Интерпретаторски послания
чрез класически текст


"Брамс и Бетовен винаги пълнят залата догоре", възторжено дефинира родната концертна действителност дама, с която трудно се разминах в зала "България" миналия петък. Веднага си спомних същата тази зала, с подобна програма няколко месеца по-рано. Трудно можеше да се нарече посетена. Но, виж, "Минчо Минчев + х" е гаранция за това, че ще чуеш "повече билети" преди концерта. Нашият цигулар продължава да интригува; да примамва българския меломан, да го провокира, да го оставя все така жаден за още и още... Не мога да кажа дали с това се ражда човек или го научава. Но да си няколко десетилетия на българския концертен подиум и да продължаваш да си предпочитан изпълнител от трудната българска публика, е действително нещо, което не е за премълчаване, нито за отминаване. И след този концерт на Минчо Минчев - сега с великолепния корейски виолончелист Янг Чанг Чо, радиооркестъра и немския диригент Карл-Хайнц Кноблох - продължавам да си мисля, как той играе с публиката някакъв танц, при който я напуска, като й оставя усещането за нещо неразкрито, нещо, което на всяка цена ще й каже следващия път. И това, неразкритото, не е някакъв мираж; то действително идва на следващия концерт и оттам Минчев пак започва да развързва възлите и пак... и пак. В този безкраен флирт или дългогодишна любов, вие ще прецените, играта е красива, винаги осеяна със звуци, винаги чувства или тълкува звуци. То е, защото Минчо Минчев сякаш поставя други, нови, непредвидени "прагове на познанието" със следващото си превъплъщение. Така стана и с изпълнението на Двойния концерт на Брамс, в който заедно с Янг Чанг Чо големият цигулар ни показа докъде е полетяло неговото звуково въображение. Чухме рядък в широтата си и богатството на нюанси диапазон в звуковата реализация - в това отношение двамата си бяха идеални партньори; някаква стръвна, едва ли не ловна страст ги бе обзела в желанието да събират различните тембри на своите инструменти, да ги "нанасят" върху оркестъра, да градят и по този начин драматургията на концерта, който може да метаморфозира в посланията си. В тази суперигра не можа изцяло да се включи диригентът Кноблох с оркестъра - изглежда желанието му да я допълни с по-драматична, плътна намеса го подведе - за разлика от двамата солисти оркестърът бе агресивен, на места дори груб с прекалена презумпция за драматично звучене. Така че възможността за цялостно преживяване бе пропусната от диригента. Накрая, в биса, който поиска публиката, Минчо Минчев и Янг Чанг Чо съотнесоха тайнствата на своя дует към една творба на Хайдн, една миниатюра за цигулка и виолончело; тя прозвуча с онази степен на лекота, изящество, аристократизъм и финес, която те отвежда на границите на митичното.
"Концертът свърши", ще кажете. Така си мислех и аз в паузата, но се оказа, че изненадите продължават. Тук изненадата за мен бе пълното преображение на диригента и оркестъра с Шестата "Пасторална" симфония на Бетовен. Най-напред си дадох сметка колко рядко сега взе да звучи неговата музика за сметка на едни минали години, когато пък не спираше. И в тази "небетовенова фаза" състоялото се изпълнение бе повече от само връщащо ни към структурата, хармонията и равновесието на класиката. Тук Кноблох бе разгърнал своето въображение, в което идеята за латентната романтичност в музиката на пасторалния Бетовен бе намерила завършен израз. Слушахме мек, гъвкав оркестър, със стилно, красиво фразиране, оркестър, който се слуша във и между отделните групи и се контролира. И музицира. Музицира прекрасно, в някакво "непрофесионално" упоение. Беше действително най-добра изненада за публиката. Беше по немски изпипано и подредено, но с една поетичност и вдъхновеност, която се чува тогава, когато музикантите от оркестъра са изцяло в контекста на съответното преживяване. На удоволствието да се усетиш пълноценен и можещ музикант. Може би това рядко усещане ще бъде трайно запомнено от радиооркестъра.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо