Два акцента от софийските концертни пространства

Камерна сцена "София-Европа" - 2004 е поредният концертен цикъл-предизвикателство, идея на диригента Пламен Джуров; към нея очевидно с добри чувства са се присъединили всички културтрегери, които имат честта да са административният "чадър" над големия български музикант и Камерния ансамбъл "Софийски солисти". В един интензивен ритъм Огледалната зала на Националната галерия вече звучи от 10 февруари и ще го прави до 9 март - два пъти седмично. В този период "Софийски солисти" ще имат три концерта, за останалите са поканени музиканти, способни да предложат интересен репертоар. "Култура" ще отрази някои от тях.
Започвам с началото, в което за мен интересният акцент бе изпълнението на Концерта за чембало и струнен оркестър на Гурецки. Гурецки съвсем неотдавна навърши 70 години (по този повод скоро ще четете българско интервю с него) и особено в последните 20 от тях той никак не може да се оплаче от липса на интерес към неговата музика. В програмата на концерта, написана също от Пламен Джуров, е отбелязано, че през 1980 година, когато е първото изпълнение на творбата, едва ли някой е очаквал голямата сензация. Но може би гениалната категоричност на Елжбиета Хойнацка (фантастичната световна полска чембалистка, която, когато свири съвременна музика, може да бъде оприличена само на пантера) или подсказването от страна на Гурецки, че и в най-прости музикални решения има огромна сила. "Или е чул преди другите новия музикален ред?" - завършва с въпрос диригентът. И българската биография на пиесата има щастливата съдба да попадне в ръцете първо на Боян Воденичаров (пиано) - преди доста години, а сега - на Анжела Тошева, която представи и инструмента Yamaha-Klavinova, многофункционален, многотембров, с хубав клавесинен звук, чудесно "обигран" от Тошева. Музиката на концерта не те оставя да мигнеш; тя превръща идеята за континуума в знак за темброво въображение, поставено в контекста на "струнното общество" и звукова плътност на самия солиращ инструмент. Пространството, което се отваря чрез музиката на Гурецки, сякаш се разпределя на различни смислови нива; мисълта се стреми да фиксира повече в привидната монотонност на изложението - тя очертава простия, естествен ритуал на отношения, които при Гурецки винаги ще са от значение - отношенията между композитора и неговата родна Полша. И това съчетание - между съвременното творческо намерение и стремежа на композитора да го "оцвети" с полски багри - отличава музиката на Гурецки от неговите съвременници. Със своето творчество той обори много постулати на авангарда, даде му и нови идеи.
Очевидно, за да свириш Гурецки в България, "не е необходимо да си луд, но все пак помага". Представям си колко часове Анжела Тошева и Пламен Джуров със "Солистите" са отделили на тази "семпла" фактура. Може би се пада по час на зрител. Не знам. Скъпо струва европейското самочувствие! Още по - европейското поведение. И способността да направиш усилие, за да увеличиш някои свои обеми.

В залата на Държавната музикална академия много отдавна проблем с публиката няма. Нямаше и на концерта на ученици от ДМУ "Л. Пипков" с оркестъра на академията, този път дирижиран от Деян Павлов. Паметта отчита търсенето в звука и сръчността на пианистката Маргарита Илиева с Шуман-концерт, първа част; настроението и ефектният бис на Алина Комитова - здраво, дори прекалено здраво пипаща в първия клавирен концерт на Лист, популярната транскрипция на Сарасате в изпълнение на Николай Петров и тенденцията към предстоящи звукови открития на цигуларя Симеон Цанев в по-рядко изпълнявания концерт на Дворжак. Но това, което няма да се изтрие от паметта, е Унгарска рапсодия от Попер, така, както я вижда 15-годишният виолончелист Атанас Кръстев. За пореден път се убеждаваш, че някои неща не се учат (да ме прости педагогът му). Не се учи, например, как да чувстваш нацяло музиката, как да я чуеш... И как да я обхванеш. Винаги се усеща, когато младият човек "гони края" в изпълнението си и когато още с първите тонове вече ти го представя просто като част от пространството, наречено форма. Форма, която му е напълно ясна. Дори и в творба като тази на Попер, където времето е фактор. Не се учат органиката и емоционалността. Другите неща, да!
Освен че демонстрира естественост и лекота по отношение на интонационната прецизност, лъкова техника и направо фантастично за възрастта си отношение към звука, младият Кръстев гради драматургия, води публиката без никакви специални ефекти за това. Просто смислеността на разбирането му за свирене държи вниманието неотклонно. И слуша оркестъра! За разлика от своите съученици. Затова наистина бе проследен в онази трепетна тишина, която идва обикновено като орисница, за да ни съобщи, че нещо се случва. Да, случи се! Един малък ученик по виолончело ми разказа големи важни неща с музика.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо