Парадоксалната размерност
на корупцията

Преходът от единични корупционни казуси
към обобщен обект

Публикуваната студия предлага анализ на станалата особено популярна в последните години "политика на борба с корупцията". Тя е развита в рамките на изследователския проект "Институционални реакции на случаите на корупция в България", изпълнен от Центъра за либерални стратегии и финансиран от "Отворено общество" - Будапеща. През 2004 година резултатите от проекта ще бъдат издадени в сборник на български и английски.
В публикувания от "Култура" текст са съкратени обзорните коментари на изследваните по проекта четири корупционни казуса.
Ст. П.

1. Обща проблемна ситуация

1.1. Въведение

Настоящата студия е посветена на обществения феномен "корупция". По-конкретно, тя е опит за критика на самата идея за политика срещу корупцията изобщо.
В студията наблюдаваме корупцията в контекста на политиките срещу корупцията, а не като самостоятелен обект.
Мотивът за това изследване е в констатацията, че политиките срещу корупцията се основават на знание и оценка на един неясен и неопределен обект. В този смисъл тук повече ще ни интересува пораждането и съществената структура на самата проблематика на т. нар. политики за "борба срещу корупцията". Тази проблематика е сравнително нова. Нейното глобално признание като особено проблемно, както и последвалото й глобално разпространение, още не са навършили и десетилетие.
Изглежда труизъм или тавтология да се казва, че политика на борба с корупцията включва знание за обекта на тази политика. Не по-малко банално изглежда да се твърди специално, че подобно знание предполага и съответен обект, а именно обекта "корупция". Тъкмо върху тези банални връзки, наглед тавтологични, ще се опитаме да проведем аналитична критика, ориентирана към цялата проблематика.

1.2. Политики с неопределени обекти

Като генерализиран обект, корупцията е твърде подобна на множество други подобни обекти - според нашата оценка неясни, неопределени, неизмерими - които се полагат като обекти на политика. В това отношение проблемната ситуация, от която стартираме наблюдението и критиката си, има типологично измерение и перспектива.
Генерализираният обект "корупция" има характеристики, които го нареждат в едно типологично пространство с други обекти, взети от иначе твърде разнообразни емпирични области. Именно в тази типологична перспектива ще посочим накратко няколко примера на аналогични ситуации, при които възниква впечатление за обект, а самият обект отсъства. В общия случай обектът отсъства, защото не е възможен; в самото му възникване има противоречие; или операциите по оформянето му са неизпълними.

(а) Късен социализъм в България

Пример в национален план, от времето на късния социализъм, е изразът "война (борба, битка, и пр.) срещу бюрокрацията"1. Без съмнение, социализмът на 70-те години вече е мощно бюрократизирана формация, до степен на собственото си задушаване. Без съмнение към неговата бюрократизация има масово разпространена нетърпимост "в рамките на закона". И оттук, също без съмнение, това е добра база за популистка кампания. Но зад идеята "война с бюрокрацията" лежи невъзможен обект, най-малкото невъзможен за описание и обяснение в перспективата на политиката на такава "война". Бюрокрацията изобщо е идеално-типологически конструкт, добре описан от Вебер, например. Но доколкото е типологическа реалност, той не може да бъде предмет на никаква политика.

(б) Съвременна международна среда

В международната среда аналогия намираме, например, във фразата "война срещу тероризма". Несъмнено терористичните действия зачестяват след края на Студената война; оформя се нов тип заплаха; ударът от 11 септември изисква военен отговор срещу режима в Афганистан и пр. Въпреки това, изразът "война срещу тероризма" е само реторическа фигура, която не обслужва политиките за справяне, противодействие, предотвратяване и пр. с терористичните актове. Смисълът му се разгъва изключително в прагматическа перспектива: като мобилизиращ зов към съгражданите; проява на мъжество в момент на обща несигурност; сигнал за готовност да се направи всичко възможно, за да се възстановят условията за сигурността; политическа манипулация в контекста на преговори с партньори; средство за натиск над другите власти; заплаха към врага, макар той да остава невидим. Буквалната употреба, обаче, е некоректна. Война няма, има превенция. Обектът е скрит, фантомен, без териториална локализация. Идеята за "война" е подвеждаща, както и идеята за единен обект "тероризъм", срещу който се води въпросната "война".

(в) Идеологеми в България през 90-те години

Множество примери за България са идеологемите на прехода: национално съгласие, политика на националното съгласие, правителство на националното съгласие, вина на партията, конституционно закрепен неутралитет, национален капитал и др. Всички те лансират невъзможни представи, тоест, отнасят се до обекти, които са лишени по принцип от възможността да съществуват (какъвто е квадратният кръг или златното желязо). Фактът на масовата им употреба се дължи на политическо условие, което на свой ред няма общо с такива квази-обекти.
Независимо от критическото разкритие за неопределеността и неяснотата на такива обекти, разнообразни агенции - правителства, големи донори и НПО, международни организации - твърдят или мълчаливо приемат, че строят политиките си върху тях.
Характерен пример за България е трайната нагласа в опозиционните среди от началото на 90-те години на XX век настоятелно да се иска признание за вината на партията (на комунистическата партия за престъпното й битие през периода на социализма). Това несъмнено е нормативна реч, която артикулира силен нормативен апел. Също несъмнено е, че апелът се появява и трайно пребивава в сферата на политическите отношения - но само наглед. Всъщност такава политическа програма и подобно настояване нямат по принцип шанс да станат смислени политически актове. В напълно реални измерения може да се говори за организация с мащаби и формат на самата държава, която се е отнесла по престъпен начин с гражданите си. И така, в един фигуративен план може да се употреби и думата "вина" - в обикновената реч, която няма програмно-политически претенции, такава употреба е напълно допустима и разбираема. "Вина" и "престъпно поведение" са легитимно нормативно съответствие.
Положението съществено се променя, когато тези думи се трансформират в политическата програма, в манифест и апел, в съответствие с който се очаква определен ред от събития - събития по въпросното "признание". С такава стъпка нормативната реч несъзнато и невидимо е преминала границата на собствено политическото и се е пренесла в сфера, в която решения не се вземат и действия не се предприемат. В тази, най-общо моралистична, сфера само се говори и говоренето се самообслужва, то е маскирано, скрито, меко вайкане - макар съвсем да не е лишено от напълно основателен първичен мотив. Нещо повече, колкото по-упорит е апелът, толкова повече ситуацията с "вината" може - в България точно така стана - да добие комични измерения. В цялата тази реч всъщност се изговаря тъгата по изгубеното време и добилото мощ чувство за живот, отминаващ и лишен от смисъл. Но тази ситуация, морална и екзистенциална, няма възможност да получи превод в сферата на политическото, на властовите отношения.

