Българското училище търси Фортинбрас
Копринка Червенкова: Благодаря ви, че се отзовахте на нашата покана. Вестник "Култура" прави усилие да следи както процесите в българското образование, така и проблемите, които го преследват. Идеята ни да започнем разговора със състоянието на средното образование е резултат от вътрешната ни убеденост, че в него е генезиса на всички неблагополучия, които впоследствие се възпроизвеждат във висшето образование. Видимо още в училището зейват луфтове, в които се "приютяват" ред нередни неща, част от които са свързани и с корупционни практики. А точно те влияят изключително зле на децата, рушат още крехките им морални решетки и могат да се окажат фатални по-нататък в живота им. Бихме били много признателни, ако заедно с вас обсъдим къде са тези луфтове и как те институционално могат да бъдат запълнени.
Марин Бодаков: Струва ми се разумно всеки от нас да се представи, да каже каква е собствената му мотивация да участва в тази кръгла маса, която условно сме нарекли "Корупционни пътеки в средното образование". Да създадем общ, споделен от всички, речник какво разбираме под средно образование, какво е качествено средно образование и какво наричаме корупция в образованието. Представите за корупция, от една страна, могат да бъдат крайно стеснени, а от друга, твърде широки. Добре е да намерим понятие, което да ни върши работа в хода на разговора.
Мариана Бакърджиева: Учителка съм по български език и литература във Френската гимназия. От години у мен се наслагва представата, че пътеките в средното образование май станаха твърде индивидуални - и за ученика, и за учителя. А институциите, които го представят, са в една обща пътека: бюрократична администрация, която работи много тежко и бавно.
Миряна Янакиева: Много години съм преподавала литература във Френската гимназия. От осем години преподавам и теория на литературата в Софийския университет. Случайността пожела да имам от близко поглед и върху средното, и върху висшето образование, а и върху проблеми, свързани с това доколко съществува някаква приемственост между тях. Да размишлявам къде са най-наболелите причини за липсата на връзка, на приемственост, на съгласуване, на някаква обща целеположеност на образователната дейност в средното и във висшето училище. И още нещо, свързано с думите на Марин Бодаков, отнасящи се до корупцията. Тези думи съдържаха някакво запитване дали това е най-точната дума, дали точно за корупция в разпространения смисъл ще си говорим, аз бих предложила, без да обвързвам когото и да било от присъстващите, да говорим за корист или безкористност в образованието. Да свържем проблемите, за които ще размишляваме днес, и с мотивацията за учене или липсата й.
Иван Иванов: Депутат съм от 38-то и 39-то Народно събрание. От шест години съм член на Комисията по образованието и науката. От друга страна, съм доцент в Техническия университет, преподавател във Франкофонския отдел по електроинженерство. Естествено, че като народен представител и особено като член на Комисията по образованието и науката, чувствам отговорност за българското образование и необходимостта законодателите да допринесат за повишаване на качеството на българското образование чрез закона и контрола върху нормативните актове на Министерството на образованието и науката. Едновременно с това, бидейки професионално свързан през целия си живот с образованието, най-вече с висшето, за мен е изключително важно да зная по какъв начин децата, които идват при мен, могат да влязат в живота напълно мотивирани за осмислянето му.
Асен Петров: Аз съм началник в отдел "Инспектиране" в Министерството на образованието и науката. Моите преки служебни задължения, свързани с контрола на средното образование, всекидневно ме сблъскват с проблемите и на корупцията, и на користта чрез закона и контрола върху нормативните актове на Министерството на образованието и науката, на мотивацията на ръководни кадри, учители, родители, ученици. Бил съм учител, родител съм и мога да погледна нещата от различна гледна точка.
Ваня Върбанова: Аз съм просто родител, член на училищно настоятелство, майка на две деца във втори и в пети клас. Тук съм като член на сдружение на родители, чиято функция е да подобри или поне да промени нещата в училище. От две години се сблъсквам с невъзможността да се промени нещо. За мен ангажирането и работата с родителите е много важен елемент в образователната система, елемент, който убягва от вниманието и не му се отдава нужното значение. Хората, които биха променили нещо в училище и са лично заинтересовани от тази промяна, са родителите. Ние даваме децата си, а вече и парите си, в училището. Ние сме най-заинтересованата част от населението, която вероятно знае каква промяна му е нужна и би настоявала за нея, но не сме организирани.
Марин Бодаков: Каква е вашата представа, г-жо Върбанова, за качественото образование? Как трябва да изглежда то? И веднага: знанията или нагласата? Социалното образование или интелектуалното образование? Как да се съвместяват те?
Ваня Върбанова: На първо място това е изграждане на позитивна нагласа към ученето. В момента се сблъсквам с трудността да мотивирам децата си да учат. Училището не им показва за какво са им нужни знания. Едно дете ще бъде мотивирано да учи, когато види смисъла и ползата от наученото, а не простото трупане на факти, събития, термини. Начинът, по който е организирано ученето, не възпитава децата на самодисциплина, критично мислене, способност за вземане на правилни решения, чувство за отговорност. Как да мотивирам дъщеря си да ходи на училище? Тя казва, че училището е скучно и тъпо. Аз я питам: "Добре, ако не ходиш на училище, какво ще правиш?" Тя казва: "Ще чета книжки и ще си играя. Училището губи половината ми ден." А това дете го чакат още много години в системата на образованието. Аз самата се записах да продължа обучението си, за да вижда детето, че обучението никога не свършва.
Копринка Червенкова: Все пак в образованието съществува и доза насилие. Важното е как то да влезе в симбиоза с интереса, който училището трябва да създаде.
Ваня Върбанова: Въпросът е да не е само насилие.
Копринка Червенкова: А според вас в момента училището е само насилие, така ли?
Ваня Върбанова: Не, не мога да се ангажирам с това, но твърдя, че училището толерира насилието.
Марин Бодаков: Веднага бих прехвърлил топката в полето на "насилничките".
