Берлинале 2004
Всеки фестивал има своите изненади, а изненадата на 54-то Берлинале бе, че нямаше изненади. Може би това се дължи на консерватизма на селекционерите, подбрали 26-те филма за конкурса, а може би е заложено в новата политика на фестивала да разчита на познати теми и на проверени модели и да насочва експерименталните, нетрадиционни творби към Форума и Панорамата - две от другите паралелни секции на този толкова голям и разностранен кинофорум.
Освен "Земята плаче" на великия Тео Ангелопулос, за който ще стане дума по-нататък, с откровена политическа ангажираност се отличават още два филма в конкурса: "Земя на моите предци" (Великобритания/Ирландия) на Джон Бурман - друг ветеран на киното, и "Свидетели" (Хърватия) на Винко Брешан, известен с филмите си "Как започна войната на моя остров" и "Духът на маршал Тито".
"Земя на моите предци" проследява журналистическо разследване по време на съдебните процеси за безчинствата на апартейда в Южна Африка. Твърде директен и илюстративен прочит на тези сложни събития, който, за да не е съвсем скучен и еднолинеен, е аранжиран с любовна история между бяла журналистка (Жулиет Бинош) и тъмнокож неин американски колега (Самюел Джаксън).
"Свидетели" се връща към болезнената тема за войната между Сърбия и Хърватия. Поставя въпроси за предателството, вината, отмъщението, развенчавайки фалшивото чувство за героизъм. Филмът е създаден по книгата на Юрица Павичич. Участник в трагичните събития, той е успял да привнесе дух на документализъм в повествованието - и литературно, и екранно. "Свидетели" бе удостоен с почетен диплом на Екуменическото жури.
С политически привкус се отличава и филмът на Ерик Ромер "Троен агент". Това е разказ за белогвардейски генерал, който живее в Париж по време на Гражданската война в Испания, завербуван от съветското, а може би и от германското разузнаване, и чиято съпруга попада в затвора за съучастничество. Филмът не се развива достатъчно интересно нито като шпионска афера, нито като психологическа драма, и единственото интересно нещо в него са автентичните документални кадри, запечатали събития от онова време.
Навярно за допълнителна екзотика и жанрово разнообразие, в програмата бе включен и американският филм "Изчезването" - нещо средно между уестърн и трилър, майсторски направен от Рон Хауърд. Там индиански и бели бандити отвличат момичета, за да ги продават в Мексико, а главатарят им е колкото психопат, толкова и шамански заклинател. Срещу него в диво преследване се впускат майката на от едно от похитените момичета (Кейт Бланшет) и нейният изчезнал и внезапно появил се баща (Томи Лий Джоунс), докато, разбира се, лошите не бъдат победени.
След като стана дума за американските филми, със задоволство мога да отбележа, че и като качество, и като количество, те този път не доминираха в конкурсната програма. Като изключим двете копродукции "Мария Благочестивата" (САЩ/Колумбия) и "Красива страна" (САЩ/Норвегия), филмите бяха четири, от които участието на "Фин монтаж" в конкурса беше пълно недоразумение. Тромав и несръчен опит от страна на младия режисьор и сценарист Омар Наим - това е неговият първи филм - да обедини фантастика и трилър, за да разкаже безсмислената история за общество, в което в човешкото тяло се имплантират чипове. След смъртта на индивида целият му живот - от края до първия ден на детството - може да бъде показан на екран под формата на филм. Робин Уилямс играе перфектен монтажист, който монтира тези посмъртни послания, изхвърляйки от тях всичко неприятно за живите роднини - престъпленията, подлостите, измамите, изневерите... Но бърникането в живота на другите не остава без следи за него самия, още повече, че и в собственото му тяло е имплантиран все същият фантастичен компютърен чип. "Чудовището" на Пати Джонсън проследява действителната история на Айлиин Уорнос (Шарлийз Терон) - проститутка, станала сериен убиец и осъдена на смърт. Освен с криминалната си интрига, филмът увлича зрителите и като любовна история между Айлиин и младата Селби (Кристина Ричи), а амбициите на режисьорката са да го издигне до социална драма. Трябва да й се признае това междужанрово жонглиране. Актрисата Шарлийз Терон е невероятна в тази роля и получи заслужено "Сребърна мечка" за най-добра женска роля, поделяйки я с Каталина Сандино Морено, изпълнителка на главната роля в "Мария Благочестивата". Но дори това не успя да преодолее безразличието ми към филма и съпротивата срещу опита престъпниците да бъдат превръщани в герои.