2. Уводна теза

За няколко години - особено след 1996-1997 година - корупцията привлече вниманието и застана в центъра на програмните стратегии на глобални институции, като Световната банка и ООН, на Европейската банка за възстановяване и развитие, на международни донори, на регионални институционални режими като Европейския съюз, на множество правителства, както и на мрежи, включително и глобални, от неправителствени организации. Едва ли през последното десетилетие на XX век може да се посочи друго програмно намерение, политика и стратегия, сравними с антикорупционната идеология и политика по мащабите на разпространението и нивото на интензивност при провеждането си. А още по-назад във времето, в периоди преди 1989-1990 година, поради блоковото разделение на международната среда и бариерите, които това разделение поставя пред програми с глобална амбиция, е още по-малко вероятно да се намери аналогичен по мащабите си пример за глобализирана политика.
В национален план корупцията стана една от големите теми в периода на трансформация главно около 1999 година, в средата на мандата на СДС. Обвиненията в корупция, от една страна насочени към конкретни лица от правителството на Иван Костов, но, от друга, разгърнати като масирана публична нетърпимост без ясен персонален адресат, станаха и причина за изграждане на втори кабинет на СДС. Към края на 1999 година корупционното обвинение напусна радикално рамката, в която една нормализирана правова държава би го удържала, и стана универсална диагноза на обществената среда. Българското общество и политическият живот са болни именно от епидемично разпространение на корупционната зараза - това становище, без специални вътрешни ограничения или разграничения, е дълбоко вкоренено в масовите нагласи. Универсализирането на диагнозата "корупция" след 1999 година не дава сигнали за затихване четири години по-късно, през 2003 година. Тъкмо напротив, корупцията днес се смята, явно или неявно, за един от сигурните резултати на процеса на трансформация от 90-те години на XX век.
---
В настоящия коментар ще се интересуваме повече от концептуални проблеми на т. нар. политики за борба срещу корупцията. Това са проблеми, засягащи характера на подобно намерение за политика, обектите, които тази политика визира, типа език, който тя предполага и чрез който се артикулира, типа комуникация, който тя имплицира, влиянието, което тези език и комуникация имат в публичната сфера, и пр.
Основният въпрос, който обаче ни интересува и през който се опитваме да видим и останалите, е въпросът за характера на самия обект "корупция". Развитата тук позиция е силно критична към самата идея за конструиране на такъв единен - дори впоследствие да се проявява като хетерогенен - обект. Критиката ни може да бъде дадена и в следната кратка формула, или уводна теза:
Доколкото политиките за т. нар. борба срещу корупцията са успешни, те не са специфични за този именно обект - корупцията. А доколкото са специфични за обекта корупция, те не са действителни политики, а идеологически конструкти, фикции, реторически фигури, действия, чиито смисъл се разбира след операции по тълкуване и демистификация.
Това твърдение е развито като дилема - във формата на изключващата дизюнкция "или/или". Встрани от самата теза, която лансираме, формата на изключващата дизюнкция, на дилемата е особено важна за този коментар, защото дава възможност да се разграничат две реалности: едната е свързана с практиката на доброто управление и на успешните политики в конкретни области, а другата се отнася до допускането или настояването, че въпросните политики следват от една (обща) платформа за (също обща) политика за борба срещу (също общия, обобщения) обект корупция. По този начин ние не оспорваме изключителния брой и разнообразие на успешно проведени политики, програми или единични акции, които са лансирани в рубриката на антикорупционните политики.
Без съмнение, една реформа в системата на митниците, при която се въвежда единна информационна мрежа, а оттам намалява възможността за нелегални преноси през граница, е пример за успешна политика по организиране и управление на този сегмент от държавната администрация. Несъмнено един закон, който регулира финансирането на партиите и предвижда реалистични механизми за контрол над финансовите операции, свързани с предизборни кампании, е също пример за успешно проведена законодателна политика. Или, напълно несъмнено, пример за добра държавна, а защо не дори и конституционна политика, би било въвеждането на такава структура на съдебната власт, при която, без да се правят концесии по линията на върховенство на закона и правовата държава, системата на съдебната власт се оказва с повишена ефективност и по-голям капацитет за ускорено правораздаване.
Подобни примери могат да оформят неопределено дълъг списък. Нашата теза поставя критическа въпросителна не над тях - това би било просто нелепо, - а над обстоятелството, че този извънредно разнообразен клас от политически и управленски действия може да се подведе под рубриката на т. нар. антикорупционни политики; или дори в единствено число - антикорупционна политика. Твърдението ни е, че тези примери за успешни практики нямат общо със специфична политика за борба срещу корупцията. В контекста, в който биват регистрирани - митници, банки, съдебна власт - те са примери за онова, което всяка разумна, рационална, успешна политика би следвало да прави. И би следвало да го прави, без изобщо да има пред себе си амбициозни стратегии и планове за борба с корупцията.
Изказана в парадоксална форма, тезата ни би могла да звучи примерно така: Дори дадена политика да създава условия, при които стават невъзможни преди съществували корупционни практики, то тази политика не следва от генерализирана антикорупционна политическа платформа или от грандиозна стратегия за борба с корупцията. Тя е просто пример за добро управление, което следва да се разгръща по силата на самата идея за управление, за добро управление, или по силата на обстоятелството, че социо-политическата среда е демократически построена и предполага конкуренция между претендентите за упражняване на властта. Това изобщо не налага да се тематизира, още повече да се издига в специален ранг на стратегия и политика, въпросът за борба с корупцията изобщо.

3. Подходи към корупцията

Към обществената реалност "корупция" може да се подхожда по различни начини. В зависимост от стратегията за разбирането й, ще се получат различни картини, а оттам и различни възможности за разгъване на политики по решаването на т. нар. проблем с корупцията.

