Достоен българин и габровец
- Да започнем оттам - как се чувстваш като класик?
- Откъде реши, че съм класик?
- Ами налице са всички белези. Ретроспективна изложба, голяма при това, широка известност, международно признание - класически признаци за художник-класик. Или поне за такъв, който наближава тази позиция.
- А, това ли имаш предвид... Ами сравнително добре се чувствам.
- Ти какво си помисли, че имам предвид под "класик"?
- Същото, разбира се.
- Добре. Очаквах повече подробности по това чувстване, но се надявам, че те ще станат ясни в разговора по-нататък. Разкажи за ретроспективната си изложба - къде, какво, как, въобще всичко.
- Избягвам да я наричам ретроспектива. Или ако използвам тази дума, я слагам в кавички. Изложбата има дълго и претенциозно заглавие - "A 12 1/3 (and even more) Year Survey", което трудно се превежда на български. Но все пак става дума за преглед на неща, които съм правил последните 12 и 1/3 (горе-долу преди толкова години беше направен "Нов Ноев ковчег" - може би първата ми разказвателна инсталация) и даже повече години (включени са и няколко по-стари неща: една "сребриста" картина от 1983, обекти от изложбата "Градът?" от 1986-88 и преходната към триизмерните проекти "Спомен от Федералната република" от 1989). Това, което исках, е да видя как и дали действат под един покрив историите, които съм правил през последните години. Защото когато разказваш истории, съществува голямата опасност, събирайки тези истории на едно място, да се получи нещо скучно и безинтересно. Естествено, едно от нещата, за които все още получавам някакви критики, а именно "голямото визуално разнообразие" на моите работи, в случая работеше определено в моя полза. Мисля, че е интересно на зрителите. Изложбата е инициирана от Чарлз Еше и Центъра за съвременно изкуство "Розеум" (Rooseum) в Малмьо, но първо се откри във Форума за съвременно изкуство "Казино Люксембург" (12 декември 2003 - 7 март 2004). Тази пролет ще се открие в Розеум (17 април - 13 юни 2004), а в края на годината отива в O.K. Centrum fur Gegenwartskunst в Линц (2 декември 2004 - 30 януари 2005).
- Събирайки своите "истории" на едно място, получи ли се нещо като обща история, някаква връзка между тях. По-точно имаш ли чувството, че разказваш една дълга история в много части? Аз продължавам да работя в посока на определението "класик", както разбираш...
- Не бих казал, че се получава една обща история, въпреки че една от работите се стреми да обхване абсолютно всичко изложено, включително и каталога. Но по-късно ще разкажа за нея. Усещането, което имаш, когато гледаш каталога към изложбата, е горе-долу усещането от начина, по който работят заедно работите в изложбата, или историите в изложбата. Тоест, на пръв поглед няма дълбока връзка между тях, но визуално стоят добре. Говорейки за каталога - виждаш на страницата със съдържанието една малка снимка, направена на 16 март 2003 година в офисите на Розеум, която показва начина, по който е бил избран редът на представяне на работите в каталога. Начинът е дълбоко професионален - Енрико Лунги, главният куратор на Казино, написа на малки листчета хартия названията на всички работи, включени в изложбата, размеси ги в една чашка, и след това аз, в присъствието на кураторите, теглех листчетата едно по едно, с което показах, че освен че мога да рисувам, съм и мислещ художник... Както виждаш, получи се доста интересна случайна подредба, защото първата работа, представена в каталога, е "Съобщение"-то ("Announcement") от Венецианското биенале 1999, анонсиращо, че България е готова да вземе участие в следващото биенале, а последната работа е CD-ROM-a "The Right One" (1998-2000) - основният "извод" от който е, че отсега нататък не би трябвало да съществуват повече дву- и триизмерни художествени произведения, а те трябва да останат като малки светещи точици в съзнанието на консуматорите на изкуството. Връщайки се към изложбата, ще кажа, че независимо от трудностите, но и невероятното удоволствие на големия мащаб (в случая говорим за пространства около 2000 квадратни метра, които трябва да бъдат обиграни), мисля, че се получи ритъмът, който исках. Тоест зрителят, попаднал в нея, да се чувства комфортно и почти през цялото време да поддържам в него любопитство - "а какво има сега в съседната зала, или зад този ъгъл, или там ниско долу до пода, или горе на тавана"... Част от работите си имат своите автономни собствени пространства като "Истината (Земята е плоска)" ("The Truth (The Earth is Plane, The World is Flat)", 1994), чиито истории са неделима част от нейната кръгова конструкция, или "Нов Ноев ковчег" ("New Noah's Ark", 1991-92). Други определено трябва да бъдат адаптирани към съществуващите "бели кубове" на Казино, а трети могат да бъдат разкарвани между останалите, защото имат типично музеен вид - красиво направени пиедестали със стъклени похлупаци (например "Моля, заповядайте, руска рулетка" ("Help Yourself (Russian Roulette)") със седемте апетитно изглеждащи петифури, в една от които са скрити през 1998 година изрязаните нокти на двете ми ръце и двата ми крака).
