбите "да проговорят нови, актуални, човешки достъпни езици"1. Оттук произлиза и двойната роля, която изследването поема: да служи на пасивно възприемащия читател като "превеждаща", като откриваща хипотетично възможни прави и сигурни пътища, и да съучаства на репродуциращия читател при наблюдаването на мястото на засрещане на езиците. За първия възприемател фокусните места на рецептивно включване са откроени с почернен шрифт; реципрочните сигнали за втория (репродуциращия) възприемател са устойчивите формули за въвеждане на синонимните редове ("ще го наречем [...]", "казано по друг начин [...]", "да го кажем така [...]" и други подобни). И в двата случая обаче тези подготвителни акции представят работата на литературния историк като усилия на превода. Фигурата на превода присъства често и като ключ в разгръщането на отделни сюжетни звена. Говори се например за часовника като "преводач на абстракцията, наречена време" (400), или за необходимостта от посреднически инстанции в "Елате ни вижте", което в плана на пространственото структуриране на творбата е видяно като опит на "превеждането" (144-145).

2. Номенклатурата. Дисциплиниране на периода

Независимо от това, че се отличава от най-разпространеното историческо деление, определящо като цезура Първата световна война, наименованието "Българска литература. ХХ век" принадлежи отчетливо към реда на номенклатурните хронологични деления. В същото време наименованието е провокативно спрямо дисциплинарната подредба. Не само защото зад него стои не "период" или "епоха", а сбор от дванадесет устойчиви топоса (сюжети), но също така защото в хода на разгръщането на тези сюжети се извършва излизане от редовете на номенклатурата. Литературата не е архивен документ или свидетелстващ за нещо експонат, а начин да разбираме себе си и световете, чрез които общуваме; ХХ век е не откъс от човешката история, който побира в себе си определено количество факти, а интерпретативна призма. Влизането в дисциплиниращата номенклатура е начин "фактите" да се преведат на езика на събитийността. ХХ век е сюжет, тъй като представлява определен модел на преживяването от човека на неговото положение в света. Този модел е онова въображаемо място, в което се снемат отношенията между сюжетите, арматурата на преводаческата кабина. В своята процесуалност сюжетите разтварят твърдите пропускателни пунктове на времевите граници. Местата за достъп до сюжетите се актуализират в множество моменти, като при това всеки от тези моменти има да решава по свой начин характерния за всяка история на началото проблем: да балансира повествованието между Сцилата на парадоксията и Харибдата на тавтологията. Множеството входове към всеки от сюжетите предоставя не само възможност за гъвкавото разгръщане на литературно-историческия разказ, но и за динамизиране на изводите, за образуване на един имплицитен надпоставен "сюжет".

3. Сюжетът на сюжетите

Този надпоставен сюжет не е идентичен с обявения в началото макросюжет ("модерността със своето трудно и противоречиво случване в "българския свят", със своите сблъсъци, утопии, рационализации, митологизации, травми...", стр. 12). Той е сюжет на секвентните звена, отчитащ опита на праговите ситуации, които човекът населява. Тук ще видим как са очертани праговете от "Страданието" и "Смъртта" - два сюжета, които са интонационно и синтактично близки и разполагат със собствено дисциплинарно пространство; "Страданието" и "Смъртта" са двата случая, в които изследването предполага наличието на ориентирана към частния сюжет собствена литературна история, като набелязва "фрагменти" от нея (стр. 142 и сл.; 188 и сл.). Както показва и изборът на понятието за фрагмент, става дума за удържането на максимално синтактично напрягане, което побира в симултанна обвързаност различни "предишни" епизоди. Ето впрочем и някои от самите секвентни прагове от двете фрагментирани български литературни истории (на страданието и на смъртта): страданието е ситуация на травматичното личностно разполагане спрямо видимостта и публичността (148); страданието е атрибут на демиургичното (149); страданието е такова първолично състояние на света, "в което граматическото и онтологичното са напълно равностойни" (151); то е специфично преживяване на мястото "на ъгъла" (в "Братчетата на Гаврош" на Смирненски - 159, и в "Библейски мотив" на Борис Христов - 181). При следването на сюжета на смъртта преживяването на праговата ситуация бива усилено, при което кулминацията връща погледа на повествователя към проблема на началото. Дори тогава, когато - както е в случая с наблюдението на поезията на Далчев, се говори за "разправа с илюзията за преход" (212), изследователският глас озвучава момента на встъпването на тавтологията. Тавтологичен е не само опитът, че "смъртта ме свързва само със смъртта" (213), тавтологична е самата процедура по снемане на всеки един "предишен" опит в актуалния секвентен възел. За преминалия през "Страданието" читател този опит е повтаряне и усилване на написването "Това е стена!" върху стената (184). Сюжетите клонят един към друг и затягат взаимно и с всевъзможни пресичания своите възли: например "Студът" от една страна - доколкото се съотнася с наказанието, се оразличава спрямо разполагащите се в "Страданието" изпитания; от друга страна, свързвайки се фигуративно с идеологическото криминализиране (случаят "Студено време" на Вежинов, 230-235), представлява описване на противоречивия заден фон, който ще произведе фигурата на вожда; присъствието в празнотата пък заплита отношенията на "Студа" със смъртта и отвъдното.