Затова пък не крия сантимента си към "Преди залез" - затрогващо и очарователно произведение на Ричърд Линклейтър, продължение на филма му "Преди изгрев", за който през 1995 получи "Сребърна мечка" за режисура. Девет години след запознанството си във Виена, героите (Жюли Делпи и Ийтън Хоук) се срещат отново - този път в Париж. Той е вече известен писател, а тя - независима и успяла млада жена. В трепетния диалог сред красиви кътчета в Париж, те постепенно се освобождават от куртоазното си лустро и признават колко самотни са били през всичкото това време и колко са си липсвали един на друг. Този път са решени да задържат красивия миг.
Подобен размисъл за самотата, за възможните срещи и разминавания провокира и френският филм "Интимни непознати" на Патрис Льоконт със Сандрин Бонер и Фабрис Лучини - един от най-добрите филми в конкурса. Млада жена търси консултация от психиатър заради семейни проблеми и по погрешка попада в кантората на данъчен консултант. След множество недоразумения нещата се изясняват, но психоаналитичните сеанси продължават, докато двамата не намерят кураж да започнат нов живот - може би заедно. С френска елегантност и чувство за хумор филмът ни превежда през страховете, обсесиите и комплексите на съвременния човек, за да ни покаже, че доверието и любовта са верният път за всеки от нас, а хепиендът идва като очаквана и логична развръзка - характерен белег за повечето филми от конкурсната програма. Дори и в най-мрачните от тях, като "Свидетели" или шведския "Почивен ден" на режисьора Бьорн Рунге - своеобразен разрез на съвременната шведска действителност, проследяващ напреженията и конфликтите в семейства от различни социални слоеве. За нестандартен артистичен принос филмът бе удостоен със "Сребърна мечка" и наградата "Синият ангел". Пречистващ финал, въпреки цялата си трагика, има и филмът "Самарянката" на корееца Ким Ки-дук - любимец на европейските фестивали, който бе удостоен със "Сребърна мечка" за режисура. Твърде спорно решение на журито, въпреки че филмът не е лишен от качества и разказва за две приятелки - невръстни момичета, едната от които започва да проституира, за да съберат пари за пътуване до Европа, но при трагичен инцидент загива. Другото момиче започва да спи с клиентите на своята приятелка със странния мотив да им върне парите, но баща й разбира и започва да раздава собствено правосъдие.
И ако търсим обобщения в облика на 54-то Берлинале, освен щастливия финал на филмите, би трябвало да откроим темата за адаптацията и интеграцията - междуличностна, социална, културна, религиозна. Тя присъства в един или друг аспект в повечето от споменатите вече произведения, но е водеща в няколко филма. В "25 градуса през зимата" на Стефан Виуле, получил наградата на читателите на вестник "Берлинер Моргенпост", испански емигрант живее с малката си дъщеря в Брюксел, а съпругата му прави кариера като певица в Америка, докато един ден бащата и дъщерята не срещат преследваната от емиграционните власти украинка Соня. Детето напълно резонно задава въпроса защо чужденката е извън закона, а нейните испански роднини нямат проблем да живеят, където си искат? Нещо, за което ние, източноевропейците, ще има да се питаме още дълго време.
"Красива страна" на Ханс Петер Моланд проследява неистовите усилия на млад виетнамец да стигне до Америка, за да се срещне с американския си баща. В "Мария Благочестивата" на Джошуа Марстон героинята приема да работи като "муле" за пренасяне на наркотици, за да избяга от мизерията в родната си Колумбия и да се опита да осигури по-добър живот на детето, което очаква, оставайки в Америка. Филмът получи наградата "Алфред Бауер", а актрисата Каталина Сандино Морено подели наградата за най-добра актриса със Шарлийз Терон.