- Спомена, че "Строго секретно" ("Top Secret", 1989-90) е също под стъклен музеен похлупак, а съдържанието му може да се разглежда и чете в отделна папка. Като че ли съвсем символично тази работа е придобила музеен характер, влязла е в музея, превърнала се е в ценен експонат (това пак във връзка с класика). Мислил ли си за такива работи при представянето й?
- Скандалното чекмедже от 1990 година все още не е влязло в музей, но ще влезе един ден. Причината да бъде под стъклен похлупак е от практично естество. Вече не мога да си позволя тази работа, както и "Енциклопедия Утопия" или книгите ми от началото на 90-те да бъдат "разлиствани" от публиката. Отговорен съм като автор към физическото състояние на някои от по-крехките материали вътре в тях. От друга страна, съдържанието на сандъчето, тоест преведените на английски текстове от отделните фишове, както и преведената статия "Засега акцията тече" от в. "Култура" от 22 юни 1990, е изложена по подобаващ музеен начин в съседство със "Строго секретно" и зрителите имат възможност да се запознаят със съдържанието им. По подобен начин са представени и част от историите на други големи проекти, тоест там, където основната история не е написана от мен върху съответните стени (като в "Еl Bulgaro", 2000 или "Истината (Земята е плоска)"), зрителите имат възможност да си вземат копия от отпечатаните истории, също предложени по подобаващ музеен начин в плексигласови кутии до табелките с название на работата.
- Ето, точно това имах предвид - произведенията ти вече променят битието си. Съвсем уместно при "ретроспектива", актуалността им е различна...
- Това, което казваш, ми навява спомени за предишния ни разговор във в. "Култура" (бр. 23 от 6 юни 2003), когато трима сравнително яки мъже - Георги Лозанов, Христо Буцев и Георги Каприев, ме награкаха заради това, че произведения, които по природа са създадени срещу музея, аз и моите колеги искаме да влязат в музея. Тогава аз създадох впечатление, че им се дадох, но сега си говорим с тебе, а ти си сама една жена и това няма да се случи. Всичко зависи от музея. Ето например "Истината (Земята е плоска)" влиза в колекцията на MUDAM - музея за модерно изкуство на името на великия херцог Жан в Люксембург.
- Между другото, колко време след създаването си тази работа влиза в колекцията на музей?
- Около 12 години. След като е била показвана през 1994 на биеналето в Сао Пауло, и 1995-96 в Музея за съвременно изкуство в Чикаго, ICA във Филаделфия. Други неща влизат почти веднага. Например процедурата по включването на мои цикли рисунки от 2003 в колекцията на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк започна същата година.
- Когато споменах, че "Строго секретно" днес е в музеен вид, нямах предвид онзи разговор, а само движението на твоите произведения - отново с идеята за художника-класик на ум.
- Добре.
