Пейзажa като догадка открих в изложбеното пространство на новата галерия "Максим" (20 януари - 4 февруари 2004). Изложбата е на Ивайло Мирчев. Няма заглавие. Авторите често са индиферентни към названията на своите картини, дори когато ги свързват в самостоятелна изложба. Особено когато творбите са мислени заедно. Как да ги отделиш с различни имена?
Пейзажът като догадка!
Винаги ми е било интересно взаимоотношението автор-натура-зрител. Може би натурата е безкрайният език, с който визуалното работи. Така, както езикът проработва с буквите? Както музиката с нотите? Но те са знаци. А ние често говорим за живописен или пластичен език. Образът, провокиран от натурата или от нашето мислене, е чист образ-мисъл. Затова натурата е разгадана в тези пейзажи. Те са композиции в процес на развитие. Незастинала форма. Окото ми, приучено да вижда познатото, първо разгада пейзажа. Но по-късно, гледайки всички "пейзажи", свързани в цикъл, обединени от своето цялостно живописно, композиционно и сюжетно звучене ("Опус"1, "Опус"4) - видях картината. Формата, като че ли взривена, се е посипала тихо в цвят и късчета черно и бяло, за да се подреди отново - свободна от логика, без заучени стойности и маниер (особено в двете мащабни платна). Тогава отново видях пейзажа като догадка. Храмът е извън храма в "Пътят към Храма". Път, който се слива с ярките акценти на "свещилниците" (народно название на билка с жълти цветове), греещи като запалени свещи. И нищо още не е приключило. Живописта също може да има измер/нения във времето. Може би затова акварелите ("Вибрации", "Докосване") стоят тъй въздушно построени - още не са се случили.
Пейзажът в изложбата на Ивайло Мирчев не варира видимо на сюжетно ниво. Едно небе, дърво, протегнато към небето, светъл прозорец... Напомни ми за случка, свързана с един от любимите ми режисьори (Луис Бунюел) - веднъж, разгневен от красивия пейзаж, който операторът му обичал да снима, той обърнал камерата в срещуположна и случайна посока. Там нямало почти нищо. Пустиня, камък, дърво!

Драгомира Симеонова