3.1. Интуитивни нагласи

Един първи подход, който произтича директно от всекидневната нагласа, наблюдение и обикновен здрав разум, е от зачестилата регистрация на корупционни случаи да се премине към твърдението за значителното им разпространение. Възможно е да се регистрира и съответна обществена тревога или нетърпимост. Препоръката за политическо действие следва от наблюденията над проблемната ситуация, без специални теоретизации, а с минимална, обслужваща изследователска работа.
В този индуктивен процес дори не се пита - не е необходимо да се пита специално - какво точно е корупцията. Самото наименование "корупция" не повдига особени въпроси и дори може да се смени, ако се окаже непрактично - например, ако подвежда, в случай че се използва и по други поводи. Достатъчно е едно интуитивно разбиране, което се позовава на примери и добавя, че аналогични случаи са зачестили и трябва да се вземат някакви мерки. Изборът на въпросните мерки би бил ограничен до тези конкретни случаи.

3.2. Хипотеза за устойчиви практики

Втора възможност е да се издигне хипотеза за високо ниво на корупция в политическа и обществена среда, корупцията да се определи по-строго, а впоследствие да се очертаят области, в които са се развили трайни практики, отговарящи на определението за корупция. Такива области често са филиали на държавна администрация по предлагане на услуги, лицензи за бизнес инициативи, разрешителни за строителства, цялата мрежа на митниците, съдебната власт и сегменти в нейната организация и т. н.
Във втория подход също има базова прагматика, той също не е далеч от операциите на здравия разум. Разликата обаче е в това, че пътят е обратен, дори резултатът в плана на водене на политики срещу корупцията да е идентичен с първия. Издигането на хипотеза за наличие на сравнително интензивна корупционна среда е тип научно синтезиране, началото на научна операция по лансиране на общо твърдение, а след това и на процедури по проверяването му. А накрая, и на формулиране на съответни политики.

3.3. Обектът "корупция"

Третата възможност е да се постулира особеният обект "корупция". Като обект на изследване в строгия смисъл, той трябва да отговаря на фундаменталното условие за измеримост. За да бъде зададен като научен обект - тоест като рационална, прозрачна и обяснима конструкция - обектът "корупция" трябва да има размерност, да може да бъде мерен. Това е задължителна импликация на допускането, че имаме такъв обект, независимо че той може да обхваща цялата обществена среда и да бъде неограничено разнообразен.
Тази трета възможност е свързана с основна трудност: корупцията, по дефиниция - тоест в някакъв смисъл тавтологично - е невидима. Тя не се обективира, не добива форма и видимост в публичната сфера. Корупцията е по условие вид конспиративна връзка, конспирация именно спрямо идеята и битието на публичния свят. Следователно преки измерителни операции са изключени, именно защото търсим обект, който не допуска да бъде пряко наблюдаван. Това обстоятелство, обаче, е парадоксално от гледна точка на стандартите за научност, според които под обект се разбира нещо наблюдаемо и измеримо. Как се излиза от това проблематично положение?
Широко приетата стратегия за решаване на тази дилема - а именно, несъмнената наличност на корупция в дадена среда, от една страна, и нейната, по условие, невидимост и неизмеримост - се състои в прилагането на косвено измерване, идея лансирана, практикувана и широко пропагандирана от Световната банка и от глобалната мрежа от неправителствени организации "Прозрачност без граници" (Transparency International).
Измерването на корупцията е преди всичко измерване на сравнително простата величина ниво на корупция. А самото ниво, степен, простото количество се измерва чрез сондаж на възприятието за корупция. Независимо от възможността подобно измерване да се разчлени силно и усложни, базовото положение е, че сведение за интензивността, за нивото на корупция в средата се получава косвено, чрез измерване на масовото усещане и възприятие за корупция.
Без това опосредяване измеримостта не е възможна, тъй като пряк достъп може да има до друг тип действия, например до обири, изнасилвания, изнудвания, дори до рекета, който има някои структурни сходства с корупцията. Но корупцията не съвпада с този клас действия. От тях тя се различава главно с това, че по дефиницията си е тип договореност, договорно отношение. Договорът може да е въпрос на свободен избор на поведение, в него не си противостоят виновен и невинен. Но той остава конспиративно, кландестинно действие.

3.4. Корупционните разкази

Корупционният казус се отделя като особен сюжет, интрига и обект по проста процедура. Вместо да се пита какво е корупция, има ли корупционни вериги в България и кои са те, каква е динамиката на корупционните практики, какви са утвърдените корупционни стратегии и др., вниманието се насочва към случаи, които са станали публично известни като случаи на корупция, обозначени са така, възприети са по този начин, имат такава публична диагноза.
Изследването на казуси остава в плоскостта на видимите сюжети, възприятията, включително и институционалните поведения, но така, както са разказани в медиата. То не прави проблематичната проекция от възприятие и преживяване към обект, от разказ за нещо - за случай, интуитивно разбиран като случай на корупция - към самото нещо. Преходът от разказа към обекта на разказа тук е спрян в самото задание. По този начин наблюдението се отклонява от тежката претенция за конструиране на научен обект в строг смисъл и остава свободно пространство за интерпретация.
В тази отвореност, обаче, може да се вмести и едно максималистично питане: Ако, макар интуитивно, подбираме случай именно на корупция - подчертана, с главна буква - то какво все пак е корупцията - подчертана, с главна буква, но и с пълен член? Този въпрос ни връща към вариантите, резюмирани по-горе. В него е началото както на научни, пара- и квазинаучни подходи към нея, така и на глобалната програма за борба с корупцията, обявена и спонсорирана главно от Световната банка преди по-малко от десетилетие.
Тук ще развием критика на този - имплициран или явно зададен - въпрос, на типа отговор, който той предполага и който фактически му се дава, както и на политиките, които се формулират на тази база.