- И също в тази посока те попитах за историите ти като части от обща история. Но сега се сещам, че тази твоя изложба е твърде голяма не само физически, но и просто като текстове. Колко време е необходимо на зрителя, за да открие отделните текстове и да ги изчете - тоест да възприеме произведенията, това проверил ли си го?
- Не съм го проверил, но съм виждал, че някои от хората прекарват по три-четири часа в Казино. Както знаеш, моите текстове не са на едно "ниво". Тъй наречените основни текстове са сравнително лесни за четене и разбиране. Те са даже елементарни според стандартите на български текстописец. Но другите подистории не са задължителни за всички, естествено. Основното е, че нито един от тези текстове не съществува сам за себе си. Той въздейства или не въздейства заедно с някакви си там образи. Това, което поисках да постигна и мисля, че се получи, е човек да се чувства като в някакъв своеобразен, но ненатрапчив лабиринт - зрителят да има чувството, че винаги може да излезе от него. Търчащи навън погнусени зрители не видях. Но аз и стоях малко след откриването. Докато използвах леко метафорично думата "лабиринт" за пространството в Казино, то в Розеум, който е бивша електроцентрала, тоест огромно високо и дълго много красиво помещение - та в него част от нещата ще бъдат действително показани в специално построен лабиринт. Между другото и трите пространства - Казино, Розеум и О.К Центрум, са много различни едно от друго, както са различни техните куратори и градовете, разбира се. И това ми дава лично на мен мотивацията да имам желание и мерак да пренаредя работите още два пъти в рамките на една година. Оказа се, че голяма част от нещата ми са доста гъвкави, за разлика от натежалото ми тяло... Между другото, във връзка с тялото ми, тази изложба беше едно доста силно предизвикателство. Последните години мисля, че доста се изхайлазих. Правех предимно концептуални проекти, които в повечето случаи не предвиждат яка от физическа гледна точка работа. Например "Нагло изкуство - 2" ("Insolent Art # 2") за изложбата "По урвите на Балканите"(2003) на Рене Блок във Фридрицианум в Касел, където върху една осем метра дълга празна стена написах малък текст на нивото на очите, директно обръщайки се към посетителя на изложбата, за да му кажа, че той е "част от публика, която особено между две изложби Документа не е важна за моята кариера и затова не виждам смисъл да изложа нещо по-съществено" пред него. Или "Живот (черно и бяло)" (A Life (Black & White)", 1998 - ), където аз основно обирам лаврите с ръце в джобовете, а двамата бояджии, били те във Венеция, Мюнхен, Ню Йорк, Дъблин, Виена, Утрехт, Франкфурт, мажат като халтави. Понякога и поработвам, разбира се. Например общото количество работа, която свърших по физическото представяне на проекта ми "Advertisement" ("Рекламиране"), в галерията "Сент Лукас" в Брюксел, беше около три часа и половина. Под работа разбирай писането и аранжирането върху стените на разпечатки от подготвящия се за тази ретроспектива каталог и заковаването със сравнително големи пирони - което ми достави огромно удоволствие - на лъскавите октомврийски издания на "Артфорум" и "Фрийз", плюс два поредни броя на габровския вестник "Ден", които нямаха нужда от такива големи пирони. Разбира се, подготовката траеше седем-осем месеца - първо да убедя куратора Филип Лукс, че най-добрият вариант за представяне на проект в неговото пространство един месец и половина преди откриването на ретроспективата в Казино Люксембург, е да използвам целия му бюджет за рекламиране на въпросната ретроспективна изложба, включително със струващи по 5000 долара реклами на цели страници в "Артфорум" и "Фрийз". Рекламата в габровския вестник "Ден" беше по-евтина. За щастие, Филип моментално хареса идеята - излишно е да казвам, че тримата куратори Енрико Лунги, Чарлз Еше и Мартин Щурм, и особено финансистите на техните пространства също