Мариана Бакърджиева: Това, което споменавате, е болезнено важно. Но училището не е единственият елемент, чрез който се осъществява образователната система в едно общество. А когато то е оставено единствено на своите възможности... Уникалността на всяко училище се изгражда от учителите и учениците, които са в него. Това, което го съпоставя с училищата в цялата система, е стратегията, целите, които цялостната образователна система му вменява като задължение. Затова преди малко бях склонна да започна с тълкуването на разминаването между това, което ние познаваме като нормативни разпоредби, и това, което е необходимо да се случва в училище, за да може детето, заедно със своите родители, в началото на учебната година да знае каква е перспективата в завършването на тази учебна година. Липсата на яснота задава много въпроси. В един вестник чета, че в резултат на срещата на представителката на Световната банка с екип от Министерството, който осъществява проекта за модернизация в образованието, е направена рекапитулация - решено е някои компоненти да отпаднат, към други вниманието да бъде по-активно ангажирано. Добре е подредено какво е отпаднало, какво остава като по-цялостен ангажимент, но липсва контекстът, който да обяснява защо, например, отпада компонентът за делегираните бюджети. Мисля, че всяко училище изпитва трудности, защото минаването на бюджета през общината създава много главоболия. Следващият компонент - квалификацията на учителите, остава, а такава на практика не съществува. Нормативната база принуждава един мотивиран учител, който иска да се квалифицира, да мине през Департамента за усъвършенстване на учители, чиято система за квалификация е изключително тромава и неефективна, но отнема много време. Учителят дава заявка, участва в едноседмичен курс. Идва краят на учебната година, подава нови и различни документи. Идват септември и октомври на следващата учебна година. Той си взима изпита за съответната квалификационна степен. За да покрие 5-те степени, му трябват минимум пет години плюс доброто разположение на директора и търпеливото отношение на колегите, защото не може всички да са в отпуск, за да се квалифицират... Това е нормативната база, която в същото време не отчита никакви реални квалификационни постижения: участието в писането на помагала и учебници, в международни проекти... След това попадам на друга информация, която вметва необходимостта от стандартизиране на оценяването в училище. Но това става след началото на учебната година и внушава негативно отношение към матурите. Аз мисля, че матури трябва да има веднага, а ако може - и от вчера. Съзнателно огрубявам нещата, защото ми се струва, че липсва тази необходима връзка между министерството и всички съпътстващи институции, които трябва цялостно да се ангажират моделът на българското училище да съществува в хармония. Не разбирам защо, след като проектът за модернизация на българското средно образование за всички ни е належащ проблем, защо на мен като действащ учител не ми се дава съответната информация, за да разбера стратегията на това, което се прави. Сякаш целта на средното образование у нас е то максимално да се централизира. Ние обаче знаем как централизирането на системата създава пасивни участници. Това, което като учител по български език и литература ме засяга, е, че за последните пет години няколко пъти се променят елементите, които трябва да бъдат вградени в изпита за езиковите гимназии. Основният елемент, който трябва да съпътства тази промяна или поне да бъде в някакъв синхрон с нея - т.нар. учебно съдържание, въобще не се пипа. Ако аз влизам в класната стая при учениците с невъзможността поне в някакви обозрими рамки да посоча целите на нашата работа за тази учебна година и в какви резултати те ще бъдат изразени, много бързо ще изгубя мотивацията на всички деца, с които работя. Ще я изгубя безвъзвратно и единствено на тяхната добра воля и добронамереност ще остане присъствието им в час.
Копринка Червенкова: Изключвате ли за неизвинени отсъствия?
Мариана Бакърджиева: Случва се, но това не е, защото системата работи изключително добре като отношение към ученика и създаване на нагласа за присъствие в училище, а въпреки това. С кахърност бих могла да се обърна към всички, които не работят в училище като моето, защото при нас цялостната атмосфера е съвсем различна. Тя сама по себе си не търпи безотговорно поведение. Но това не е резултат от ефективността на системата, а по-скоро от професионалните възможнoсти на колегите в гимназията.
Марин Бодаков: Аз веднага бих искал да попитам вас, господин Петров, като представител на министерството, на какво се основава подозрението, че има разминаване между целите на образованието в главите на учителите и целите на образованието, виждани откъм вашето ведомство?
Мариана Бакърджиева: Това не е разминаване, а липса на стратегия. След като един от компонентите в проекта за модернизация на образованието е отпадането на делегираните бюджети, цялата ми представа за децентрализиране на българското училище няма на какво да се крепи...
Асен Петров: Според мен целта на една образователна система се определя от обществото. В него трябва да има степен на консенсус какво средно образование е нужно в тази държава. Поне от двадесет години българското общество е недоволно от съществуващата образователна система. Тя бива критикувана масово от родители, от хора с обществено положение, от медии... Всички са недоволни, но когато стане въпрос какво и как да се промени, нещата зациклят. Един иска да се изучават само чужди езици, друг иска математика. Това е, най-грубо казано, от страна на родителите. Този разнобой явно си има сериозни причини в цялостния характер на прехода у нас. Политическите сили, които идват да управляват, също нямат представа, защото самото общество няма представа как трябва да се промени образованието. Оттук всяка политическа сила, която дойде на власт, започва да прави нещо с него. Тъй като няма предварителен консенсус какво трябва да се прави с образованието, каквото и да прави едно правителство, то предизвиква огромно недоволство. Проблемът с кризата в образованието не е само български. Кризата в типа образование, за който госпожа Върбанова каза, че представлява наливане на знания, я има и в Европа, и то отпреди десетилетия. Там обаче обществата са успели доста по-рано от нас да се разберат за общата стратегия, по която трябва да се променя образованието. Политическата промяна променя само акцентите, но не и стратегията. При нас нещата са доста зле. Обществото няма представа защо децата ходят на училище. Звучи абсурдно, но на този елементарен въпрос човек може да получи най-различни, и то взаимноизключващи се отговори. Едно дете в първи клас не може да е наясно защо ходи на училище. Задължение на семейството е да го убеди. Но когато семейството не знае защо си праща детето на училище, нещата са много сериозни. Оттук е ясно, че и учителите трудно могат да мотивират децата да ходят на училище. Тук стана въпрос за насилието. Много е лесно на едно седемгодишно дете да му кажеш: "Отиваш на училище и това е!" Но когато децата станат 13-14-годишни, този подход не върши работа. Тук трябва да им се обяснява "защо?" и започват големите проблеми. Едни родители казват на децата си: "Отиваш, записваш езикова гимназия, учиш език и компютри и напускаш тази държава." Това е масовото явление в София. Родителите подготвят децата си за емигранти и съвсем съзнателно настояват да се изучават повече езици и повече универсални предмети, валидни извън България, за да могат децата да напуснат по най-бързия начин държавата. Това не може да бъде цел на българското образование - да изнасяме децата си в чужбина.
Мариана Бакърджиева: Според вас обаче единствено тази цел се осъществява...
Асен Петров: Не се осъществява само тя, но това е най-страшната тенденция. Непрекъснато деца след средно образование напускат България. Те учат, за да могат да изкарат висока диплома, с която да си намерят работа на Запад. Или учат езика, за да се явят на TOEFL, SAT, на някакъв друг изпит, за да станат студенти другаде. Проблемът за целта, за смисъла, е проблем на българската държава. Той не може да бъде решен еднолично от министъра. Не може да бъде решен и от един тесен екип в министерството или от няколко министерства. Фактът, че този проблем се обсъжда все по-често, говори, че е назрял моментът за широки обществени дебати. Те не може да протекат нито за ден, нито за два, нито за месец. Те трябва да ангажират обществото като цяло, най-вече политическите сили. Всички заедно да набележат общи, важни ориентири, които да не се променят всяка година. Децентрализацията е възможна насока на промяна в българското образование. Звучи много хубаво и от Запад непрекъснато ни говорят за това. Кое обаче да децентрализираме? Финансирането? Управлението? Самият образователен процес? Ако решим нещо да децентрализираме, до каква степен да го правим? Ако напълно децентрализираме финансирането, това значи всяка община да поеме изцяло финансирането на училищата, които са на нейна територия. Нито една община в България обаче не е в състояние да извърши това, тъй като общинските приходи дори в София, най-богатата община, не могат да покрият разходите по образованието.
