Тлъсто и мършаво
Някога, много отдавна, един египетски фараон заспал и сънувал. В съня си видял как от реката излизат 7 тлъсти и хубави крави, а след тях - 7 грозни и мършави. Докато първите кротко пасели в тръстиката, вторите ги изяли. Обикновените екзегети към двора не могли да изтълкуват видението. Наложило се да търсят външен критик, със свежия поглед на маргиналната идентичност. Така извадили от затвора Йосиф - млад, но зад него стояла все още несъществуващата традиция на еврейското общество, което тогава било в процес на демократично конституиране. Йосиф казал на фараона: "ето, идат 7 години с голямо изобилие, а след това ще дойдат 7 гладни години и ще се забрави всичкото онова изобилие..."
Тази притча ни кара да се замислим върху диалектиката на "тлъсто" и "мършаво" в живота на всеки народ. Виждаме как и при нас, в българската култура, излязоха от реката на времето между две столетия няколко "тлъсти" литературни години. Сега идва редът на мършавите. Ако вярваме на библейската логика, те трябва да бъдат точно толкова (малко) на брой, колкото бяха и първите. И докато ги чакаме да отминат, бихме могли да размислим върху симптоматиката на тяхната мършавост.
Какво в най-голяма степен поражда усещането за недостатъчност през изминалата година? В новогодишната анкета на (вече единствения) "Литературен вестник" много хора посочиха липсата на Събитие. Аз обаче не съм готова да споделя това наблюдение. Не защото виждам Събитие, а защото смисълът на "тлъстите" крави е в тяхната множественост, в способността им да бъдат (нечие историческо) стадо. И ние си имаме поговорка по този въпрос: "Една лястовичка пролет не прави". Бедата с българската литература през 2003 за мен беше в нейния отказ да експериментира, в неслучената потребност да провокира границите на жанровете, да търси алтернативни тематични посоки, да преживява маргиналното, да подрива съблазните на вече постигнатите печеливши позиции... Този, който си е помислил, че умението "да пише добре" само по себе си гарантира успеха на неговото присъствие, просто не познава добре историята на българската литература. Ако се загледаме там, ще открием, че не традицията, а откривателството (щях да кажа новаторството, ако терминът не беше така деградирал) е това, което дава място в Канона. Спомнете си за Пенчо Славейков например: колко щеше да струва неговото художествено творчество, ако не бяха съзнателните му, титанични мисловни усилия да търси нови жанрове, да вижда нови посоки? А що се отнася до умението "да пишеш добре", струва ми се, че то вече не съществува извън смелостта да експериментираш, да провокираш границите, да мислиш различно и неочаквано. От друга страна - без търпението на културната ерудиция и блясъка на интелектуалното попадение. А добрите български писатели през 2003 предпочетоха уюта на (своята вяра в) "доброто писане". И получиха два чудесни урока по модерен успех.
Първият се казваше "Часовете". Американецът Кънингам не чопли историческите травми на своята нация (не защото липсват такива), не оплаква разрухата на своето време (тя е винаги факт), не сваля звездите на "вечните" морални проблеми. Той си е дал труда да мисли интелигентно и трансгресивно, докато измисли такава тема, която свързва три (три е числото на повторението и така означава всички) епохи, да пресече класика и модерност, да почувства по мъжки женското преживяване като епитом на човешкото битие.
Вторият урок се казва "Крушенецът". Колко полезен може да бъде австриецът Бернхард на българските писатели, ако те поискат да научат от него, че литературата все още е слово, че текстът трябва да има характер, а стилът - интелект. Този урок има и допълнителна премия - превода на Александър Андреев, който показва изключително и модерно внимание към българския език.
Въпреки всичко, което казах дотук, ще се опитам да откроя известни акценти на литературното преживяване през изминалата година.