страхотно харесаха идеята да бъдат рекламирани с чужди пари. Мисля, че се проявих като достоен българин и габровец. Та връщайки се към изхайлазването, трябва да призная, че покатервайки се върху подвижното скеле, което беше мърдано ту наляво, ту надясно от Алан (един от асистентите в Казино), защото текстът на "Новите" ("The New Ones", 1996) е дълъг, аз се терзаех, че това, което върша, е всъщност доста трудоемка работа. И опасна, бих казал, защото ако скелето не е застопорено, 105-килограмова снежинка като мене може да падне от него, както и се случи през септември 2002 година, докато пишех текста на "20.10.2001" върху стените на De Appel в Амстердам (част от изложбата ми "Каша" ("Mess")). От друга страна, след като написах текста към "Новите", реших, че не е лошо да отслабна малко и затова отказах мърданото от други хора подвижно скеле за "Ел Булгаро" например. Написването на този текст, който читателите на в. "Култура" познават от предишни публикации, ми отне близо четири часа и половина. Пишейки го, най-светлото нещо в съзнанието ми беше, че всичкото това качване, слизане, преместване на стълбата, качване, слизане, преместване на стълбата... е полезно за мен и моето изкуство може би. Накрая бях отслабнал с близо десет килограма. Излишно е да казвам, че в момента си ги наваксвам.
- Правилно, трябва да ги наваксаш, за да си достолепен. И физически, и творчески.
- Трябва и по още една причина - жена ми Слава ми призна, че ме предпочита по-пухкав.
- Всъщност процесът на качване, слизане и преместване е свързан главно с писане на текстове, нали така. При това тези текстове като че ли вече не просто трудно се откриват от зрителя из белия куб, а - както е в Япония - са невъзможни за прочитане. Разкажи за тази работа. В нея има, струва ми се, много важен момент: изкуството вече не предполага директно възприемане, не може да съществува без посредник, в случая каталог.
- В края на 2002 прекарах един месец като гост на Центъра за съвременно изкуство в Китакушю. Това е едно великолепно място, което кани всяка година по 7-8 "интернешънъл" художници да направят изложба и книга. (Преди и след мене са били Джими Дъръм, Риркрит Тиравания, Лиам Гилик, Анри Сала, Пипилоти Рист, Олафур Елиансон.) Пространството им е нещо като класически бял куб с четири метра и половина високи стени. Таванът е красива плетеница от бетонна конструкция и вентилационни тръби. Чрез споменатото качване и слизане, защото и там отслабнах с около десет килограма, благодарение и на сушито, за около един ден в посока отляво надясно, тоест обратната на японското възприемане на каквато и да е история, аз направих около 30-ина малки историйки, разположени високо горе - на четири метра и половина височина. Част от тях включваха най-обикновени предмети, намиращи се под ръка, като изстиналата ми чаша кафе, или изхабилия се току-що маркер, както и самотна телчица в левия ъгъл... Ако човек е долу, той вижда, че има нещо там горе, но в никакъв случай не може да прочете конкретната история. И тук се появява специално отпечатаният каталог в 50 екземпляра, който показва детайли от всичките истории. Проектът се наричаше "A High Level Show with a Catalogue". Реакцията на откриването беше много любопитна. Не знам дали знаеш, но може би японците нямат чувство за хумор. А какво остава за моето изключително странно чувство за хумор, присъстващо в историите ми. От друга страна, японците са изключително вежлив и възпитан народ. Така че на откриването група от 20-30 официално облечени господа и дами чинно вървеше отляво надясно, поглеждайки нагоре и след това гледайки надолу, четейки в каталога преведените на японски истории на левите страници и картинки на десните. След това се пристъпва с десен крак и отново - нагоре и надолу...
- Наистина, от японците едва ли могат да се очакват резки реакции. Но имал ли си такива от друг вид зрители, които трудно понасят да ги тормозиш по този начин?