4. Примерът

Примерът не е оркестриране, нито пък съставяне на тезиси, той не е доказателствен или илюстративен материал, нито пък елемент от каузални зависимости. Примерът е възможност да бъдат извадени нещата от собствената си очевидност. Той е не само законният способ да се артикулират фонови знания и интуиции, но и сюжетен хомогенизатор между различните повествователни планове. Примерът е място, което се конституира от избора, но е безразлично към процедурата на избирането и последиците от нея. Подобно на избора на сюжетите, който е свързан с възможността те да бъдат конструирани и развити (11), така и фокусирането на примерите се основава върху баланса (или счетоводството) между плановете, върху напрежението между наличното и репрезентативното. Казано по друг начин, примерите представляват самата възможност да се сюжетира. Те са изобщо възможността да мислим литературата, способността на възприемащия човек да произвежда случаи. Примерът е пресечна точка, в която се извършва сливането на два опита: опитът на присъствието в света и опитът на описването на това присъствие (сравни стр. 137, където по такъв начин е определена антропологическата перспектива на литературното). Той работи с проекциите на синхронната литературна система; чрез модулациите в синхронния срез примерът отчита промяната в хоризонта на историческия процес. Затова и "Българска литература. ХХ век" избира да работи с примера (впрочем нещо, което до този момент е било чуждо на българската литературна история), като обръща също така внимание на неговото инвариантно разиграване, на неговите постановки. Изследването на Валери Стефанов се заема именно с поставянето на примери и в този смисъл не е случайно, че сцената е една от експлицитните метафори, които то избира за израза на собствената си позиция (13). Заговарянето на примерите означава предприемане на "игра на анахронизми". Играта на анахронизми е пряко заявена по повод на това, че след интерпретациите на символистичната душа бива поставен прочит на разказа на Елин Пелин "Душата на учителя" (101). Съществува обаче една последователно проведена дидактика на анахронизма, която апелира към полагането на литературната история в антропологическа перспектива.

5. Граматическата форма на изследователското описване

Действието на примера като пресечна точка на два типа човешки опит може да се види във всеки един момент от повествованието на "Българска литература. ХХ век". Като индикатор за ставащите в пресечните точки засичания могат да се представят смените на граматическата форма в изложението. Описващият човек говори предимно в първолично множествено число и тук тази традиционна за научното дирене формула на отстранение не е празен жест. От позицията на своето присъствие в опита на описването говорещият - ако мога да си позволя да перифразирам - не е в състояние да изкаже опита на човека в света в неговото актуално траене (136), но може да създаде картина на чуждия му опит от фигурациите на достатъчен брой допирателни. В събирането на моментите на тези допирателни описващият "аз" не се изразява в своята единичност; в това екстатично състояние той е извън себе си, в състоянието на тангенциалното приближение. Но тези точки, чиято оптическа перспектива повествователят изразява като "ние", не са само елементи от описващия ход; те са и места на пропускливост към състоянията на личностното преживяване на света. В главата "Нощта на сенките" (122-126) пропускливостта на описващите моменти са представени като на длан (или по-точно казано като в пример), като дидактиката на представянето се съдържа в синхронизирането на идеята за тази пропускливост с въведената в главата "тема": нощта като особено гъвкаво и специфично пространство. Тук граматическата "ние"-форма на указващото обективност отстранение се разтваря в морфологията на неустойчивия свят. Тази форма вече търси да очертае общност от индивидуални преживявания, формираща се пред общото присъствие на фона на убягващото. Подобно разтваряне е свързано с жестово преминаване в аз-ти-формите и обратно връщане към "ние" (например "Няма толкова съществено значение дали сънуваш, мечтаеш или си спомняш [...]", но "Във всичките ни стремежи винаги има някакъв "смътен" остатък, до който не можем да се доберем [...]" - 124, и после "Това е повест, която разгръща свят в тебе, [...]" - 126).

6. Реконструиращите въпроси

Настоящата рецензия единствено набеляза фрагментарно отделни елементи от граматиката на литературно-историческия разказ на "Българска литература. ХХ век". Тя само спомена, че този разказ бива неминуемо допълнително "фрагментиран" от различните възприемателски стратегии, вградени в самото изследване. В този смисъл е любопитно да се проследи дали съществува възприемател, който (според определения му образ) очаква от книгата отговори, докато в същото време е очевидно, че нейната постановка е да създава реконструиращи въпроси. Към историята на литературата се пристъпва като към история на въздействието. Колко и какви читатели са разположени в стратегиите на реконструиращите въпроси - това е, струва си да се надяваме, началото на бъдещите делови прочити на това изследване.

Борис Минков


Борис Минков (1971) работи в Института за литература (БАН). Главен редактор на списание Страница. Автор на две белетристични книги, както и сборника литературна критика "И нова, и българска" (2003).
Валери Стефанов. Българска литература.
ХХ век
.
Дванадесет сюжета.
Издателска къща Анубис.
София, 2003.
Цена 22 лева.



1 Стефанов, Валери: Българска литература. ХХ век., 2003, стр. 14. Оттук нататък ще се посочва само номерът на страницата.