Тристан и Изолда в София
Трябваше да дойдат американците, за да чуем "Тристан и Изолда", опера непозната все още в България, като се изключи концертното изпълнение на откъси, направено през 1977 с Пловдивския оркестър от Емил Чакъров. Авторът й Рихард Вагнер, уви, отдавна е извън интереса на нашите оперни театри - най-малко от десетилетие насам. А ако отгърнем архивите на Софийската опера, с удивление ще открием, че Вагнер се е играел още през 30-те години на ХХ век, макар тогава институцията, както си я представяме, да е била съвсем млада и още неукрепнала (очевидно представата ни не е реалистична). Факт е, че Операта ни не разнообразява нито естетическите си хоризонти, нито изпълнява образователните си функции, като поставя - поне от време на време - по някоя непозната или забравена от публиката творба. Така става и с Вагнер. На всичко отгоре съществува нещо като презумпция, че той е недостъпен (или почти) за нас. Затова и си играем "достъпните" Верди и Пучини!
Та, добре, че дойдоха американците... Ето, изживяхме и това събитие - то си е събитие! - да чуем "Тристан и Изолда".
Че е много тежка опера - за певци и оркестър, че не е лесно да се вникне именно в този стил, в тази творба, която бележи сериозен обрат в творческите възгледи на Вагнер - това е факт. Преди всичко произведението е с необикновена епична драматургия, изчерпваща до предела на възможностите й самата епичност. Хармоничният език на операта все още е обект на теоретични изследвания. Доказано е, че от тук започва деструкцията на класическия и романтичния хармоничен изказ. Накратко, без да навлизам в подробности, операта е крайъгълен камък в пътя на музикалното изкуство; тя бележи концептуален поврат в музикалното мислене на ХIХ и ХХ век.
Древната келтска легенда е вдъхновила гения, който, както е всеизвестно, по време на своето "швейцарско изгнание" е влюбен в Матилда Везендонк. Тази страст ражда най-любовната измежду любовните опери. Една невероятна симбиоза на романтика и експресия, на фантазия и реалност, на отдаденост и мечтателност, едно пътуване между живота и смъртта, където, според автора, се открива в най-чистият й вид любовта.
И на 8 февруари в зала 1 на НДК грандиозната партитура на Вагнер се превърна в музикален факт за софийската публика. Сред която личи да има интерес към немския композитор. Всъщност искам да изкажа категорично мнението си, че Вагнер никак не търпи концертно изпълнение. Всеки, поне малко запознат с неговите оперни възгледи, знае, че музика и драма, игра и пеене, текст и музика, сцена и оркестър, всичко е свързано в едно цяло и именно тази цялостност придава силно въздействие на произведенията му. Така че без сцената и играта всичко се обезцветява, осиромашава. Затова намирам, че беше добра идеята за маркирано сценично решение - режисьор Дъг Макдоноу. Все пак имаше някакво движение, имаше схема на взаимоотношения, към което се прибави и осветлението на Адам Макс. Всичко това подсказваше по нещичко на слушателя, който за щастие имаше пред себе си и българския превод на либретото.
Така или иначе изпълнението, по понятни причини, беше концертно. Но, бързам да заява, че Българският Фестивален оркестър и отличният диригент Глен Кортезе, който се представи като овладян професионалист, знаещ да изисква, за да осъществи интерпретацията си, заслужават достойна оценка. Естествено, че не всичко беше на много добро ниво, защото Вагнеровата музика изисква и овладяване на стила, и постигане на онази плавност, на места изведена до прекалени дължини на любовните сцени, когато красотата вече се вае единствено от многото детайли и нюанси, произлезли от поетичния текст на самия Вагнер. Всъщност, именно второ и трето действие са големият проблем за всеки диригент и за сопраното, и за тенора - изпълнителите на Тристан и на Изолда. На сцената много малко неща се случват, но в замяна - много чувства се анализират, променят се характери и взаимоотношения, изграждани само от емоцията и от експресията вътре в емоцията, която извежда до катарзиса, а оттам пък започва излизане/напускане на тленното и отправяне към трансцендентното и вечното.
Тенорът Марк Дийтън вложи много старание, за да постигне сложния образ на своя герой, но все още е много далеч от истинския Тристан. Липсват му мощта на гласа и психофизическата сила, за да завърши успешно така дългото си пеене и да изгради образа. А и както личи от неговото CV, Вагнер не е в центъра на репертоара му. В добавка - Тристан му бе дебютна роля. Независимо от факта, че е без съществен опит във Вагнеровия стил, мисля, че Дийтън въобще няма капацитет, за да изпълнява Тристан. Сюзън Мери Пиърсън - Изолда, обаче беше уверена, стабилна и с изразено отношение към партията си. Тя притежава силата да я изпее до края на добро ниво, но пък сопраното й не е от най-интересните и богати на цветове, имаше доста компромисно изпяти места, а и твърде остри са високите й тонове. Много добре се представиха в по-второстепенните партии изпълнителите на Курвенал - Дейвид Малкс, Крал Марк - Итън Хършенфелд, и Брангена - Гуендолин Джонс.
Искам специално да изтъкна тонрежисурата на Джери Брук и неговия екип, тъй като отдавна не бях чувала добре направена звукова картина. Явно, когато на пулта стоят майстори и личности, отдадени на професията си, и в НДК можем да слушаме хубаво музиката. За съжаление, това става само когато тук дойдат чужденците. За да ни покажат класата си и да ни вдъхнат надеждата, че може би някой ден и тонрежисьорите на НДК ще съумеят да овладеят апаратурата си и да заработят на европейско ниво.

Боянка Арнаудова