Мариана Бакърджиева: Финансова децентрализация на училището, според мен, означава директното предаване на бюджета за финансиране на училището чрез директора на училището.
Асен Петров: Това не е децентрализация. Това е промяна на централизираното финансиране. Искам да покажа колко различно се виждат нещата от различни ъгли. Когато говорим за децентрализация на управлението, това какво означава? Директорът сам да решава как да приема ученици, как да ги изключва?
Мариана Бакърджиева: Точно за това обсъждане не може ли министерството да бъде водещият компонент? От моя учителски поглед възможността училището да се финансира пряко и по този начин да се дава известна свобода на директора чрез активното участие на училищното настоятелство - това в представата ми е абсолютна децентрализация във финансово отношение - и ми се вижда много добра.
Асен Петров: В началото започнах с това, че изказвам мое мнение, а не мнението на министерството. Мариана Бакърджиева: А какво би било мнението на министерството?
Асен Петров: Не мога да се ангажирам с него. Мога да се ангажирам по някои конкретни въпроси, където има яснота.
Копринка Червенкова: Предишният екип на Министерството провокира дебати за матурите и видяхме какво стана - огромен скандал!
Мариана Бакърджиева: Как може да се инициират дебати за матурите между хора, които имат съвсем различна информационна база?
Ваня Върбанова: Ние трябва да го инициираме. Ние, родителите, вие, учителите, хората, които са пряко засегнати от централизацията на образованието. Виждаме се като вързани коне. Искаме да направим крачката напред, но не можем.
Мариана Бакърджиева: Какво пречи?
Копринка Червенкова: Госпожо Върбанова, вие говорите, че не можете да мотивирате вашето дете да учи. Но слободията, която царува в обществото, не може да не се отрази и в поведението на децата. През всичките тези години политическите сили не успяха да проумеят, че съвременното училище, когато определя целите си, трябва да прави по-сложен баланс - например между обучението и социалната адаптация. Без да абсолютизира нито едното, нито другото. Защото примери, и то печални, за подобни абсолютизации има достатъчно. Казват, че в американското училище началните класове се занимават единствено със социализацията на детето. И в резултат то не се научава дори да чете. Сега американците се стреснаха и усилено заговориха за реформи в образованието, защото видяха, че колежът и университетът трудно поемат задълженията на училището - да научат децата да четат, да пишат и т.н. Тоест видяха, че не това е ходът и са на път да се откажат от него. Но аз се питам за тези 14 години ние опитахме ли на направим нещо - примерно по-широк свод от принципи? Или се примирихме с факта, че училището е обречено да тича след обществото? Това, което каза г-н Петров, е доста точно обяснение защо всеки екип, който влезе в министерството, почва да кърпи на парче. Защото визията за българското образование би трябвало да дойде от Парламента.
Ваня Върбанова: Дори да се роди в Парламента, тази визия ще е наложена, ако не е в резултат на широки обществени дебати.
Копринка Червенкова: Би трябвало тази визия да се роди консенсусно, защото се предполага, че там е събрано представителство на цялото общество. Видимо обаче Парламентът се страхува от такава визия. Защо?
Иван Иванов: Дали образованието се развива така, както самото общество? Тук беше казано, че широка дискусия би трябвало да формира неговите цели и неговата реализация. Аз ще си позволя да не бъда напълно съгласен с това, защото обществото е наистина крайно разнопосочно в различните социални групи, различните родители, различните образователни институции... Ще си позволя да дам пример с Франция. Два века са изминали, откакто в първите десет години на XIX век Наполеон въвежда реформата във френското образование, която позволи френското образование да оцелее на много високо ниво близо два века. Действително някои неща се променят и усъвършенстват, но едва ли Наполеон и тогавашното френско Национално събрание са взели решението след широка обществена дискусия. За мен два фактора са от изключително значение. Първо, отговорността, която институциите трябва да поемат. Да се знае, че когато човек става министър на образованието, той трябва да влезе в министерството с ясно изградена визия за това как ще изглеждат средното и висшето образование. И че трябва да се постарае да наложи параметрите, в името на които става министър. А не да бъде длъжностното лице, което по определен начин трябва да закърпи положението, да изтече един мандат и той да напусне ведомството. За мен това е болестно състояние и аз го наблюдавам с искрено съжаление. Каза се, че Парламентът трябва да наложи визията. Ако бъдем напълно откровени, в Парламента отговорност могат да поемат една малка част от народните представители - тези от Комисията по образованието и науката. Знаете, че когато законите влязат в пленарната зала, те се обсъждат от тази малка извадка от Народното събрание. Проблемът е, че по по-голямата част от тези закони Парламентът е под натиска на изпълнителната власт. Когато законът влезе в Парламента с подписа на съответния министър-председател, най-видната политическа личност на мнозинството, депутатите се съобразяват с представения проект и... промените, извършвани в самото Народно събрание, са незначителни. Ако тези закони предварително са разгледани съвместно от представители на комисията и от представители на министерството, това би дало по-добър резултат. Тоест законът да влезе в Парламента в изчистен, а не в насипен вид.
Типичен пример в това отношение е въпросът с матурите. Аз съм горещ привърженик на матурите - дори поради факта, че в целия Европейски съюз матурите съществуват в различен формат, но не по-малко от два зрелостни изпита и не повече от девет. При нас първоначално законодателите бяха заложили матурите като три зрелостни изпита с изискването българският език, като официален в републиката и майчин за мнозинството й граждани, да бъде задължителен. Имаше втори зрелостен изпит по гражданско образование, който да обхване познанията на зрелостниците, необходими, за да станат равностойни граждани в обществото. И третият изпит да бъде по желание на съответния ученик. Имаше възможност, поради недостатъчната подготовка за провеждане на втория зрелостен изпит - по гражданско образование, вторият и третият да бъдат свободноизбираеми. Тогава се реализираше и една от целите на зрелостните изпити - резултатите от тях да бъдат директен вход към висшето образование. Защото наистина е абсурд в рамките на месец и половина децата да полагат и зрелостни, и приемни изпити.
Копринка Червенкова: Но университетите ви отрязаха...
Иван Иванов: Университетите биха признали резултатите от матурата, ако нивото й е същото или поне близко до това на приемните изпити. За жалост, вместо усилията да се насочат в тази посока, се упражнява силен натиск матурите да бъдат отменени и за випуск 2004. Защо се търсят вратички да не се състоят зрелостните изпити? Ами защото няма реално заинтересовани от провеждането им. Децата? Те не желаят да се натоварват. Още повече, че резултатът от матурите няма да е такъв, какъвто би бил от устните изпити. Родителите? Самите те се страхуват, че децата им могат да се провалят на матурата и това да не им позволи да се реализират по желания начин. Учителите? Също не го желаят в голямото си мнозинство.
Копринка Червенкова: Защо?
Иван Иванов: Защото въвеждането на матурите е национална проверка на качеството на българското образование, ако, разбира се, матурите бъдат проведени по нормален начин. Тогава ще се види какво е нивото - в една национална класация - на всяко българско училище, съответно и на всеки учител. Всеки ще получи обществената оценка, такава, каквато заслужава.
