Угасна

Цветана Коларова (1940 - 2004).

Нейното име трепти на екрана на българското кино не с яркостта на кинозвезда; трепти ненатрапчиво, но с трайно присъствие. Има поне две дузини киноленти, верни на българската душевност, които и днес събуждат интереса на зрителя - създадени от различни творчески екипи, единственото, което ги свързва, е името на техния редактор.
Цвети Коларова издигна редакторската институция - тази Пепеляшка край огнището на филмопроизводството - в авторитетен съучастник, в помощник, желан и търсен от автори, режисьори, оператори, монтажисти... Вършеше го не служебно, а от вътрешен порив, с влюбеност и всеотдайност. Нейната намеса в творческия процес не бе бруталният, нетърпящ възражение императив на цензора или формалното отбиване на чиновнически номер. Тя бе от оня почти символичен процент редактори, активни и съпричастни съмишленици при създаването на филма - имаше случаи, когато прекрачваше ръба на редакторското поле и минаваше оттатък, като съавтор, съсценарист. И в това нямаше нищо необикновено: тя бе надарена с въображение и тънък естетически вкус, с дързост и съмнения - белезите, които отличават сериозния автор от графомана, от самовлюбеното бездарие. Цвети постигаше всичко с благородство, човечност и скромност; тя умееше да създава приятелска атмосфера, да примирява позиции, да тушира сблъсъци. За характера й сякаш са казани думите на философа: тя имаше може би хиляди идейни противници, но - със сигурност - нито един личен!

Думи, произнесени на погребението.


Георги Мишев