Знаем ли защо сме българи?

Новата поредица "Култури" на издателство "Просвета" устремно намери своето място като поле на модерната българска хуманитаристика. Досега всичко тук изглежда внимателно и професионално подбрано: от авторите и темите до корицата и цялостното оформление на представените издания. Към нея принадлежи и първата книга на Десислава Лилова, резултат на дългогодишен научен труд. Тя започва с едно изречение, което е може би най-добрата й дефиниция: "Тази книга съдържа размишления върху начина, по който се формират значенията на името "българи". Тези размишления, трябва да добавим, са отправени към едно време, което се смята за "най-българското" или, иначе казано - за особено богат ресурс от високи и митологически податливи мотивации на желанието за национална идентичност. Темата може би е наистина "популярна", както продължава второто изречение, но изследването на младата авторка е теоретически задълбочено, методологически добре информирано и в същото време много любопитно, дори увлекателно с огромното си количество конкретни наблюдения, цитати, преразкази из историята на българската възрожденска култура. То със сигурност е много различно както от изветрелия романтически популизъм на народопсихологическите теории, така и от прашната скука на традиционния "академически" историзъм. Националната идентичност се разбира като проблематично, социално конфигурирано, исторически относително културно пространство, "продукт на колективното въображение, което символно трансформира и на свой ред произвежда социалния ред", докато самата нация е "по-скоро проблем, отколкото констатация". Типично интелектуална изглежда задачата, която изследването поставя пред съвременното културно съзнание: важно е да разбираме защо искаме да сме балканци или европейци, защо обичаме опера или чалга, защо се гордеем или се срамуваме от името българи... Поставено като призив към цялото общество, тази цел безспорно е утопична и дори центробежна спрямо силите на колективно сцепление. Разбрана обаче като модерен хуманитарен проект, тя вече говори за възможността да се е формирало едно ново, критически-аналитично национално съзнание сред българската научна интелигенция. Нацията, твърди Десислава Лилова заедно с теориите на Андерсън, Хобсбом, Гидънс, Хабермас, Халбвакс, е абстрактна идея, която не произтича от някакъв биологически или дори жизнен опит; тя е продукт на социалното инженерство, система от кодове на колективната памет. Националната идентичност се изгражда и поддържа от институции, които са пряко свързани с модерната държава и нейните механизми за въдворяване на ("универсални") символични значения. Особено важни са позитивните митове, които изграждат високия ред на (желанието за) общ етногенезис, историческо минало, език, фолклор, религия... Българското възраждане е особено интересен, амбивалентен период, защото протича едновременно стандартно (според правилата за производство на модерно съзнание) и нестандартно (поради специфичните исторически обстоятелства). И Лилова насочва основното си внимание върху две институции на модерната публичност, които са азбучно важни за възрожденското време: образованието и печата. Тук няма как да представя изводите на този анализ, въпреки че те са много конкретни и интересни, само ще кажа, че теориите на модерната социология работят чудесно в полето на "най-нашия" исторически опит. Умело са разиграни понятия като "хибридна публичност", "виртуална държава", "символна власт"; можем да прочетем за "Европа и българските символни капитали", за "алтернативност и конкурентност на държавните стандарти" в образованието, дори за "абонамента като плебисцит". Това, което не бих искала да пропусна, е изключително ясният и точен език на изследването, здравата синтактична и стилистична дисциплина в научния израз - въпреки употребата на богат чуждоезиково формиран терминологичен апарат. Оказва се, че модерната образованост може да бъде и вид възпитание за научното мислене. Книгата е явление с нейната способност да систематизира стегнато и логично различни аналитични методики в работата си с конкретния (български, традиционен) исторически материал и да преформулира не безизвестни проблеми с дискурсивните средства на модерното културологично познание. Още веднъж искам да кажа, че тя се чете увлекателно не само заради любопитния си "обект", но и защото не губи чувството си за иронична дистанция спрямо него и спрямо собствената си способност да дава верни и единствени отговори на въпроса "какво означава да се наричаме българи".

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Десислава Лилова. Възрожденските значения на националното име. Издателство Просвета,
С., 2003