Копринка Червенкова: Това обаче трябва рано или късно да стане.
Иван Иванов: Естествено. Какво имам предвид, когато споменах, че матурите трябва да бъдат проведени по нормалния начин? Поради естественото различие в интересите на българските деца - което се прави и във всички страни на Европейския съюз - в последните две години започва профилиране на тяхното образование. Изведнъж, под натиск (аз наистина не мога да разбера откъде дойде той - от министерството или от управляващото мнозинство) се гласува матурите да бъдат проведени само върху задължителната подготовка. Това какво значи? По математика в матурата да не се включат нито стереометрия, нито функции, нито други важни глави от математиката. Аз питам: защо тези деца, избрали математиката като профилиращ предмет, ще бъдат изпитвани върху знанията, получени само до десети клас, преди профилираната подготовка? Каква е тяхната мотивация в единадесети и дванадесети клас да събират знания и да покажат способността си да мислят по начин, много по-силен от тези, които не са избрали математиката? Аз изключвам българския език и литература, защото там задължителната подготовка продължава в достатъчен обем до края. Но за биологията, за физиката, за химията положението е същото, както при математиката. Липсва волята да се направи нещо, промяната среща много сериозна обществена съпротива. И то откъм гилдията на учителите, които дават частни уроци. Поради ниския социален статус на учителите и ниското заплащане, уроците действително са форма на допълнителни приходи. Да се стремят към това е нормално. Ние обаче трябва да се постараем да преодолеем това явление.
Копринка Червенкова: Как да стане това, след като изискванията на университета са много по-високи от образователното равнище на училището? И това кара родителите да плащат гигантски суми за частни уроци, за да вкарат децата си във висшето образование.
Иван Иванов: Това показва кризата в средното образование. Нормалното е качеството на образованието да бъде такова, че само ученици, които не могат да се справят в рамките на училището и на самостоятелната си подготвка, да търсят помощта на частни уроци. При нас всичко това е обърнато, защото начинът, по който се формират и проверяват знанията на учениците и студентите, за мен е дълбоко погрешен. Това действително е стремеж да бъдат възпроизведени знанията. Аз го казвам съвсем убедено, макар да може да ви изглежда като лозунг. Бях член на Комисията по образование, наука и култура към Съвета на Европа и видях, че ние действително сме изостанали много сериозно. Учебниците трябва да бъдат насочени не към теоретично представяне на отделни теми, а обратно, да бъдат отворени към проблеми, които децата да могат да решават сами. На второ място, необходимо е проверката на знания да се състои не във възпроизвеждане на преподаваното, а като решаване на конкретни проблеми. Когато бях преподавател в Тунис през 80-те години, в българския Технически университет изпитът се провеждаше с два въпроса от конспекта, които студентът трябваше да развие. В зависимост от развиването им беше и оценката. В Тунис, която ние тогава разглеждахме като страна от Третия свят, изпитът се състоеше в четири задачи. Материята, която преподавам и тогава, и сега - електрически измервания, има приложение в техническия свят. Човекът, който се е заел да преподава дисциплината, трябва да намери конкретния проблем, чрез който студентите да покажат владеене на знанията, но да ги приложат.
И въобще когато говорим за корупция, ние не можем да съдим за нея само по появяващите се скандали във вестниците за един или друг преподавател, най-често във висшето образование. Трябва да се намери начин, по който корупцията да бъде намалена до санитарния минимум. Защо корупцията става неизбежна във висшето образование? Защото в него отиват студенти, които нямат достатъчни знания от средното образование, но са влезли във висшето, и единственият начин, по който могат да си вземат някои премети, е да ги купят. Ние никога не можем да налеем в главата на 21-годишно момче това, което е изпуснало като знания на 15 години, то не може да се навакса.
Копринка Червенкова: Как тогава това момче е влязло в университета?
Иван Иванов: Това е друг въпрос. Демографският спад в страната ще намали броя на децата и на студентите. Тогава самите университети се стремят, за да запазят държавната си субсидия и цялата си университетска общност от преподаватели, да осигурят необходимия брой студенти. Намаляват все повече и повече изискванията за влизане в университета. Това създава нов проблем, защото реализация, присъща на хора с висше образование, се търси и от такива, на които природата, уви, не им е дала интерес, възможности, среда, за да продължат във висшето образование.
Копринка Червенкова: Кажете ми, след като непрекъснато намалява броят на децата в училище, защо се увеличава броят на университетите?
Иван Иванов: Защото законът не може да забрани това.
Копринка Червенкова: Как да не може?
Иван Иванов: Не може, защото иначе ще въведем монопол на определени висши училища. Могат само да се завишат изискванията към откриването им.
Марин Бодаков: Искам да попитам Миряна Янакиева заради нейния двоен статут - тя хем е учител, хем е университетски преподавател. Къде се къса веригата на качеството в средното образование, за да конструира този скрит образователен пазар и как той може да бъде легализиран?
Миряна Янакиева: За съжаление, нямам готов отговор как може да бъде легализиран, нито пък имам еднозначен отговор къде точно се къса тази верига. Ще споделя обаче от една съвсем наскоро провокирана тревога, за която изказването на г-н Иванов ме подсети. При вероятността все пак да се проведе матура през 2004, аз чувам от устата на самия министър, че тя ще бъде в олекотен вариант. Това изключително много ме тревожи, защото мисля, че едно от криворазбиранията на съвременното българско образование, свързани с изкористяването на мотивацията за учене и на отношението към знанието като към самоценност и самоцел, се дължи на криворазбраното опростяване. То е представено като криворазбрано европеизиране на българското образование, обвързано е с едни много криворазбрани представи за приложност. Много се говори за това как образованието трябвало да бъде прагматично. Аз твърдя, доколкото имам някакви наблюдения върху чуждестранни образователни системи и практики, че отговорно и морално ангажираните с изграждането на концепции за образованието хора и институции в други страни започват да схващат това като бомба със закъснител. Това е свръхакцентирането върху прагматичния аспект на образованието, който ние разбираме като възможност тук и сега да се отговори на ученика или на студента това, дето го учи, за какво тутакси ще му послужи. Изобщо не се залага на идеята, че има образователни и информационни дейности на човека, които са интелектуално и духовно развиващи и чиито плодове по никакъв начин не биха могли да му бъдат показани тук и сега. Ние така разбрахме прагматизацията, европеизацията и приложността на образованието и се самозалъгваме, че това може да се постигне с опростяване и олекотяване както на учебното съдържание, така и на изпитите. Мисля, че въпросът, който аз бих определила, може би малко идеалистично, като отношение към познанието като самоцел, изобщо липсва в разсъжденията ни какво и защо да бъде българското образование. Доколкото университетът е институция, където духовното отношение към познанието на човека е припознато именно като самоцел и самоценност, сблъсъкът между криворазбраното опростяване на обучението в средното образование и изведнъж много високите (а е съвсем друга тема от каква гледна точка са високи) критерии на кандидатстудентските изпити води до някакъв абсолютен срив в съзнанието на хората, които се явяват на изпит...
Марин Бодаков: Това ли е полето, в което се разгръща корупцията?
Миряна Янакиева: Какво да разбираме под корупция? Ако говорим само за частните уроци, аз действително не мисля, че това е най-страшната форма на корупция в българското образование. За корупция само във финансови измерения ли говорим?
Марин Бодаков: Не само във финансови измерения, а за преплитане на частния интерес и публичния интерес. Според моите представи, публичният интерес е цялото образование да бъде съсредоточено в училище, а не вътрешните за училището хора да го изнасят навън под формата на частни уроци.
Миряна Янакиева: Аз съм далеч от това отговорността за печалното състояние на българското образование да бъде едностранно стоварена върху който и да било от субектите, които участват и си взаимодействат в този процес. По-скоро наистина мисля, че отговорността е споделена - и на родители, и на институции, и на преподаватели. Ясно е, че няма безкористна мотивираност и взаимна заинтересованост от ефективно и загрижено професионално общуване между преподавателите в средното и преподавателите във висшето училище; че изобщо няма никаква обмяна на мисли относно това какви са целите на средното образование, включително и с оглед на една от неговите перспективи, а именно да подготвя за кандидатстване или учене във висше учебно заведение. Казвам една, защото с това не се изчерпват целите на средното образование. То има и ред други цели, свързани и с поставения тук въпрос за социализацията, за типа отношения между хората в училището, доколкото то, освен източник на репродуктивно, приложно или развиващо знание, представлява и действителност, в която живеят хора.
Миряна Янакиева: Да. Прав е Румен Петров в статията, публикувана неотдавна в "Култура", че българското образование е лишено от мисия. Мисленето в такива категории като мисия отсъства от главите на преобладаващата част от учителите, родителите и представителите на институциите. Много съм била озадачена, например, какви са критериите за приемането на нови учебни програми по различни предмети, след като е съвсем очевидно, че те не работят. Ако през последните години са написани прилични учебници по някои предмети, то е в повечето случаи въпреки стандартите и учебните програми, а не защото те са били спазвани. Ако отделни преподаватели съумяват да мотивират учениците си и да предизвикат техния интерес (наистина искам да акцентирам върху интересността, а не само върху полезността), това пак е плод на техните усилия, на техния професионализъм, на тяхната безкористна лична ангажираност с това, което правят. Те често пъти го правят наистина въпреки програмите и въпреки стандартите. Има разминаване между учебното съдържание като количествен показател на повечето учебни дисциплини, за което аз мога да съдя главно от хуманитарния цикъл, и същевременно твърдението, че ще се предложи олекотен вариант на матура. Как да бъде олекотен, след като е изкуствено утежнен самият формат на учебното съдържание! Противоречията са страшно много на всяко едно ниво и ако всичко, което нахвърлях в насипно състояние, е източник на голямо объркване в средното образование, съвсем естествено е да се окаже, че висшето е някаква друга планета, друго измерение, което си има своите проблеми и бъркотии, без между тези две измерения да съществува какъвто и да било диалог. Аз нямам усещането за отговорно и сериозно замисляне над тези проблеми. А и много често учениците отказват посещаване на училище с мотива, че взаимоотношенията там са отблъскващи. Това е действителност, върху която ние, възрастните, нямаме почти никакъв поглед. Как се чувстват, как общуват в собствената си среда? Още една прекъсната връзка. Университетът не може по никакъв начин да коригира всичко това. Учениците идват объркани в него, по един или друг начин преминали бариерата на кандидат-студентския изпит, а по отношение на него също имаме много резерви. Първият проблем, с който се сблъскват във висшето образование, е, че преобладаващата част от тях просто нямат навици за общуване и навици за учене. Зная, че всичко, което казвам, е много повече в режима на констатациите, отколкото на предложението на реални и ефективни мерки за преодоляване на този хаос, но ми се струва, че това е един от смислите на подобни разговори. Да констатираме и - право, куме, в очи - да си кажем в какво живеем. За съжаление, в момента не виждам нищо устойчиво в българското образование. Не виждам едно нещо, за което да се захвана и да кажа: "Ето, това е здравото място, на което да стъпим."
Иван Иванов: Тъй като г-жа Янакиева спомена, че не трябва приложността да води до опростяване на знанията, не съм имал това предвид. Що се отнася до хуманитарните дисциплини, напротив, те трябва да развиват духа, фантазията. В същото време дисциплините, пряко свързани с приложните науки, трябва да дадат този тъй необходим базис от природни дефиниции. Но следващата стъпка трябва да бъде не опростяване, а разширяване на хоризонта на всички деца.
Надявам се, че такова определение - "олекотена матура" - първо, не съществува, и, второ, че няма да бъде реализирано. В отговор на това, че трябва да се направи широко обществено обсъждане, ще кажа, че не бих желал да се стига до резултата, до който се стигна при онази среща на министър Атанасов с ученици в НДК.
Миряна Янакиева: Аз също съм много скептична към широките обществени дискусии. Обикновено това е симулакър.
Иван Иванов: И най-често, когато непрекъснато се отлага решаването на даден проблем, като се търси все по-широка обществена дискусия, от която накрая нищо не излиза, то е, защото липсва визия за решаването на този проблем у самите инициатори на непрекъснато действащата дискусия.
Мариана Бакърджиева: Различните мнения и различните гледни точки са много полезни, но трябва да бъдат чути от това ниво на средоточие, което е овластено да взима практическите решения за развитието на образованието и за неговото ежедневно случване. Защото образованието всеки ден се случва, независимо от това, че хората, които са институционално овластени да се ангажират с него, са пасивни. Тук пак имам предвид Министерството на образованието. Години наред то произвежда решения, които не дават ефективен резултат. Защо колкото и различен да е човек, като отиде в това министерство, просто потъва в системата и индивидуалността му се губи? Освен това аз искам да бъда информирана какво се случва, какви мнения се съпоставят в министерството. Как обаче се случва така, че подобни изявления като това за олекотени матури стигат до медиите, за да може да формират общественото мнение? Как се стига до подобно изявление на министъра? Експертна група ли е работила? Колко време е работила? В кои региони е работила? Какви анализи и оценки е направила? Как ги е съпоставила с предишни модели на образователната система? Влизайки в класната стая, ако знам, че децата трябва да излязат с матура, като учител ще направя всичко необходимо за подготовката им, но е необходимо да се знае предварително какво точно ще включва матурата и какъв ще бъде нейният формат. Ако знам, че ще излязат без матура, пак ще направя възможно най-полезното за тях. Няма никакво значение, че в кризисното състояние на средното образование в България има училища, които са много добри, че има голям брой учители, които са изключителни. Това е въпреки системата. Мога да акцентувам на болезнените въпроси според своето разбиране. Един от тях е абсолютната липса на каквато и да е стойностна ангажираност на различните институции, които се занимават с оформянето на живота в училище.
Копринка Червенкова: Искате да кажете, че министерството по някакъв начин унижава учителите?
Мариана Бакърджиева: Мисля, че министерството също трябва да покаже полезността от своето съществуване. Защото учителството го показва. По никакъв начин не мога да говоря за унизеност на българския учител. Питам, обаче, г-н Петров какво ще каже и той казва: "Това е моето мнение. Какво ще каже министерството, не знам..." Когато мен ме питат в училище, не мога да си позволя липса на отговор.
Асен Петров: Казвате мнението на директорката ли?
Мариана Бакърджиева: Не, искам да кажа, че когато ме питат, аз не се измъквам от отговор.
Асен Петров: Аз не мога да се изкажа от името на министъра на образованието.
Марин Бодаков: Аз искам да попитам г-жа Върбанова, чувства ли се унижена като родител?
Ваня Върбанова: Чувствам се изолирана. Инициатор на такива дискусии върху образованието би трябвало да сме тези, които седим в основата. Защото ние, родителите и учителите, сме всеки ден в училище. Ние сме първите, които се сблъскваме с проблемите. Можем да предложим начини за решаването им. Това трябва да стигне горе, някъде...
Копринка Червенкова: Вие, като родителско настоятелство, освен че събирате пари, каква друга роля имате?
Ваня Върбанова: За съжаление, на родителските настоятелства се гледа като на неправителствени каси. Банкова сметка, от която се вадят финансови средства, за да запълни училището някоя от многото си дупки. Ние обаче сме настоятелство, което не се задоволи само с това. Първото нещо, което направихме в нашето училище, беше компютърен кабинет - осигурихме възможности за специализирано обучение на деца, родители и учители.
Копринка Червенкова: Събрахте си пари?
Ваня Върбанова: Спечелихме си ги с проект. Но с наши средства и доброволен труд обзаведохме кабинета, назначихме учител (открихме ново работно място). Върху нас се стовари голямата тежест за организацията, функционирането и управлението на този кабинет. Вторият ни проект е "Програма за пълноценно интегриране на учениците в училищната и социалната среда". На първия етап чрез обновяване на фонда и помещенията на училищната библиотека я превърнахме в модерен учебен и културно-информационен център за социални контакти между учители, родители, ученици, културна общественост. Няма да спрем дотук.
Мариана Бакърджиева: В кое училище се случват тези хубави неща?
Ваня Върбанова: В 61-во училище "Св. св. Кирил и Методий" - София. За съжаление ентусиазмът ни срещна известна съпротива от страна на и на родители, и на учители - нежелание за промяна на статуквото, въпреки че то на никого не харесва.
Мариана Бакърджиева: Не бих казала нежелание. По-скоро невъзможност, просто системата не позволява.
Копринка Червенкова: Докъде би могла да стигне активността на родителското настоятелство?
Ваня Върбанова: Далеч, ако можехме да управляваме бюджета на училището. Например: тази година са отпуснати 6000 лева за ремонт. Общината избира фирмата изпълнител и за шест хиляди лева се ремонтира само един етаж на училището. Ако тези пари бяха дадени на настоятелството, за шест хиляди лева щяхме да направим три пъти повече неща.
Асен Петров: Колкото и грешки да са допуснати от различни екипи на министерството, има и неща, които са променени. Една от промените е разширяване на ролята на родителските настоятелства. Преди тази законова възможност беше много тясна. Сега с промените в Закона за народната просвета се дадоха по-големи правомощия. Сигурно може и още, но все пак крачка в тази насока е направена.
Ваня Върбанова: Много още може.
Асен Петров: Отговорността за правилното функциониране на едно училищно настоятелство е както на самите родители, така и на директора на училището, който трябва да умее да работи с това настоятелство. Друга промяна от последните десетина години е увеличаването на училищата, които имат клас с интензивно изучаване на чужд език.
Копринка Червенкова: Чува се, че качеството на преподаване в тези класове е много съмнително.
Асен Петров: Това е друг въпрос. Ясно е, че качеството във всички училища не е еднакво. Фактът, че след седми клас децата имат предпочитани училища, показва, че в обществото съществува реална класация на качеството на обучение в различните училища. В София през последните няколко години те са ясни.
Копринка Червенкова: По какъв критерий?
Асен Петров: По бал. Голям пропуск в нашето образование е, че няма система, по която да се оценява работата на училището като цяло. Тъй като моята пряка работа е инспектирането в училищата, това е голям проблем пред самото инспектиране. Как то да се промени така, че да се извършва по критерии, които да дават възможност в резултат на инспекцията да се съпоставят училищата и качеството на обучение и на управление. Критерии обаче няма. Трябва да се направят. Ние вече сме тръгнали в тази насока. Инспектиране от европейски тип изисква съвършено друго финансиране и друг човешки ресурс. А в министерството в инспектирането участваме девет човека. Затова училищата се инспектират само с контролни функции - спазват ли се законите, правилниците, наредбите...
Копринка Червенкова: А качествената оценка?
Асен Петров: Качествена оценка няма. Това се съзнава и се работи в тази насока. Това няма да стане нито до месец, нито до година. Трябва да се разработят критерии за оценка на училището. Трябва да се осигури и ресурс, човешки и финансов, така че всяко едно училище да бъде проверявано по въпросните критерии за съвсем обозрим период от време. Не на двадесет или тридесет години, когато целият личен състав се е сменил... Става въпрос да става на четири-пет години. При добро инспектиране и оценяване може да се прави атестация. Това е вече по-далечна цел. Да се влияе на категорията на училището, на кариерното израстване на учители и директори, дори на тяхното заплащане.
Копринка Червенкова: А кариерното израстване на децата не е ли критерий?
Асен Петров: Кариерното израстване на децата е в друга насока. Това е обратна връзка със самото развитие на учениците. То може да се прави, но по-добрият критерий, според мен, не е кариерното израстване на децата, тъй като там влияят и много други фактори, а външното оценяване. То се прави върху знанията на децата от проверители, които не са вътре в училището, където детето е обучавано. Във връзка с това точно оспорваните матури са форма на външно оценяване, която е крайно необходима.
Копринка Червенкова: Кои бяха против матурите? Родителите?
Асен Петров: Против матурите бяха голяма част от родителите. Те не можаха да разберат нуждата от тях, след като не са гарантиран вход за висшето образование, а само допълнително натоварване. Против матурите бяха и университетите. Това е принципна позиция, по която вероятно ще имаме спор. Утвърждаването на матурите като форма на външна оценка удря проблема за корупцията, свързана с университетите. Приемът в университетите се извършва с вътрешно оценяване, което се осъществява от крайно ограничен кръг от университетски преподаватели. Приемът чрез матури при външно оценяване изважда университетските преподаватели от оценяването на матурата и всички се сещате...
Копринка Червенкова: И им бърка в джоба.
