Конят на клишето

В новата си пиеса Стефан Цанев е продължил старата ("Пир по време на демокрация") със същите средства. Определил я е като "мистерия". Иронично, разбира се. След като средновековната мистерия използва сюжети от Библията или жития на светци, е близко до ума, че тук сюжетът е от "българската библия", а "светците" са исторически фигури.
Персонажите отново носят исторически имена и отново трябва да ни напомнят алегорично за славното ни минало, което ние непростимо сме забравили. Сред тях е отново и Интелигенцията, отново проститутка, но този път се нарича не Цанева, а Балканска. С подобни алегорично "суфльорство" авторът смята за свой пръв дълг отново да напомни в каква клоака е пропаднал българинът в последните години и как все там седи; и вместо да се вдигне на бунт, все го лъжат. Българинът, когото Стефан Цанев много обича да нарича патетично "народ" (вероятно защото ако няма народ, няма и народни поети), в последното му творение намира четири подкови и си мечтае за кон. Народът (Баба Йоца) естествено е сляп, а управниците му - все мошеници. По тази причина той мечтае за някоя велика личност като Александър Македонски. Такава е и финалната реплика: "Останаха само Баба Йоца и конят без ездач".
С други думи, наборът от патетични клишета, сред които авторът подсмърча над сиромашката българска орис, отново е реанимиран. Но новата пиеса е доста по-скромна. Тя няма публицистичните амбиции на старата. Дори афоризмите, в които се е специализирал Цанев, са доста анемични, от типа "Душа, аз нямам душа. Пазарна икономика", или "Затуй интелигентните хора ходят гладни, щото четат".
Впрочем, драматургичната скромност на пиесата е стремето, в което слага крак режисьорът, за да си разиграе по сцената коня, като използва заложените баналности и ги усилва посвоему. Те, освен преексплоатирани в Цаневата драматургична продукция, се търкалят отдавна по пресата. Най-здравите сред тях са, например, за българския народ, който, откакто го има, е все лъган; или "В народното събрание са събрани най-големите мошеници" (тази реплика е приписана на Дон Кихот, явяващ се във виденията на народа-Баба Йоца).
Клишето, любимото изразно средство на медийния свят, би могло да има и евристичен заряд, но в случая то просто е "костюмирано" в драматургични реплики с претенция за нечувана истина, която трябва да стресне заспалия народ. Сценичната стилистика, в която са разположени репликите, не е публицистично-драматична; тя е силно сантименталистка.
Бойко Богданов е разположил героите в друго силно визуално клише - това на балканската кръчма. Бях забравила "Хъшове"-те на Слави Трифонов и Любен Дилов-син. Припомних си ги, докато гледах как кръчмата като образ-клише безпроблемно усвоява репликите в жанра "лаф да става", за да ги потопи в музикално-театрално-патриотарска вакханалия.
Бойко Богданов умее да превръща визиите си на тема "българска народопсихология" в ритми и образи, но тъй като самата народопсихология работи с клишета, те също започнаха да го теглят към рециклиране на собствено сценично клише.
В първата час, до антракта, патетизмът на режисурата безспорно надделява над "публицистиката" на Стефан Цанев. Във втората той вече здраво се споява със сантиментализма. Актьорите импровизират и се палят. Кръчмарската стилистика ги въодушевява (добри костюми на Вечеслав Парапанов, но какво от това). Етюдите са безкрайни и напразно насилващи комичното. Патриотичният патос, съчетан със сантимента на мечтанията за коня Буцефал, е изправен срещу бизнеса с кокошките (от типа на приказката за "Нероден Петко"). А осиротелият сляп народ (в лицето на Баба Йоца) на финала прегръща Омуртаговата колона и разплакано слуша българския химн, пуснат му от режисьора.
Всъщност сантименталният патриотизъм на загубеното българско величие е голямото идеологическо клише, което всмуква всички останали, от които е лепено представлението. Демокрацията в него се явява като утопия, заменила комунизма. Тя е изцапана от лоши управници и е дрипава, "свряла се в пещерата и плаче", а после е избягала. (Подобно Многострадална Геновева тя е визуализирана във фигурите на мелодрамата.) И като няма демокрация, е останала само надеждата за великия спасител ездач-държавник. Тъкмо конят на това сантиментално патриотарство, наедрял едновременно от мегаломания и регионални комплекси, който е разигран в спектакъла уж за поука, уж за утеха и разтуха, е доста жалък.
И си спомних представленията на същия Бойко Богданов на "Елизавета Бам" в същия театър "София". Когато в неизтощима театрална игра (се) забавляваше с всякакви клишета - и сценични, и идеологически.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Конят на Александър Велики от Стефан Цанев. Постановка и музика Бойко Богданов. Сценография и костюми Вечеслав Парапанов. Музикален ръководител Данко Йорданов. Участват: Доротея Тончева, Мариан Бачев, Ангел Георгиев-Ачо, Михаил Милчев, Богдан Глишев, Сава Пиперов, Росен Белов, Борис Петров, Доси Досев, Николай Антонов, Лилия Лазарова. Театър "София".