4. Обектът "корупция"

4.1. Казуси, разкази и обобщаваща реторика

Отношението към т. нар. корупция като към казуси на корупция е перспектива на наблюдение, в която вече има заложена критическа рефлексия. В тази перспектива наблюдателят сякаш се е усъмнил в обобщения обект "корупция" и се връща една крачка назад, към по-обикновеното всекидневие на корупционните практики в тяхното непосредствено разнообразие. При тази стъпка обаче наблюдателят е изправен пред методически и дори пред семантичен проблем: Как така, на какво основание, отворено разнообразие от случаи се определя като "случаи на корупция". Колкото и да се настоява на отсъствието на процедура по ограничаване или класификация на случаите, те все пак са случаи именно на корупция, а не на нелегален трафик на хора, например. Ние сякаш знаем какво е корупцията и затова сме в състояние да отделим случаи именно на корупция. Това имплицирано знание може да бъде премълчано, но не може да бъде избягнато дори само поради примитивни семантични причини.
Трудността с имплицитното знание, което ни дава условието за разпознаваемост на определени казуси именно като казуси на корупция, се разрешава тъкмо чрез въздържанието да се извърши преходът от разказ към реалност, от възприятие към обект, от реторика към обекта, който в тази реторика е централен. Простият семантичен проблем не е в нечия случайна грешка или недоглеждане. Той е заложен в самото различение между тези два плана, на преживяване и обекта му. Когато обществената реторика се организира около названието "корупция", то тя по необходимост извършва вътрешна проекция от реторическата форма към обекта; той се проектира отвътре, самата езикова форма го проектира и в това се състои не друго, а условието, което набавя смисъл и значение на дадено говорене. Именно проекцията отвътре конструира по необходим начин и обекта "корупция". Разбира се, в този случай условията и структурата на смисъла не са характерни за определени контексти, а са общи условия за възможността на езика и смисъла. Но именно в тези условия е заложена и една друга възможност: езикът като голям измамник да упражни тази си способност и роля по конкретен повод; в нашия случай това е корупцията.
Така, с една рефлексия над работата на езика, ние се отклоняваме от неизбежната проекция от единична представа за корупция към унифицирания обект "корупция". Тази рефлексия ни дава друго знание, с което избягваме контрола на имплицираното знание за корупция изобщо. По-точно, рефлексията на проективните операции на нивото на езика, представите, реториката за корупцията ни казва, че ние имаме разпознавателен механизъм, с който класифицираме случаи на корупция по особен начин, а именно, те си остават разказани, представени, разговорени, произвели шумен скандал, наречени, драматизирани и пр. И ние знаем, че оставаме в тази плоскост - на разказаното, предаденото, драматизираното, назованото и пр. Може, разбира се, веднага да се запита: А коректно ли е разказаната корупция да се приема за действителна корупция? Отговорът е, че такъв въпрос няма, той не е коректен, тъй като подбираните казуси оставят открит въпроса дали става дума за действителна корупция. Макар, разбира се, интуицията ни да показва едно или друго във всеки отделен случай.
Този подход е близък до четене на криминален роман например: в романа не е дефиниран терминът "престъпление", но четящият изминава път, пътя на сюжета, в който както здравият му разум, така и свързаните с него интуиции се възбуждат, впускат се в различни рефлексивни авантюри и така постоянно плетат и разплитат един пашкул, който обвива интригата. Може да се направи и друга аналогия - по линията на думите разказано, предадено, предание. Всъщност, с такава предварителна рефлексия за придържане към непосредствено даденото, ние можем без притеснения за научна некоректност да говорим директно за предание, за фолклорни корупционни предания. Тази аналогия внася известна конотация на архаичност, тъй като преданията отправят към събития от неопределено далечно минало. Важна обаче е другата конотация, а именно, че става дума за събития със съмнителна, по-точно неопределена, фактичност. Преданието е неутрално към факта на действителното случване на събитието. Но с тази си неутралност то избягва и проблема за разграничението между какво е станало и какво е разказано. Корупционните казуси имат подобен статут, когато върху тях не се упражни насилието на унифициращата научна или квазинаучна процедура.

4.2. Обект на политика или научен обект

Корупцията е зададена като единен обект не по силата на свободна от интерес и обективна в подхода си научна рефлексия, а като резултат на лансирана политика срещу корупцията. Тази политика вторично се обръща към арсенала от научни операции, с чиято помощ следва да бъде описан обектът, над който ще се упражнява съответната политика - политиката на борба с корупцията.
В случая става дума за опростен научен апарат поне по три причини.
Първо, първичната нужда - борба срещу корупцията, налага силни опростявания; в противен случай, ако се стигне до извънредно усложняване, изграждането на политика ще се затрудни. Не е възможно или е доста слабо вероятно ефективна - сиреч с ясна цел и разписание във времето - политика да се базира на твърде сложна картина на обекта. С усложняването му намалява и възможността за действие.
Второ, в изграждането на обекта "корупция" има скрит и втори политически момент, несвързан директно с формулирането на политика, а по-скоро с комуникацията с корупционната среда. Високи нива и интензитет на корупцията са обикновено свързани с масово, и също толкова интензивно, преживяване за несправедливост, било с открита, било с вътрешна нетърпимост към разпространението на корупция, или, което не бива да се изключва, с процеси на депресия и резигнация, породени от чувство за безнадеждност пред силата на корупционно разграждаща се социалност. В този случай идеята за политика на борба с корупцията има не само макропараметри - политически, социални, икономически - а и непосредствено отношение към групи хора, които изживяват себе си като жертва на корупционни процеси. Такава политика, следователно, трябва да построи съответни комуникационни канали с локалния контекст. Изискванията на такава комуникация неизбежно се пренасят върху обекта "корупция" и му поставят ограничението да бъде максимално просто описан, за да бъде разбран.
Трето, политиката на борба с корупцията изисква овластяване на локалната среда, на групите хора, засегнати от корупцията. До степен те да станат трансмисия на политиката на борба с корупцията. Ако тези групи не генерират собствени очаквания за положителен резултат, за ефективност на политиката, и ако не станат партньори и съмишленици, идеята за политика на борба с корупцията остава извън контекста. Дори да бъде фактор за натиск отвън, опасността от нейната отвъдност е очевидна. За да спечели съмишленици, тя трябва да ги обедини около генерирани очаквания, което, от своя страна, може да стане само под изискването за максимално проста конструкция на обекта; нормално е дори да се развие специална комуникационна техника, базирана на допускането за инфантилност на средата. Например, различни игрови похвати, фабулизации, техники за формиране на нагласи в микросоциален контекст и др. са извънредно разпространени именно поради нуждата да се достига до хората в непосредственото им всекидневие.
Тези параметри на изграждане на представата за корупция показват, че тя е, първо, видяна като policy problem, който има нужда от policy solution, и едва след това, второ, като обект, който изисква research program component. Тази последователност има конститутивна сила, тоест тя предопределя какъв ще бъде обектът, а именно, достатъчно прост в основната си структура, подлежащ на множество модификации, обикновено в зависимост от контекста, и пр. Въпреки това обаче, самото изграждане на унифициран обект не се влияе от идеята за ефективна, конкретна, в срокове, политика.
В случая с корупцията дори се получава обратното: Поради факта, че става дума за глобална програма за борба с корупцията, лансирана най-вече от глобалната институция Световна банка, върху обекта на политиката за борба с корупцията се упражнява още по-силен натиск по посока на унификация, стабилизация, кохерентност и пр., все характеристики на научен обект. Политическата причина, която отчасти диктува приемането на единен, стабилен обект, е нуждата от глобална комуникация на съответните програми и политики. Днес, на прага между двете столетия, политиката за борба с корупцията е издигната в ранг на глобална политика. И тя изисква глобална съобщаемост, не-локален език, универсализирани представи и т. н.
С други думи, в пред-условието - политика за борба срещу обществен феномен от глобален мащаб - е заложена двусмисленост: от една страна, идеята за политика срещу корупцията ограничава обективациите, конструкциите на универсални и отчуждени обектни формации; от друга, обаче, глобалната перспектива, заложена също в пред-условието, води именно към построяване на твърд, прост, солиден, лесно съобщаем обект.