Асен Петров: Бърка им в джоба катастрофално. Тук може да се говори за частните уроци на учителите, които съществуват... Извинявайте, аз съм историк и обичам да гледам нещата в историческа перспектива. Как се появиха частните уроци в България? В моето ранно детство на частни уроци отиваха ученици, които имаха двойки по даден предмет и трябваше да не останат на поправка и да не повтарят. След това започна да се ходи на частни уроци за изучаване на език. След това се установи, че частните уроци са необходими за вход в университета. През 80-те години това беше още слабо, но след даването на академичната автономия университетите съвсем умишлено почнаха да поставят като изисквания за вход в университета да се покрива учебно съдържание, което далеч надвишава учебното съдържание от средното училище. Това е съвсем умишлено. В учебника пише сто процента, а ние искаме за вход сто и двадесет. Тези двадесет процента трябва да се получат отнякъде - чрез четене на литература, посещаване на курсове и т.н. Частните уроци за кандидатстудентските изпити се появиха по-рано поради това, че приемът за някои специалности е сто места, а желаещите са две хиляди и конкуренцията издига нуждата от шестица. И досега има университети, които приемат по документи. Там проблемът с изпити и с корупция не съществува. Последни се появиха частните уроци за кандидатстване в езиковите гимназии, които даже изместват и кандидатстудентските. В момента университети има много. Учениците не се притесняват толкова дали ще влязат в университет. Въпросът е дали ще влязат в Софийския университет, в Нов български университет... Почти всеки, който желае, влиза в някакъв университет, докато приемът в гимназиите е най-труден. Той е много по-труден, отколкото приема в университета.
Копринка Червенкова: Там има ли я разликата между сто и сто и двадесет процента, за която вие говорите?
Асен Петров: Приемът за броя на паралелките, който се разрешава след седми клас, е свързан с допълнително финансиране от държавния бюджет, не покрива всички желания на директори, училища и региони. Всяка година през декември училището дава заявка какъв прием иска да прави през следващата година. Заявките минават на регионално ниво през Инспектората. Там по-голямата част от тях се утвърждават, след което следва утвърждаването им на министерско ниво на база колко пари има държавата и оттук колко паралелки с прием след седми клас в рамките на държавата могат да се финансират. В последните години утвърдените паралелки покриват реализирания прием от предишната година. Проблемът идва от това, че много деца получават слаби оценки на изпита. Това е то разликата межу пожелали да кандидатстват след седми клас и продължили в някакво училище с прием след седми клас. Борбата в София се съсредоточава точно за това в кое училище ще влязат децата. Тук наистина основният фактор е качеството на обучението. Не всички гимназии дават едно и също образование. Във Френската, в Английската, в Немската гимназия всички предмети се учат на чуждия език. В други училища едвам успяват да намерят двамата учители, които са минималното изискване, за да се преподават два предмета на език. Освен бройката на преподаватели по езика, го има и качеството на преподавателите.
Миряна Янакиева: Може ли все пак да върна разговора в руслото му? Стана дума за резервираността на университетите към матурата. Освен тези причини, които вие, господин Петров, посочихте и за които сигурно има основания да се твърди, че съществуват, намирам тази резервираност до голяма степен за основателна. Самата аз се нуждая поне от неколкогодишен достъп до резултатите от матурите, за да преценя дали наистина като национален изпит те осигуряват толкова надеждна селекция, колкото е необходима от гледна точка на един университет. Матурите трябва да се докажат като форма на селекция на най-добрите. Това опира до проблема за техните критерии. Опира до проблема за подбор на проверителските комисии. Наистина, изчаквателната позиция на университетите от тази гледна точка има и принципни основания...
Асен Петров: Абсолютно сте права. От гледна точка на министерството беше грешка, че нямаше достатъчно дълго време апробация на матурите. Не че оправдавам предишния екип на министерството. По закон беше записано в коя година се полагат матурите. Предните екипи просто не бяха направили нищо за апробирането. Получи се така, че матурите трябва да започнат утре, но никой не знае как да ги организира, защото не е правен нито един опит. Тези апробации, които бяха и миналата, и тази година, показват доста възникващи проблеми. Аз не знам какво точно е имал предвид министърът, когато е говорил за олекотен вариант, но от тази гледна точка - тук пак изказвам лично мнение - не е толкова страшно и тази година матурите да не са абсолютно задължителни. Ако се проведе добра апробация, която да послужи като преглед на това как се организират матурите, и да се направи добър анализ, това е по-добрият вариант, отколкото абсолютно да кажем: "Не! Випуск 2004 тотално на матура!" В други страни тази апробация е вървяла доста дълго време. В Чехия са ги апробирали пет години, преди да ги направят абсолютно задължителни. Ясно е, че са се справили доста по-добре.
Миряна Янакиева: Аз бях в Националната комисия, която проведе апробация миналия май месец. Констатирахме толкова много проблеми в установяването на общи критерии, и то само в тази малобройна комисия, която проверяваше представителната извадка от 3500 работи. Резултатите като цифрово изражение бяха катастрофални, някъде около 2 - 3,50 среден успех. Обаче не чух никъде да се оповести задълбочен анализ защо е така.
Асен Петров: Предполагам, че колегите са правили анализ.
Мариана Бакърджиева: Те направиха само едно статистическо преброяване.
Асен Петров: Статистиката е само част от анализа. Проблеми има не само с оценяването. Ако петдесет процента от децата има двойки, обяснението може да е в две насоки. Едното е, че критериите са твърде завишени. Второто е, че реално децата не излизат с тези знания, с които трябва да излязат от средното училище. Има и друг момент - недостатъчната мотивация на децата. Когато знаеш, че отиваш на пробен изпит, каквото и да изкараш, то няма значение за теб, предварителната подготовка, нагласата е съвсем различна. Ако детето цяла година се е готвило и си учи този предмет по друг начин от останалите, защото знае, че по него ще се яви на матура, знае, че този изпит решава дали ще бъде прието в университета, то ще мобилизира всичките си сили и резултатът ще е съвсем различен. Просто в нашето образование това е проблем, наследен от десетилетия. Тук в новата образователна степен се влиза трудно, но тя се завършва лесно. В нормалните държави е обратното. А у нас най-тежкият изпит в момента е след седми клас.
Марин Бодаков: Аз искам да попитам, г-жо Върбанова, имат ли възможност родителите от вашето родителско настоятелство по някакъв начин да контролират качеството на обучението, така че да не им се налага да изваждат децата си да ходят на частни уроци, за да ходят спокойни на изпит за следващата степен?
Ваня Върбанова: За съжаление, нямаме никаква законова възможност да контролираме качеството на учебния процес. Да кажем: "Този учител, според нас, трябва да бъде подменен, защото качеството на преподаване е много ниско." Един конкретен пример от нашето училище. Учителка страда от заболяване на вегетативната нервна система години наред. Заболяването прогресира, тя започва да се държи неадекватно в час, залита, става за посмешище на учениците. Обучава децата в пети, шести, седми, осми клас, а нали говорим, че ще се държи матура по математика, че тя е фундаментална дисциплина. Тези деца излизат осакатени по математика след седми и осми клас, ако от пети клас родителят не плаща за частни уроци, за да може детето да наваксва това, което в клас е извън възможностите на учителя да бъде преподавано качествено. Настоятелството не може да направи нищо, за да принуди ръководството на училището този учител да бъде пенсиониран по болест. Директорката се оправдава с Кодекса на труда - нищо не се предприема с години. Единственото спасение не са ли частните уроци? Ето как системата ни принуждава да наливаме пари...