- Досега зрители не са ме били. Аз не принуждавам никого да гледа мои неща коленичейки, завирайки се в ъгъла или зяпайки нагоре. Това е избор на зрителя, лицемерно казано. Засега те вършат всичките тези неща, не казвам непременно, че с удоволствие, но поне с любопитство.
- И като стана дума за текстове, в каталога към ретроспективната ти изложба те са три вида: твои кратки и по-дълги, и текстове от други автори. В какво съотношение попадат?
- Мисля, че в добро.
- Направо ме умиляваш с тези "етични" определения. Аз очаквам от теб разсъждения, замисли, промисли...
- Дали не мога да разиграя лотария и с отговорите на някои твои въпроси? Така, както определихме реда на представяне на работите във въпросния каталог.
- Да не искаш да кажеш, че и авторите, писали за теб в каталога, си избрал на случаен принцип?
- Този път ме хвана натясно. Нищо случайно няма тука. С част от тях сме работили по различни проекти (Яра Бубнова, Каролин Кристоф Бакърджиеф, Даниел Курякович), други са писали за мои изложби (Сол Антон и Джордан Кантор). Лично аз харесвам много техните текстове и мисля, че преминават по много подходящ начин между страниците с моите картинки.
- Когато те попитах за колко време зрителят разглежда и изчита текстовете в изложбата, имах наум и това, че - точно както в музей - човек би следвало да се връща неколкократно, за да възприеме всичко. Дали по подобен начин и каталогът не се превръща в книга, доста дебела, в която вървят истории в историите?
- Да, това беше и нашият стремеж - на тримата куратори, на редактора Сандра Колтен от Казино Люксембург и преди всичко на дизайнера на каталога Андреас Нордстрьом от Розеум, който свърши великолепна работа. Работехме на един прост принцип: на даден разтвор може да има или само текстове от автори, или само мои работи с картинки (и текстове като част от работата). Понякога на една работа са посветени 6 страници, понякога само две, но се създава усещането, че тази мозайка от сравнително автономни неща съществува като... Видя ли сега, колко глупаво се получава, когато ти отговарям по сериозен начин! Вместо да ти кажа ясно и просто - "ами да, каталогът се превръща в книга, в която вървят истории в историите".
- Е, все пак един класик, дори в тази област на изкуството, трябва да бъде сериозен. Това му подобава.
- Добре.
- Виж сега, аз разбирам, че да приемеш да си класик, е трудно, носи всякакви тежести. Но пък си облекчен от изкуството, което правиш - не само физически.
- В началото на разговора ни си бях намислил, че когато кажеш определен брой пъти "класик", ще те прекъсна и ще ти кажа, че никакъв класик не съм. Но сега си мисля, че може би все пак си права. Не, не, продължавам, шегата настрана. Все още се надявам, че не се взимам съвсем насериозно. Претендирам, че периодично обогатявам това си качество - да се подигравам със себе си - и мисля, че това е много важно. Първо, за моето собствено чувство към това, което правя, и второ, към зрителите на моите работи и читателите на текстове като тоя. Като в момента съзнавам, че предишното изречение носи потенциалната опасност също да бъде сериозно в лошия смисъл на думата. Ох, това мое желание за презастраховане. В началото на разговора ти споменах за една работа, която обхваща цялата изложба, включително и нейния каталог. Тя се нарича "Претенциозната ретроспектива" ("The Pretentious Retrospective", 2003-) и според описанието й в каталога включва всичко изложено във въпросната ретроспектива и самия каталог, както и ситни текстчета, написани с червен флумастер по задните стени на пространствата в изложбата, чиито размери (на текстчетата) и ниво на самокритичност варират. Така се случи в казиното, че работих до около 3 часа следобед преди откриването и нямах много време да покажа тази самокритичност. ("Претенциозната ретроспектива" изисква художникът, т.е. аз, да бъде готов с всичко поне един ден предварително - и след това да мина и самокритично да коментирам кое не е направено добре и кое е много хубаво.) Но тъй като асистентите в Казино бяха сложили на една от стените табелка с названието на "Претенциозната ретроспектива", за да се отчета, все пак написах отстрани зад нея единствения текст за Казино (надявам се в Розеум и О.К Центрум да има повече), в който разказвах нещо такова: след три часа се открива изложбата, аз съм много уморен, трябва да си взема душ, и че нивото ми на самокритичност е доста дебалансирано и че, живот и здраве, ще направя тази работа в Малмьо и Линц.