5. Корупцията: парадоксален обект

В тази част ще опишем няколко парадокса, свързани с отношението между постулираната нужда от политика срещу корупционните практики, формулирането на програма за такива политики в глобален мащаб (в общия случай визираме Световната банка като инициатор), изграждането на обща представа, обект и език на описанието му и перспективата на очаквания резултат, в случая намаляване или прекъсване на действащи корупционни вериги, а също и превенция, тоест снижаване на корупционния потенциал на средата.
В този комплекс се очертават две връзки, които заслужават повече внимание.
От една страна, имаме съотнасяне между политика и обект на политиката (именно антикорупционни мерки и самата корупция, към която те са насочени), в което водеща е идеята за политика, а обектът й се изгражда, за да обслужва воденето на антикорупционна политика.
От друга страна, изграждането на единен, схематизиран, общ обект "корупция" води до удвояване на реалността, при което плоскостта, в която се води антикорупционната политика, и плоскостта на обобщения обект, неговите описания, обяснения, езикът и реториката за корупцията се отделят и живеят по различни правила.
От тези две раздвоения и възникналите отношения между отделените реалности следват и парадоксите, които ще се опитаме да формулираме.

5.1. Парадокс на обективацията

(а) Дефиниция

Здравият разум би подсказал, че колкото по-видим, ясен, добре конструиран, сиреч солиден е обектът, над който се упражнява въздействието на дадена политика, толкова по-висока е вероятността тя да бъде успешна. Тъкмо обратно регистрираме в сферата на антикорупционните политики. Оттук и първият парадокс:
Със самия акт на именуване - "борба с корупцията" - възниква и квазипредметът "корупция (изобщо)". Колкото по-солиден, оформен, структуриран и пр. е този общ предмет, толкова по-ниска е вероятността за успешни политически практики в такава "борба".
Това положение е фундаментално, тъй като дава обобщена формулировка на анализи и рефлексии, маркирани дотук, и поради факта, че с него са свързани други парадоксални характеристики на отношението между антикорупционните политики и техния обект. Парадоксът на обективацията би бил обозначен като мета-парадокс, ако се прибегне до този утежнен жаргон.
Повечето куриозни, или директно парадоксални, развития, които внимателното проследяване на някои "корупционни казуса"2 разкрива, са непряко свързани с този основен парадокс на полагането на обобщения обект "корупция". Всички странни и необичайни, а за здравия разум често напълно фантастични "поведения", демонстрирани в корупционните казуси, възникват в резултат на масовата сугестия, упражнявана от този свръх-обект - "корупцията" - в публичната сфера. Неговото възприемане за действителен упражнява натиск над публичните реакции, били медийни или институционални, и създава условия за деформирано, понякога комично и необяснимо поведение.