Асен Петров: Това не е толкова образователната система. Това е предпоставено от Кодекса на труда. Ставаше въпрос за училищното настоятелство. То не е работодател и не може да назначава или да сменя. Работодател е директорът. За да прекрати трудов договор, той трябва да има основания, изписани в Кодекса. Там точно е изписано на какво основание може да бъде прекратен договорът, отделно има списък с хронични заболявания, според който всеки страдащ от такова заболяване не може да бъде не само освободен, но и дисциплинарно уволнен. Хора със сърдечно-съдови и психически заболявания не могат да бъдат уволнени дисциплинарно, съдът ги връща веднага. По Кодекса на труда няма вариант за прекратяване на трудовия договор по некомпетентност. На един учител може да му се търси отговорност, ако поради разсеяност не си е попълнил книгата за учебния материал. Това е документ и по документи може да се наказва учител за неизпълнение на работа по документи. Но за качеството на преподаването не може да му се търси отговорност, защото то е недоказуемо.
Мариана Бакърджиева: Това ще бъде факт до момента, в който Инспекторатът има само контролни функции само по формални критерии, а не по качеството на работа. Докато няма критерии по компетентности за всяко ниво в образователната система - учител, директор, експерт, за всички длъжности в министерството също.
Асен Петров: Става въпрос за създаване на критерии за оценка на всички нива. След като се създадат всички критерии, тази оценка да влияе на заплащане, израстване и т.н. Но се съмнявам, че би се стигнало до уволнение въз основа само на тази оценка, тъй като трудовото законодателство е отделно. То е над разпоредбите на Министерството на образованието.
Мариана Бакърджиева: Но когато това бъде направено, системата ще бъде организирана по компетентности, а не по формални признаци.
Асен Петров: Основната трудност в тази насока е финансово обезпечаване на контингент от подготвени хора, които да могат да извършват такива проверки и оценки...
Мариана Бакърджиева: Кои са тези хора?
Асен Петров: Този етап на практика не съществува, тъй като инспектирането от страна на министерството е от девет човека. От страна на инспекторатите - четиристотин човека за цяла България. За София са четиридесетина души.
Мариана Бакърджиева: Как вие за себе си оценявате ефективността на работата на инспекторатите, след като те се занимават само с контролиране на нормативни положения, които в целостта си се изпълняват в училище? Това са нормативни документи, които организират учебната работа. Каква е ефективността на работата на толкова много хора.
Асен Петров: Не са толкова много. В други страни говорим за хиляди и десетки хиляди инспектори.
Мариана Бакърджиева: Само че в другите страни те не се занимават само с контролни функции.
Асен Петров: Някои от тях се занимават точно с контролни функции. Това се решава различно в различните страни. Методическата и контролната дейност може да са съчетани, както е в момента в България в лицето на експертите, които са и методисти по определени предмети, и ги контролират. В други страни двете дейности са разделени. Те си имат методисти, които са в помощ на учителите, и инспектори, които вършат проверката.
Мариана Бакърджиева: Състоянието у нас ме кара да мисля, че има липса на задължителен ритъм на квалификация на различните нива, освен на тези, които са заети с контролни функции.
Асен Петров: Проблемът за квалификацията е отделен. Той е проблем на цялото образование не от вчера, а поне от петнадесет години. Квалификацията изисква много средства. Навремето учителите ги пускаха шест месеца платен отпуск.
Мариана Бакърджиева: Как контролните функции се осъществяват, без квалификация на контролиращия орган?
Асен Петров: Контролните функции вървят по линия на натрупания опит...
Мариана Бакърджиева: Т.е. не мога да позволя да ме проверява човек, който е с по-малко натрупан опит от мен?
Асен Петров: Не би и трябвало. Обаче нямаме разработена система за обучение на експерти.
Мариана Бакърджиева: Това е толкова тежък проблем, че докато не се разработи такава система, ние ще си тъпчем...
Миряна Янакиева: Кой отговаря за преценката на компетентността на самите експерти?
Асен Петров: Контролната дейност първо е на ниво училище. Директорът си контролира учителите. Следващото ниво са регионалните инспекторати по образованието за всяка област. Численият им състав варира от шестнадесет до четиридесет за самата София. Те контролират и учители, и директори.
Копринка Червенкова: Министерството ли ги назначава?
Асен Петров: Назначава ги министърът. Те са държавни служители. Следващото ниво на контрол е министерството, което има право да контролира и училищата, и директорите, когато сметне за необходимо. Контролира и регионалните инспекторати. В министерството също има йерархия. От отдела, в който съм аз, а и от други отдели, се включват в тези проверки. Нашата работа се следи от директора на дирекцията. Над него е министърът.
Мариана Бакърджиева: Представете си експертни, компетентни, задължително квалифициращи се звена в образователната система, колко биха се променили представите за качеството в образованието.
Асен Петров: Това са два проблема. Единият е за квалификацията. Другият е за кариерното израстване. Когато става въпрос за промяна на длъжност - от учител към директор или от директор към експерт, или от учител към експерт, - как да става това движение? В България няма механизъм да се развива това нещо чрез утвърдени критерии. Например, директор се става чрез конкурс. Последните години не са правени конкурси за директори поради ред причини. Директорът след този конкурс става длъжност. Има страни, в които това е професия. За да си изпълнява функциите, директорът преминава курс на обучение, защото в университета не е учен да бъде директор. Той е обучаван за учител.
Квалификацията на учителите също е голям проблем. Ясно е, че не можем в момента да подготвим професионални обучители. И прибягваме до една система, която напомня Бел-Ланкастърската система от XIX век. Събираме десет учители по география. Те изкарват едно обучение със специалисти, дошли отвън за два дена. След това всеки един от тях събира по десетина свои колеги на място и им предподава. Ясно е, че това не може да има успех...
Мариана Бакърджиева: Защо министерството допуска такива неефективни форми на квалификация?
Асен Петров: Защото в момента това е единствената реално осъществима форма.
Копринка Червенкова: От разговора ни дотук останах с впечатлението, че и цялата държава да работи само за образованието, пак няма да се справи.
Асен Петров: В европейските държави делът от бюджета, който се отделя за образование, е в десетки проценти. А ние се радваме, че минаваме от 3,9 към 4,1%...

24 октомври 2003

Бел. ред. От провеждането на дискусията насам някои от повдигнатите проблеми получиха по-широк обществен отзвук, други бяха затрупани още по-дълбоко и покрити с мълчание.
Вестник "Култура" ще продължава да следи българското образование, а що се отнася до корупцията, следващата кръгла маса ще разисква ситуацията във висшето образование.



Тази публикация е осъществена с подкрепата на DPK Consulting със средства, осигурени от Американската агенция за международно развитие (USAID) по силата на договор No. 183-C-00-02-00103-00. Становищата, изразени в настоящия материал са на неговите автори и не отразяват непременно възгледите на USAID.
Корупционни пътеки в средното образование


Кръгла маса с участието на Асен Петров (началник в отдел "Инспектиране" в Министерството на образованието и науката), Ваня Върбанова (майка на две деца, член на училищно настоятелство), Иван Иванов (депутат, член на Комисията по образованието и науката), Мариана Бакърджиева (учителка по български език и литература във Френската гимназия), Миряна Янакиева (преподавателка по теория на литературата в Софийския университет), Копринка Червенкова и Марин Бодаков.