- Спомена презастраховане, а имаше и момент, в който си помислих, че се опасяваш да не се възприемеш, а и да не те възприемат прекалено сериозно. Ти всъщност имаш доста работи, свързани с опасения и страх. Наскоро стана дума, че си преодолял страха от летене например.
- Нищо не съм преодолял. Продължавам да се страхувам и да гълтам хапчета. Но пак, подобно на други мои работи, използвам малкото си несъвършенства, за да направя от тях произведения на изкуството. В случая говоря за "Страх" ("Fear", 2002-2003), която участва във второто керамично биенале в Албисола, Италия. Тя представлява десет двойки странни керамични скулптурки, които са запечатали в себе си моя страх там горе, на 10 000 метра от земята. В дългия текст към работата разказвам как съм помолил организаторите да ми изпратят няколко топки сурова глина и как съм стискал в юмруците си с вдигнати за късмет палци тези топки глина в 10 полета от София към Франкфурт, Мюнхен, Амстердам, Милано, Виена и обратно. По-мащабен, в смисъл въвличащ повече хора, проект, отново основан на мои страхове, беше "Преговори" ("Negotiations", галерия "Двир", Тел Авив - 12 септември-18 октомври 2003). Имах покана от тази прекрасна галерия от поне две години, но непрекъснато се двоумях дали да отида в Тел Авив заради... ясно е заради какво. Но след като бях поканен и от Сузане Ландау, главния куратор на Израелския музей в Ерусалим, да направя изложба в музея, както и да участвам в биеналето "Артфокус", организирано от нея, нямаше начин - трябваше да отида в Израел. "Преговори" представлява текст върху стена и два монитора на пода от двете му страни. В текста обяснявам, че независимо че понякога върша неща, които излизат извън границите на разумното съществуване, все пак когато съм поставен при опасни обстоятелства, съм си страхливец. Така че когато съм бил поканен от една от най-добрите галерии в района да направя изложба, съм приел поканата със смесени чувства - от една страна, съм бил поласкан, но от друга, съзнанието ми е било моментално блокирано от: "какво би станало, ако, докато съм там, бъда въвлечен, меко казано, в някой от тези инциденти, които правят заглавията във вестниците". И как след дълги терзания съм се решил на единствената стъпка, независимо колко наивна е тя, и как съм се обърнал към представителя на израелското правителство в България г-жа Бенвенисти-Габай и към г-н Дасуки, представител на Палестинската автономия в България с молбата, ако е възможно, по време на моя кратък престой в Израел - септември 2003 година - израелците и палестинците временно да прекратят огъня, за да мога аз да направя своята изложба. Изключително съм благодарен на двамата представители, че възприеха моя проект и отговориха, всеки по свой начин, пред камерата на въпроса ми.
- Естествено е да попитам как възприеха там тази работа?
- Мисля, че стана много популярна и хората не само в Израел говорят за нея. Оказа се, че (поне засега) само човек, тип художник като мене, с един такъв детски и глупав въпрос може да постави две конфронтиращи се страни заедно на една маса. Масата е моите "Преговори", разбира се. Защото и двете страни знаеха много добре, че ако едната от тях се съгласи да участва в моя проект, другата също трябва да участва. В случая се мъчех да направя нещо, което е почти невъзможно, тоест да не заемам страна. Мисля, че успявам да не вземам страна. Но пък и те не спряха огъня...
- Не вземаш страна. Затова си класик.
- Ех, убеди ме най-после.

24 януари 2004

Разговора води Диана Попова



Разговор с
Недко Солаков