(б) Обяснение

Централният въпрос, който парадоксът визира, е не обект с какви точно характеристики е корупцията, а до какво води самият факт на обективацията й; с какви парадокси е свързана появата на самата обектна структура "корупция", независимо какви са конкретните й определения; какви парадоксални следствия има трансформацията на неопределеното разнообразие от корупционни казуси в единен обект "корупция"; каква парадоксална фигура се получава, когато корупцията започне да се вижда, наблюдава, описва и пр., в модуса на обект.
В тези въпроси за парадоксалната структура на корупцията, видяна като обект, е предположена трансформация - защото нещо става обект след определена трансформация - и едно характерно удвояване на реалността.
От една страна имаме корупционна среда, в която броят на разказите за корупция и на недвусмислено, явно регистрираните случаи, е значителен. В нея предполагаме широко разпространение на случаите на корупция и казваме, по тази причина, че "тук" има много корупция, "тази" среда е силно корумпирана. На това ниво може да има мерки срещу корупцията, но напълно конкретни, без цялостна политика, още по-малко транснационални програми или програми с глобални параметри и амбиции. Същевременно имаме фактическа реалност, отделни разкази, единични казуси и ограничението, че става дума за краен брой случаи с повишена честота, и, в перспективата на бъдещите очаквания, повишена вероятност. Но все още нямаме обобщен обект и съответната универсализирана реторика.
От друга страна, обаче, с повишената честота на единичните казуси се повишава и честотата на споменаването на корупцията като обща болест на средата. На това второ ниво възникват именно представите за "корупция изобщо", за "корупцията като обект" - защото се вижда като обективна характеристика на средата - и на особената "реторика за корупцията изобщо". Двата процеса са паралелни, или дори две страни на едно и също движение: мъглявата, но убедителна в масовото преживяване представа за корупция изобщо и самото говорене за нея, корупционната реторика. Втората сякаш описва определен обект, а именно, първата страна.
Нашето основно твърдение тук е, че в това удвояване на реалности има вроден дефект. По-силното и по-конкретно твърдение би било, че няма такава реалност и няма такъв обект, който корупционната реторика сякаш описва. Няма и такава представа - за корупцията изобщо, - а има подвеждане по илюзорен обект. Подвеждането се извършва от иманентната способност на езика да поражда специфични реторики, а те на свой ред да създават видимост за обект. Една сериозна критика на операциите, които езикът извършва при производството на тези конкретни представи и реторика, би показала, че въпросната представа просто не е възможна.
Опонентът ни може да възрази поне по две линии. Първо, как не е възможна, като непрекъснато и навсякъде се сблъскваме с корупция? И, второ, как така не е възможна представа за корупция изобщо, след като я изговаряме, говорим си за нея, именуваме я, правим я предмет на обсъждане в един процес на общуване и, в крайна сметка, се разбираме, защото разбираме за какво си говорим. Към тази защитна аргументация тук ще се отнесем по косвен начин, като се опитваме да опишем самата парадоксална реалност на фиктивния обект.
Засега за нас е важно да подчертаем, че при описаното удвояване на реалностите те престават да живеят по общи правила. Корупционните казуси си остават събития, практики, действия. Представата за корупция изобщо, конструираният обект и неговата реторика се разгръщат по логика, която може да е политическа, масово-психологическа, социално-антропологическа и т. н.
Факторите за развитието на втората реалност могат да варират в широки предели, те са свързани със себе-преживяването в определен контекст, с масови очаквания или липса на очаквания, с надежди или отсъствие на надежди по отношение на състоянието на средата, с доверие и недоверие, с отношение към институции, с жизнени проекти или с чувство за липса на перспектива, с енергия и мотивация или масова депресивност и т. н. Tези фактори, разбира се, могат да бъдат политически, а споменатите социалнопсихологически групи от фактори да станат техен ресурс. Това обаче не е въпрос за основното удвояване на реалността, а за политическата употреба на втората реалност.

5.2. Парадокс на квантификацията

(а) Дефиниция

Парадоксът, свързан с количествените измерения, е следният: Колкото по-малко случаи на корупция са доказани и приключени като отделни казуси, толкова повече и по-масово се приема, че цялата среда е корумпирана.
С този парадокс вече напускаме по-тромавата концептуална проблематика, свързана с корупцията като обектна структура, и навлизаме в по-любопитни и по-близки до обикновеното разбиране абсурдни развития. Въпреки това, вторият парадокс е пряко свързан с първия, със схващането за корупцията като обект изобщо.

(б) Емпирични фактори

За оформянето на подобен парадокс значително допринасят конкретни емпирични условия в страната, а вероятно и в не-български контексти. Макар изграждането на единен, солиден, универсален обект корупция да е невъзможна операция, съвсем не е невъзможно да се внуши масово, че корупцията изобщо е заразила средата до драстични нива. В тази манипулация основната роля се пада именно на унифицирания обект. Неговото съобщаване и внушаване може да тръгне по няколко линии.
На първо място, с най-слаб потенциал за масово разпространение, внушение и манипулация е самата непосредствена комуникация между хората, в която непреднамерено се вдигат степените на нетърпимост към корупционни поведения в средата. Този фолклорен свят обаче няма капацитети за пораждане на национална драматизация около корупцията. Вторият фактор, значително по-мощен, е свързан с медиите, изобщо с общи пространства, в които се съобщават определени картини за състоянието на социо-политическата среда. Българската медиа не само приема безкритично прехода от единични казуси към корупция изобщо, но и обръща това съотношение: тя масирано използва дълбоката графика на единичните казуси, за да дава примери, доказващи общата корупционна зараза. Медиите са основен инструмент за внушаване на представата, че в българската обществена среда не просто са силно разпространени казусите на корупционна практика, но, което е много по-силно, а дори и качествено различно, че в тази среда корупцията изобщо е конституиращ фактор и сила. Тя движи социални и политически процеси, формира ги, задава посоки, конструира и пуска в ход завършени сюжети, дори напълно несъзнателно и естествено разгръща фабулизации, в които са разпределени роли между съществени публични актьори.
Трети емпиричен фактор могат да бъдат, макар това да е на пръв поглед крайно необикновено, самите програми и политики за борба срещу корупцията. Доброто прицелване в единични казуси и практики с регистрирана повишена честота няма отношение към съзнателна или несъзнателна манипулация в тази насока. Но политики в мащабите на националното социо-политическо пространство, партийни и правителствени платформи за провеждане на национални политики за борба срещу корупцията много добре могат да обслужват такава кауза - да внушават, че корупцията е базова характеристика на средата.

(в) Концептуални фактори

Извън тези емпирични условия и фактори, обаче, в самото отношение между антикорупционната политика и нейния обект е заложена парадоксалност, която има повече концептуален произход и характер.
Обобщеният обект "корупция изобщо" има склонност да застава трайно в позиция над, отвъд конкретиката. Това обстоятелство е разписано в самата обектна структура и нейните характеристики: колкото повече възприятието за корупция се разпределя по единични казуси, толкова повече се наблюдава изпъкващата хетерогенност на обекта. Ако в тази посока се продължи, самият обект започва да се разпада на единичните си прояви, именно казуси, дори с повишена честота. И, обратно, колкото повече се запазва втвърдено единството на обобщения обект, толкова по-стабилна е дистанцията му от единичните казуси, в които би се раздробил. В тази дилема възниква и парадоксът. Политика, основана на фиктивния обект "корупция изобщо", следва тази логика и също остава на достатъчна дистанция от казуса, от непосредствената практика. Запазването на единството на една политика на борба срещу корупцията също е фикция, невъзможна конструкция. Но тя може да се стабилизира в такава позиция за неопределен период, дори само следвайки структурата на обекта си. Именно тук се появява и условието на парадокса: Тъй като антикорупционната политика остава в абстракцията на "корупция въобще" и не се разбива на конкретни политики, на ограничени, скромни и практични, но добре прицелени мерки, тя не достига до първата реалност, именно действителността на корупцията, която е дадена като казуси.
Така се доближаваме и до следствието: Поради излизането отвъд и над конкретни практики и казуси, корупцията остава корупция въобще и неизбежно се проектира върху цялата среда. Тоест, поради факта, че не добива формата на отделен и разрешим казус, корупцията, оставайки универсализиран обект, се идентифицира силно с целостта на контекста.

