Казусът Дачков
Докато на 21 февруари с искрено любопитство наблюдавах ударите, които си нанасяха събеседниците на Светла Петрова в "Сеизмограф", се сетих за една случка отпреди две години. Тогава Явор Дачков - един от яростните участници в днешния двубой, беше уволнен от Националната телевизия. И въпреки желанието (най-вече на самия Дачков) това уволнение да се превърне в събитието с главно "С", някак си не се получи. Да, беше за 2-3 дни събитие, но в никакъв случай централно. Макар че всички предварителни условия предполагаха друго - дисциплинарното уволнение на една достатъчно проявена и съвсем не еднозначно четена медийна фигура би трябвало да предизвика ако не скандал, то поне достатъчно шум. Само че, странно!, в конкретния случай шумът беше служебен, формален, по-скоро приличаше на дежурно жужене, отколкото на спонтанен крясък. Вън от въпросите доколко е нарушен законът и доколко тази санкция ще се окаже легитимна, журналистическото братство в преобладаващата си част не зарони сълзи за поредното посегателство върху свободата на словото. А точно това трябваше да се случи - по дефиниция (и по българска традиция) уволнението на един журналист винаги и задължително се чете като посегателство върху свободата на словото. Защо ли в този случай не стана така?
Връщам се към този отдавнашен съжет, защото днес ми е по-лесно да намеря обяснение на тогавашното си недоумение. Обяснението обаче е свързано с допълнителен (но много важен) уточняващ въпрос: какъв е всъщност Дачков, е ли той наистина журналист?
Тук съм задължена да направя малко историческо отклонение. Поне аз мисля, че ако някой категорично и веднага скъса с практиките на соцдържавата, това беше журналистиката. Много бързо, почти светкавично тя след 1989 г. напусна територията на откровената пропаганда, гръмогласно се отказа от функциите на агитатор и пропагандатор, за да стъпи върху терена на фактите. Какви днес са резултатите от тогава заявените й намерения, е друг въпрос. Но, определяна как ли не - като булевардна, комерсиална, купена, продадена и т.н. - журналистиката вече не можеше да бъде наричана комунистическа. Нормативността на предишната журналистика, онези противни доктринерски (и индоктриниращи) текстове изчезнаха. Даже прононсираният антикомунист Филип Димитров, в желанието си да я обиди, я нарече жълта, не комунистическа.
Изглежда обаче този рязък скок от идеологическото във фактологичното за някои читатели (зрители, слушатели) се оказа прекомерен, труден за възприемане, направо шоков. Те и досега, 14 години след началото на прехода, някак трудно преработват заливащата ги отвсякъде информация и си искат, страдат по четливия, добре сдъвкан образ на добрия и лошия. Някъде в тази празна ниша се появи и Явор Дачков - като източник на еднозначни идеологически послания, като съграждащ така обичаните образи на добрия и лошия.
През подобна оптика става видимо, че от Явор Дачков не трябва да се иска множественост на гледните точки, плурализъм и т.н. Той по условие не го може, защото не е журналист, не е медиатор. Той не посредничи между различните агенти на обществото, а изговаря една-единствена истина. Мозайката на обществените нагласи в неговите журналистически гастроли винаги е отсъствала. Точно затова журналистическата гилдия не се разстрои особено от уволнението му преди две години; не се разстрои и след следващия скандален инцидент с телевизия "Европа". Защото не го припознава като свой, като част от съсловието. В нейните очи зад журналиста Дачков мърда все още живият агитатор и пропагандатор, от чиито функции колегията се отказа, но обществото, или поне част от него - явно не.
Днес, след акциите по "слизане сред народа", Явор Дачков изглежда най-после се е заел с нещо, което наистина може - с партийно строителство. И в това няма нищо лошо. Само че то предполага отказ от журналистически претенции.
Защото двете роли в днешно време са не само несъвместими, те взаимно се унищожават... Но, в крайна сметка, всеки има право да реши как точно да се самоубие.

Копринка Червенкова