Седмица на белгийското френскоезично кино
За втора поредна година в Евро-Българския културен център бе показана програма от нови белгийски филми, този път с допълнителни прожекции в кино "Център". Между 5 и 12 февруари на софийската публика бяха представени 9 игрални филма (5 пълнометражни и 4 късометражни), 2 документални и 5 анимации. Селекционер е известният белгийски продуцент Пиер Льоке, който с охота анонсираше всяко заглавие преди съответната прожекция.

Панорамата бе открита с филма "Хоп" (2002) - за 9-годишния чернокож Жюстен, опълчил се срещу официалните власти. Преди поредната среща на белгийския национален отбор по футбол, в който се изявява неговият кумир Емил М'пенза, детето ловко включва телевизионния приемник към кабела на съседите, за да могат с баща му да гледат мача. Уви, потърпевшите (пийнали запалянковци) бързо установяват смущенията в сигнала и нахлуват в емигрантското жилище, готови на саморазправа. Боят е спестен, но телевизорът бива изхвърлен през прозореца и за зла беда пада върху нечий скъп автомобил. След кратка гонка с полицията, бащата е арестуван, а Жюстен успява да избяга, скачайки в случаен микробус. Така попада на застарял анархист и приятелката му и с тяхна помощ води борба с белгийските власти за освобождението на баща си. Целта е държавата да бъде ловко изиграна, т.е. да й се приложи системата "хоп!" - похват, чрез който конгоанските пигмеи са държали в подчинение слоновете си: завързвали са въже за половите им органи и така животните ставали покорни и изпълнителни. Жюстен и старият анархист набързо се самоназовават като "Фронт за освобождение на пигмеите-анархисти" и започват да поставят взривове на възлови места (от произведения на изкуството до язовирни стени). Но всичко е напразно - бащата на детето е екстрадиран. Обаче, вследствие на финален "хоп!", хепиендът е налице - най-голямата звезда сред белгийските национали Емил М'пенза отказва да играе в решителна среща, симулирайки контузия. Подчинена на футболните си страсти, властта се примирява - бащата е върнат обратно в Белгия. Страхотен филм за режисьор-дебютант. Въпреки че Доминик Стандарт се изявява като продуцент и асистент-режисьор от 1987, преди "Хоп" има заснет само късометражният "Вода" (1997).
Следващите заглавия в програмата далеч не бяха на това ниво. "Един честен търговец" (2002) на родения в Техеран сценарист Филип Бласбанд също е дебют. Семпъл полицейски филм. Заслужава да се отбележи единствено участието на 73-годишния Филип Ноаре в ролята на крупен наркобарон - доста напълнял и побелял, но все така чаровен и забавен. "Отвъд Гибралтар" (2001, реж. Тилан Барман и Мурад Бусиф) бе може би най-посредственият от показаните филми.
Досадна мелодрама, разказваща за млад мароканец, който се колебае между любовта с белгийско момиче и повелите на религията си, забраняваща смесени бракове.
Приятна изненада обаче се оказа "Фалшив блясък" (2001) на младия режисьор Винсент Лано. Преди прожекцията бе показан и дебютът на автора - късометражният "Обожавам киното" (1998). Двата филма са доста сходни - снимани са на видео според "законите" на "Догма 95". "Фалшив блясък" има дори сертификат, подписан от откривателите на догма-естетиката Ларс фон Триер, Томас Винтерберг, Сьорен Краг-Якобсен и Кристиан Левринг. Филмът имитира класическа документална мистификация - телевизионен екип прониква в театрално училище и следи занятията в експерименталния клас на лудичък преподавател (в ролята Пиер Лекьо). След като той се опитва да изнасили новоприета студентка, с обяснението, че "се мъчи да разчупи конвенционалното у нея", заснетият материал попада в националната телевизия. Училището е пред закриване. Кризата може да бъде преодоляна само чрез намесата на известен актьор, завършил същата школа. Тук на екрана се появява режисьорът Винсент Лано, който по халат и с пура в ръка, изтъква пред телевизионните зрители добрата страна в обучението на Лекьо. Ситуацията съвсем се заплита, когато в театралното училище нахлува бащата на "изнасилената" студентка, видял дъщеря си в централната емисия новини. Невероятно симпатичен филм, доказващ че "догматичното" кино все още има потенциал и може да бъде оценено навсякъде по света.
В "Бели кахъри" (2001, реж. Филип Бон и Лоран Бранденбургер) е една от последните роли в киното на Мари Трентинян, починала на 1 август 2003 на 41. Тя играе депресирана съпруга на стерилен съдия-изпълнител, пазаруваща в несвяст с апатично изражение. Филмът претендира да е критика на потребителското общество, решена в комични краски. Героинята на Мари Трентинян отмъщава на скучния си съпруг по най-болезнения за него начин - натрупва неимоверни дългове от своята "shopping-терапия. На всичкото отгоре, партньор в обиколките й по магазините, е най-добрият приятел на съдията. Простовата комедия без особени достойнства.
Двата документални филма в програмата бяха "Групов портрет в отсъствието на министъра" (1998, реж. Мари Манди) и "Мечтата на Габриел" (1997, реж. Ан Леви-Морел). Първият представлява опит за цялостно наблюдение върху процесите в белгийското кино от 90-те. Във филма са интервюирани около 20 режисьора, сред които и популярните у нас братя Дарден. Основният дискутиран проблем е пътят за обединение на френскоезичното и фламандското кино. "Мечтата на Габриел" е по-приятен за окото - невероятно красиви кадри от Южна Америка. Филмът представлява възхвала на човешката идиотия - белгийски инженер разбира, че в Чили раздават по 10 хектара безплатно на всеки желаещ да се засели там. И Габриел се втурва натам с цялото си семейство и роднини, продавайки имущество си в Белгия. Когато разбира, че въпросните 10 хектара са само скали и храсти, вече е късно и няма връщане назад. Щастливият живот не е постигнат, но поне Габриел добива култов статус в родината си.
За разлика от късометражните филми, сред които блестеше само споменатият "Обожавам киното" на Винсент Лано, анимационната програма беше доста по-приятна. Пиер Льоке се бе постарал да докара филми с разнообразни техники. "Крехък" (1998, реж. Даниел Вирот) показва дуела между чаша вино и халба бира за спечелването на любовта на чаша шампанско. Филмчето е уникално като изработка - използвани са над 1200 чаши, раздвижени чрез 3D технология. Друга приятна изненада бе "Пик Пик Андре шоу - четири минус едно" (2001, реж. Винсент Патар и Стефан Обие) - невероятно смешни приключения на прасе-каубой и кон-злодей.
Като цяло софийските киномани останаха доволни от едноседмичния маратон - оказа се, че България е единствената страна, в която се прави подобна панорама в две поредни години. Дано тази инициатива продължи и в бъдеще.

Олег Константинов