Много добри за своите автори бяха стихосбирките "Писма до Гаустин" и "Хората с фенерите". "Гаустиниадата" изобщо е добро попадение на Георги Господинов, който умело и умерено я разгръща, като все още не я е изчерпил докрай. Тя внася специфичния - малко меланхоличен, повече ироничен - тон на разговора с Другия-в-себе-си и се вписва добре като игрови коректив на иначе доста сантименталното настроение в последните книги на Господинов. Тук искам да споделя още едно впечатление от "Писма до Гаустин": това е книга за четене. Книга, защото е хубава най-вече в целостта си; възприета "на парче", има много по-посредствен ефект. За четене, защото има вътрешна визуална концепция, тя е съблазнителна за окото (тук дори нямам предвид оформлението, което също е хубаво). Всичко това означава, че нейният автор губи, когато (често) рецитира пред публика отделни "парчета".
"Хората с фенерите" е зряла стихосбирка на Кристин Димитрова. Една от малкото книги, в които отказът от (нов) експеримент е довел до вдълбочаване на мисълта и уплътняване на метафоричната образност. Това е, струва ми се, най-добрата стихосбирка на Кристин Димитрова до този момент.
Със заглавието си "Сюр" Едвин Сугарев обещава експеримент, пък бил той даже сюрреалистичен. Стиховете вътре са хубави, овладяно сантиментални, понякога мъдри, но нямат нищо общо с поканата на заглавието. Затова пък друга покана случи успеха сред публиката на Пламен Дойнов с неговите "Кафепоеми". Иска ми се отново да кажа: ето, вижте как търсенето на нови поетически форми отмества проблемите на "доброто писане" в съвсем различна посока... Последната книга на Иван Методиев "Повече тишина" е неравна, болезнено напрегната, но с поетически глас, който не може да бъде сбъркан. В нея има впечатляващи метафорични попадения, макар че тя като цяло истеризира социалното чувство на българския писател, а и на българския интелигент.
Ако сега се обърнем към прозата, там най-неочакван и интересен за мен си остава романът "Елада Пиньо и времето" на бургаската писателка Керана Ангелова. Пъстър, чувствен, магически, той можеше да бъде Събитие, ако се беше (у)държал по-равномерно на равнището на собствените си постижения. "Хоп-хоп звездите" е типичен "добре написан" роман. Албена Стамболова бързо овладява наративното майсторство. И все пак темата за "старите хора" някак си е подвела перото й да пише по стари начини, достатъчно стари, за да не виждат перспективата на успеха в новия век. Някой ще ме поправи - "не, не стари, а класически", но тогава ще трябва да кажа труизма, че т.нар. класика не е хербарий, а жива реалност на потребността от културно мислене, която се мени с всяка епоха. С други думи това, което можеше да бъде събитие пред 30 години, днес вече не може.
Всъщност и Петър Чухов не е твърде оригинален с жанра на лирически-фрагментарния наратив, да не говорим за темата на казармения опит и мъжката сексуалност. Въпреки това "Снежни човеци" е красиво написан, силно метафоричен, лиричен текст. "Разруха" на Владимир Зарев, обратно, залага на апокалиптичната социална тематика. Отново "добре написан" роман, само че с повествователните умения на 70-те,80-те години. Освен това темата за нравствената разруха на българския човек през 90-те е вече изчерпана - поне в границите на клишираната повествователна практика. Даже не искам да споменавам антифеминистичния патос на книгата; той доказва, че някои неща не се променят никога в психиката на сърдития български мъж. Феминистката - жена-мъж, която мрази (истинските) мъже и блудства с (невъзможния си) социален ангажимент - е паралитературно клише от зората на българската модерност.
Горе-долу така изглежда избраното "стадо" на българската литературност през 2003. Нейната мършавост можеше да бъде потискаща, ако не знаехме, че (все някога) трябва да дойдат седем тлъсти години. А дотогава нека да кажем с думите на Мария Станкова (благодаря ти за оптимизма, Мария!) от анкетата в "Литературен вестник": "Да се радваме, че все още има българска литература!"

Милена Кирова