Запомненото
Ще се опитам да обгледам 2003 година през събитията и тенденциите, но също и през онова, което тя затвърди като традиция. Макар да си давам сметка, че това е по-лесният обзор, защото същинският обзор е архивирането на годината, проявяването на цялостния й образ, който се базира не само на постиженията, но и на провалите, а най-вече - на усреднената литература, която винаги изобилства. Защото всяка литературна година се състои не само от запомненото, но и от забравеното и защото само в пълнотата през нея могат да се уловят речниците на езика, на който - както би казал Йосиф Бродски - животът проговаря на човека. Но тъй като забравеното, посредственото, провалите не бяха обект на четенето ми през годината, ще акцентирам върху едната част от обзора, върху запомненото.
През 2003 година българското литературно събитие за мен е романът на Албена Стамболова "Хоп-хоп звездите". По много причини - и защото е книга, която има реални читатели, които си я купуват и я харесват, а не е просто виртуален роман, за който се говори, но който никой не чете, и защото е много различен от първия й роман и показва, че Стамболова може да пише не само елитарно, че владее както интелектуалните провокации, така и провокациите със сърцето, с етичното и човешкото; и защото се е случил както откъм направа - композиран е умело, персонажите са изведени блестящо, така и откъм език, който е максимално изчистен и великолепно овладян. Накратко, намирам, че "Хоп-хоп звездите" е липсващият съвременен български роман, който е отворен към публика, която търси в литературата разгръщащия се опит, търси проекциите на актуалното и интерпретациите на болни за българското общество теми като живота на възрастните хора и възможността за достойно напускане на света, сблъсъка между поколенията, между консервативното и реформаторското, осмислянето на прехода.
2003-та не направи изключение от общата тенденция в българското писане от 90-те години насам, в което поезията е по-добре представена. През тази година добри и интересни стихосбирки издадоха Едвин Сугарев, Иван Методиев, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Пламен Дойнов. От една страна, всички тези книги потвърдиха специфичните почерци на изброените поети, от друга - подеха нови линии на експерименти и с тематиката, и с езика, какъвто е най-вече случаят със "Сюр" на Едвин Сугарев и с "Кафепоеми" на Пламен Дойнов.
2003-та определено е силна година и за българската хуманитаристика. Валери Стефанов написа "нова история" на българската литература ("Българска литература. ХХ век"), която се отказва от традиционните периодизации, умело съвместява каноничния корпус от текстове с маргиналиите, разчита на интертекстуалността и смело подминава фактите в името на сюжетите, на които се опират литературните разкази за реалното и отвъдното, индивидуалното и колективното, страданието, смъртта, жената, твореца и пр. В тази антиканонична линия се вписват и книгите на Димитър Камбуров "Явори и клони", поставила си амбициозната задача да преобърне мисленето за Яворовите текстове и да предложи своя много прецизна и оригинална версия за интерпретацията им, както и "Слово и образ" на Мирослав Дачев. Една книга, която не просто има за обект ненаконични автори като Теодор Траянов и Сирак Скитник, която не само случва диалози, при това диалози между текста и картината, но и разширява представите за жанра на баладата, онагледява как се правят реторични и семиотични анализи, говори за езика на илюстрацията.
"От Възраждане към прераждане" на Николай Чернокожев анализира "Стоян войвода", "Изворът на Белоногата", "Криворазбраната цивилизация", "Фудулеску" от позицията на "изкушаванията на българката" и говори за чужденеца и неговите властвания в Българското възраждане. Или, анализирайки литературните употреби на чужденеца и неговите роли, книгата се вглежда в образите на родното, в неговите превъплъщения и трагики и отпраща към по-общия проблем свое-чуждо, идентичност-другости.
Отворени към европейския контекст са книгите на Ивайло Знеполски - "Вебер и Бурдийо - подходи към интелектуалците" и на Боян Манчев - "Невъобразимото". В много важното си изследване, което може да бъде определено едновременно като културологично и политологично, Ивайло Знеполски очертава статута на интелектуалеца и на интелектуалното слово, представя възможните интелектуални позиции, мисли политическото през ролята на интелектуалците, вглежда се в днешна Европа и дебата за нейното бъдеще от перспективата на историята на нейните интелектуалци. В "Невъобразимото" Боян Манчев чете Батай и Ловкрафт, разглежда образа и свещеното като взаимосвързани, говори за формата, безформеното, репрезентацията и наблюдава творбите на художници като Магрит, Балтюс, Белмер, доколкото това е книга, която има за цел да преведе високата теоретична подготвеност на своя автор на езика не толкова на литературознанието, колкото на философията.