Филмът на Кен Лоуч "Нежна целувка" поставя с присъщата на този режисьор острота въпроса за невъзможната-възможна любов между натурализиран пакистанец и католичка в Англия и произтичащите от това проблеми. Може би и заради щастливия край, толкова нетипичен за Кен Лоуч, филмът получи наградата на Екуменическото жури. Аржентинският режисьор Даниел Бурман е забъркал шеметен коктейл от националности, нрави и автобиографични елементи във ведрата комедия "Изпусната прегръдка", ситуирана в покрайнините на Буенос Айрес, където Ариел - млад евреин от полски произход - съжителства с безбройните си еврейски роднини и в пълно разбирателство с останалите обитатели на квартала: италианци, перуанци, корейци... Но самият той се чувства неудовлетворен, докато не срещне отново баща си, напуснал семейството преди години и заминал за Израел. Даниел Хендлер получи "Сребърна мечка" за най-добър актьор, а филмът бе удостоен със Специалната награда на журито.
"С глава в стената" на хамбургския режисьор от турски произход Фатих Акин стана носител на голямата награда "Златна мечка" и на наградата на ФИПРЕССИ. Наистина много талантливо съчетание между арткино и филм за широка публика. Става дума за нетрадиционна любовна история между 20-годишната Сибел (Сибел Кекили) и доста по-възрастния от нея Кахит (Бирол Уней). Тя го моли да сключат фиктивен брак, за да избяга от опеката на консервативното си мюсюлманско семейство. Той, след като е загубил съпругата си, се е отдал на алкохол и наркотици, но приема да направи този жест за момичето. Постепенно двамата се привързват един към друг, но пътищата им се разминават. Кахит попада в затвора за неволно убийство, а Сибел заминава за Турция, където успява да устрои живота си. Въпреки че повторната им среща след години не завършва с хепиенд, и двамата са намерили вътрешната си хармония и равновесие. Всъщност изненада на Берлинале имаше и тя бе предизвикана от журито, което отмина с мълчание най-стойностното заглавие в програмата - "Земята плаче" на Тео Ангелопулос. Това бе различният филм - творбата, която отново ни кара да говорим за киното с главна буква и ни напомня за кинематографичната мощ на Висконти и Фелини. "Земята плаче" е самият Тео Ангелопулос - неговото кино с всичките му тематични, творчески и идеологически пристрастия; филм в който има автоцитати и препратки към "Пътуване до Китира", "Трупата", "Александър Велики"... Това е първият филм от бъдеща трилогия на Ангелопулос - мащабна историческа сага за Гърция, която навярно ще бъде и лебедова песен на Маестрото. "Земята плаче" разказва за събития, случили се след Октомврийската революция и Гражданската война в Русия до края на Втората световна война. Вторият филм - "Третото крило" - ще бъде ситуиран във времето от смъртта на Сталин до края на войната във Виетнам, а третата част - "Вечно завръщане" - ще обхваща периода от най-новата история на страната. Монументална не само като обем (170 минути), фреската "Земята плаче" приковава вниманието с изобразителното си могъщество от първия кадър, обсебва респектиращо сетивата и ги увлича в плавния си ритъм до последния финален акорд. Трагична любовна история, вплетена в трагиката на историческите реалии. Мисля си, защо журито пренебрегна този толкова значителен филм? Защо част от зрителите напускаха прожекцията, нечувствителни към неговото въздействие? И не мога да не си дам сметка, че параметрите на киното вече са други, че зрителските възприятия са много по-различни и че все по-малко хора ще имат необходимост от произведения, разказани с толкова условен език... Явно, това кино на големите режисьори е кино на вчерашния ден, на миналия век...

Людмила Дякова


Люмила Дякова е завършила кинознание във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1979). Редактор в сп. "Кино".
За филмите, тенденциите и спорните решения на журито с председател американската актриса Франсиз Макдормънд