5.3. Парадокс на битовата менталност

(а) Дефиниция

Този парадокс може да се формулира по следния начин: При ярко битови, слабо заплашващи държавата, или изобщо ирелевантни към държавността, случаи на корупция расте вероятността в тях да се разпознае именно разпад на държавата и държавността.
Няма нищо чудно в това хората масово и упорито да проявяват нетърпимост към случаи на корупция и, съвсем разбираемо е, когато в непосредственото си обкръжение те ги разпознават през знаци за битово благополучие, както и през всякакви форми на битов ексцес. Това е разбираемо, нормално, очаквано, особено когато забогатяването все още се мисли като лично сетивно благоденствие, а не в категориите на капитала, а произходът на богатството, което лежи зад арогантното благоденствие на до вчера мизерстващи индивиди, е крайно подозрителен. Дотук нищо парадоксално, това са непосредствени емоции. Но дотук и не става дума за корупция изобщо, нито за политики, програми, индекси и др.

(б) Концептуални фактори

С възникването на обобщен обект "корупция" и на специални политики и програми за борба с корупцията, ситуацията се променя. Настъпва преобръщане, подобно на посоченото вече: отделните случаи на корупция продължават да предизвикват непосредствени реакции на възмущение, но вече се възприемат в друга перспектива и променят смисъла си. Извън човешките емоции на завист, раздразнение, нетърпимост и др., корупционният казус започва да се възприема като поредния пример за корупцията изобщо, като знак, симптом за обща болест и трайно състояние.
Така, от една страна, имаме внушената генерализация за средата и социума като идентифицирани с корупцията, дори конституирани чрез корупцията изобщо, а, от друга страна, отделни случай, които с битовата си яркост и арогантност дават непосредствени, емоционално силно доказателства за такава идентификация.
При това съотношение държавата няма ясно присъствие - не само защото може или не може да се справи, а и поради факта, че тя функционира отвъд битовия свят и отношения по дефиниция, тъй като това е частна сфера. Това неприсъствие на държавата, нейната ирелевантност към битовото измерения на даден корупционен казус, действителен или подозиран, само подхранва съмнението, че държавата е отстъпила от основите си функции. И в това преживяване няма нищо необикновено на пръв поглед. Но неговото масово разпространение, което води до спад в доверието към държава и държавност, а в граничния случай до чувство за разпаднала се държава, има отчасти основанието си в първичното внушение за корупция изобщо.
При конструкция от порядъка "корупция изобщо" става неизбежно да се очаква противодействие от държава и държавност изобщо. Но, от друга страна, "корупция изобщо" е фикция и никаква държава не може да се справи с подобно призрачно образувание. На трето място, обаче, скандалните битови изражения поддържат градуса на нетърпимост и ненавист. Така, в крайна сметка, битово ярките казуси естествено водят до преживяване на липсата на държава или се възприемат като знаци за разпаднала се държава.

5.4. Парадокс на самогенерирането

(а) Дефиниция

Глобалните програми за корупции, които прилагат метрични методики и формират индекси, са базирани в много голяма степен на квазиобекта "корупция изобщо". Нещо повече, самото им съществуване и развитие са частично зависими от монолитността на обекта, към който са насочени. С други думи, те паразитират върху обект, който сами са си въобразили. В този план може да се изрази съмнение в универсалната приложимост и смисленост на такива операции. В тази насока парадоксът би бил следният: Специална обща програма или политика за наблюдение и борба с "корупцията изобщо" могат да се окажат условие за генериране на корупционни истории и сюжети.
Тук подчертаваме "могат" и вземаме граничния случай - заложената в конструкта "корупция изобщо" възможност. Дали тя се осъществява или не, е отделен въпрос.

(б) Концептуални фактори

Наблюдението над един квазиобект, квазипредмет, фантомна социо-политическа реалност има генеративната сила да фабулизира, да създава истории. Това е и част от грижата му по само-поддържане. Програмите за наблюдение и генерални политики срещу корупцията са въоръжени с такъв потенциал, с авторската енергия да съчиняват, за да попълват празното място на обекта, който трябва да наблюдават.
Така възниква и цял литературно-политически жанр - жанрът на "корупцията" - както и вариациите му в разни посоки, например на "корупционно повествование", "корупционна апокалиптика", "корупционна героика" и др. Вероятно вътрешно-жанровите разпределения биха се формирали и без програмите за борба срещу корупцията изобщо, по спонтанен начин, като част от фолклора на преходното време. Вероятно те биха били един специфичен начин, по който хората разговарят за прословутия преход и го осмислят за себе си. Но напълно несъмнено е, че специални програми за борба с корупцията, които я визират като обобщен обект, съществено допринасят за процъфтяване на жанра и разновидностите му.

5.5. Парадокс на нормативността

(а) Дефиниция

За корупцията се говори преди всичко нормативно, а не дескриптивно и фактично. Тя с основание поражда тревога в отговорни правителства и институции. Разпространението на корупционни практики и казуси е съществено препятствие пред осъществяване на идеята за доброто управление (good governance), която предполага легитимност, легалност, ефективност, справедливо разпределение на публичния ресурс, участие и активност отдолу, силни институции и пр.
Когато честотата на корупционните казуси нараства и се оформят по-трайни корупционни вериги, ясно е, че става нещо нередно и трябва да се вземат мерки за отстраняването му. Така самата база на говоренето за корупцията е нормативна, то изначално е ориентирано към "какво трябва", а не към неутралното "какво е". По идеята си коректната корупционна реторика е заинтересована и поради това е политическа и нормативна реторика. Онова, което тя препоръчва да се направи, става предмет на определена политика, на действията по отстраняване на регистрирания и нежелан дефект.
И все пак, под условието, че става дума за "корупция изобщо", за състояние, видяно в перспективата на обектна универсализация, същата тази нормативност започва да изпълнява други, в граничния случай противоположни, на посочените функции. Парадоксът е следният: Нормативната реч, която доминира и огражда корупционните казуси, се отклонява от тях и от решаването им и се оказва своеобразна мечтателност, естетико-терапевтичен ритуал.
С тази дефиниция се връщаме обратно и доближаваме към първия парадокс, в който идеята за необходима политика - една нормативна идея - е водеща в производството на знание. Това знание, от своя страна, се базира на квазиобект, стоящ над отделните казуси и тяхната индуктивна честота, и чието описание се разгръща като реторика със собствена логика. По силата на тази логика реториката се отделя от първичната задача за водене на политика. В последния парадокс, който описваме тук, правим една конкретизация на тази квазиобектна парадоксалност и нейния също толкова квазиобектен език в посоката на нормативното.