В областта на хуманитаристиката си струва да се откроят и няколко сборника - "Четенето в епохата на медии, компютри и Интернет" (съст. Огнян Ковачев, Александър Кьосев), в който българските текстове спокойно си съжителстват с тези на Изер, Хилис Милър, Габриеле Шваб и заедно разсъждават за статута на писането, четенето и литературата във века на електронните цивилизации; "Краят на модерността" (съст. Албена Вачева, Георги Чобанов), който може да бъде определен и като българската дискусия за модерността, както и два сборника със студентски текстове ("Литература и критически практики" и "Стъпки в началото"), съставени от преподаватели и студенти от Факултета по славянски филологии в Софийския университет.
Иска ми се да откроя и един проект, който реално стартира през 2003-та година и който събира както преводни, така и български текстове. Думата ми е за т. нар. "еврейски проект", който е инициатива на Институт "Отворено общество" и лично на председателя на настоятелството му Стефан Попов. Този проект предполага издаването на книги, посветени на Холокоста, за спасяването на евреите, книги, които разчитат на свидетелствата, които актуализират миналото, които напрягат паметта и които могат да предизвикат дебати и днес, при това дори в България. Тази поредица стартира с "Модерност и Холокост" на Бауман, а през годината в нея се появиха документални разкази за Холокоста, "Нощта" на Ели Визел и един сборник ("History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust", ed. by E. Barouh) с текстове на Зигмунт Бауман, Соня Комб, Мария Тодорова, Ивайло Знеполски, Лиляна Деянова, Еми Барух и др.
Силно през 2003-та се оказа и политическото писане. Ще откроя две книги - на Надежда Михайлова "Десният проект на България в началото на ХХI век" и на Филип Димитров "Митовете на българския преход". Тези книги, които определено са представителни за дясното мислене, се свързват в целите, които си поставят. Книгата на Филип Димитров прави опит да обясни станалото, да конституира традицията на дясното, докато книгата на Надежда Михайлова отваря към ценностите и философията на българското дясно (и на дясното по принцип), към конкретните политически приоритети на българската десница. И не на последно място, важен акцент в книгата на Михайлова е проследяването на идеята за Обединена Европа и българските визии за този проект. Общо достойнство на двете изследвания е техният аналитизъм и изковаването на ясен и точен политически език.
Сред преводните заглавия ще посоча три романа, издадени от "Обсидиан" - "Уханно пристанище" на Джон Ланчестър, "Космополис" на Дон ДеЛило и "Вила Инкогнито" на Том Робинс, романите на Исабел Алиенде "Къщата на духовете" и "Дъщеря на съдбата", които "Колибри" пусна, както и кинопоредицата на издателството, в която се появиха режисьорските откровения на Вим Вендерс, Уди Алън, Мартин Скорсезе, Фасбиндер, Алмодовар и др. Ще спомена още поредицата с текстове на Бекет, която "Фама" подготвя, и която стартира с "Краят на играта", "Мистерията Моцарт" на Филип Солерс, издание на "Рива", "Бягства от любов" на Бернхард Шлинк и "Крушенецът" на Томас Бернхард, на "Атлантис", "Безсъдбовност" на Имре Кертес на "Стигмати" и "Жанет-45".
Събития в преводната хуманитаристика за мен са Писмата на Хана Арент и Мартин Хайдегер, в прекрасен превод на Димитър Денков, "Гласът на Жак Дерида" от серията "Софийски диалози", водена от Ивайло Знеполски, "Корпус" на Жан-Люк Нанси, появата на български на Стенли Фиш ("Няма такова нещо като свободно слово"), както и преводите на "Изворите на аза" на Чарлз Тейлър, "Социология" на Антъни Гидънс, "Изкуства и науки за текста" на Франсоа Растие и великолепният том с есета на Йосиф Бродски "За скръбта и разума".

Амелия Личева