(б) Обяснение

Въпросът, който по-специално ни интересува, е демистификацията на смисъла, който нормативната реч добива в прехода към общ обект "корупция", издигането на антикорупционните политики до глобални програми с манифестен характер, проекцията му над цялата социално-политическа среда и пр.
В тези трансформации нормативната реч, разбира се, остава говорене през оценки, реч за това, което не трябва да бъде, както и за това, което трябва да стане. Особеното обаче е, че под общия знаменател на такава широка дефиниция на нормативното могат да се приютят различни, а на определени нива и противоположни смислови ориентации на нормативното говорене и поведение.
Една възможност е нормативната нагласа да следва строго изискванията за водене на политика. Тогава тя би била подчинена на индикатори за ефективност и развита в парадигма с основни понятия, като проблемна ситуация, цел, задачи, емпирия, средства, време, резултат. Това е парадигма на задачите и конкретните политики, които попадат в рубриката на "доброто управление".
Друга възможност, обаче, е нормативната нагласа и ориентация да се отклони от ограниченията на тази (дейностна, прагматическа) парадигматика. Тогава модусът на "какво трябва да бъде" може да остане в настоящето и да не проектира състояния в бъдещето, които предстои да се реализират. Неговото "траене", улягането му в протяжен настоящ момент променя смисъла на нормативната реч и най-вече променя нейната прагматика, тоест смисъла на въпроса "защо говорим" онова, което говорим, а не точно какво е то.
Говоренето за корупцията изобщо, което има епидемично разпространение, не обслужва конкретни политики, а има естетико-терапевтичен смисъл в общ социален план. То е само-поддържащо се, само-обслужващо се, само-затворено говорене - тоест не е обърнато към реалност извън говорещите.
Както и в другите формулировки на парадокси, тук също базовата причина е в разделението между конкретиката на казусите, в която единствено корупцията има битие и смисъл, и обобщения квазиобект "корупция", около който се организира нормативната реч. Когато този диференциал се задълбочи, втвърди, кристализира, нормативният поглед отскача от реалността на казуса и на политиките. Тогава нормативната реч става неизбежно само-референтна, само-затворена, самоцелна - в смисъл, че целта й трябва да се търси в самата нея, чрез тълкувателни техники върху нея, а не отвъд нея.
Такава реч е ритуална, чрез нея се изпълняват действия и добива форма нещо друго, нещо различно от бруталната реалност на корупционния казус. В общия случай такава реч е ритуална и терапевтична, в нея се изговарят прекършени надежди за социална справедливост, посърнали очаквания за благополучие, все в перспективата на основанията, на набавяне на обяснение от типа "защо така се случи". В тази реч се осмисля - обикновено по радикално негативен начин - социалната среда, както и посоката и характера на политическия процес. Те биват бламирани и отхвърлени като цялостно покварени. В нея също се набавя и квазизнание, което има също терапевтични, а не обектни функции, за онова, което може да се очаква от тази среда - а именно нищо да не се очаква за средния, почтен човек. По-нататък в нея може да се изгражда и желаната реалност. Тя винаги се визира имплицитно, но може да бъде и положително конструирана, често мелодраматично и ретроспективно.
Именно по този начин нормативната реч е терапевтично-естетическа - като се отделя от сферата на приложимите политики, отклонява се в посока на радикална негативност към статуквото, става ритуално само-референтно действие и преминава към отвъд-политически фикции, каквито са миналото въобще. Такава реч е и особен код, чрез който може да протича комуникацията между значителни маси население. Чрез нея те не получават гражданска идентичност, а остават някак гражданско-политически замъглени, с размазан обобщен образ. Но в действителното си поведение те могат да доразвият погнусата си от корупцията въобще - която им се привижда като характеристика на цялата среда - в отказ от участие в процеси, които не само протичат в тази среда, но и пряко ги засягат. Масовата антикорупционна реторика е реторика на отказа от участие, на отдръпване и частична де-социализация, на колапса на доверието към институциите и към перспективите на средата.

6. Заключение

В заключение ще отбележим една особеност, която отразява и в която се обединяват всички особености на петте описани парадокса. В кратка формулировка тя изглежда така: ефектът "не политики за...", а "живеене със...". Когато мисленето за конкретните корупционни казуси и вериги, дори те да имат висока честота, се отклони към една идея за корупция въобще, породената в това отклонение реалност излиза отвъд обхвата на политическото, на решенията и целесъобразните действия. Същевременно този отскок към един фиктивен обект (доколкото се придържаме към него) може да даде на корупционните казуси и сюжети допълнителен имунитет. При такава подмяна в екстремния случай се стига до ситуация, в която говоренето за корупция е повече живеене с корупцията, а не политика срещу нея.

Стефан Попов


1 Благодаря на Деян Кюранов, който, модерирайки дискусията във втория панел на заключителната конференция "Корупционни игри", ни подсети за тази знаменита инвенция на 70-те, 80-те години.

2 Изразът "корупционен казус" е фигуративен, както трябва да е станало ясно от предходните разяснения за смисъла и статуса на разкази и казуси, както и за общата ориентация при проследяването им. В "корупционния казус" остава отворена една въпросителна: дали става дума за осъществено корупционно действие, или за нещо друго, за разказ, мълва, медийни отражения, нагласи, реторика и пр.