Fragmente... Stille, an Nono
Луиджи Ноно... No - no. Името му е диалектично, хегелианско (отрицающо отрицанието), дръзко... И той, следвайки го, от, например, просто комунист става анти-антикомунист.
Неговата музика, мислене, поведение са между двете "не"-та на фамилията му.
Нещо като онова "Che" между "Ернесто" и "Гевара", което (и който!) е толкова важно за Ноно през 60-те. И Chе, и Хьолдерлин, Валтер Бенямин, Окегем, Анастазиус Кирхер, Бруно Мадерна и Джордано Бруно, Андре Ришар, Чезаре Павезе, Гидон Кремер, Антонио Грамши и Верди - с и без "Монте", Андрей Тарковски... все спътници на Ноно. Все caminantes.
При едно от своите последни странствания Ноно прочита на стената на толедски манастир следния надпис:

Caminante, no hay caminos... hay que caminar.
Страннико/скиталецо/бродниче, път няма, но трябва да се върви. (Щенцл смята надписа за мистификация и привежда оригиналния текст от един сонет на Мачадо)

Музиката от последното му десетилетие е създадена за и със различни странници. Те обаче не са многобройни. (Повечето след кратко или дълго странстване се установяват на някой от срещнатите острови. Дори стават техни губернатори). Останалите..? В кратката, написана от Юрг Щенцл монография за композитора има приложена скица на един от междинните варианти на Блуждаещи отзвуци. Удивително е, че Ноно вписва в партитурата не названията на инструментите, а имената на хората за и с които мисли тази музика: Su(sane Otto), Ro(berto Fabbriciani), Cir(o Scarponi), G(ian) C(arlo Schiaffini). Тези хора-инструменти-гласове са вече Ноно.

Някои от късните му неща дори не са фиксирани в писмен вид - Decouvrir la subversion, hommage a Edmond Jabes; Post-prae-ludium N3.
1) Те са сътворени, а не съществуват. (Нотните знаци биха били понятни единствено на съ-участниците в тези проекти.)
2) Съществуват, но са недостъпни за изпълнение. (Тези, които са чули и участвали в музиката, е трябвало да чуят и участват. Claudio!)
3) Веднъж съществуващи, те не бива да се възпроизвеждат. Митът за вечното незавръщане на музиката.

... Веднъж живях и повече не искам аз. (Хьолдерлин)

Ноно връща Музиката в хоризонта на въображаемото. След като векове са я инжектирали с "материално" и са я привеждали "към реалност". Партитурите му са невъзможни пособия по география, геология и история на звуците. Те описват звуковите маршрути, звуковите материци. Предлагат пътища, ала не и Америки за откриване. Разривът между същност и знак е колосален в тези партитури. Ще се обърна към композираната със и за Гидон Кремер пиеса La lontananza nostalgica utopica futurа - "мадригал за още различни скитници, с Гидон Кремер, соло цигулка, 8 магнетофонни ленти и 8 до 10 пулта"
Над пропастта между извънредно семплото записване на цигулковата партия и смайващата й акустична реалност е хвърлен мост от само няколко думи "suoni mobili, pregni di canto. Non statico... come cercandosi". (Подвижни звуци, изпълнени с пеене. Не статично... Сякаш търсейки.) Но (No!) тези думи са обърнати към Кремер.

... Но за Луиджи Ноно думите винаги са били важни. По-скоро различното им из-мълчаване. Несвързаното, разкъсано говорене, болезнено раждащо думите в тишина. Така говори самият той - драматично, прекъсвайки се, пронизително... При Ноно думите образуват архипелази, сред които Звукът странства/броди като Марко Поло (също венецианец). Така е структурирана и "трагедията на слушането" Прометей - като острови на звукова полу-реалност сред струяща и непразна тишина.

...ако в богатата тишина... (Хьолдерлин)

...звуците възникват от слушането, след- и преди него. Между островите няма разстояния - няма път (no hay camino) - и той не може да бъде изминат (обаче: hay que caminar!). Ерозирайки звуците, Ноно ги подлага на метафизично изпитание; като разсича вертикалата на звука, той постига историята му. (При Ноно звуците имат биографии. Едно-единствено "сол" от Risonanze erranti vaganti, в момента на поставянето си в партитурата е Жоскеновият любовен плач Adieu mes amours!). По сходен начин ерозира и текстовете, за да даде свобода на думите, на стихо(съ)-твореното и да ги обвърже с гласове.
Една от късните му композиции се нарича Risonanze erranti (1986/7). Тези заблудени/блуждаещи/полудели отзвуци самият автор свързва с Шубертовия Winterreise. Ноно извървява повторно "зимния път", през смъртта, без спътници вече, мислейки отломките от разпаднатите "зимни" текстове на Херман Мелвил и Ингеборг Бахман.

До 80-те за Ноно думата е означаващ звук. След това думите започват да съществуват в своята премълчаност, на самата напрегната граница с изговарянето. (Ноно изследва чрез музика раждането и трагедията на словото, а "Ноноподобните" - само производството на тъй наречените чисти звуци. Има магистри, има и лаборанти!) Така във Fragmente - Stille, An Diotima, "четиримата господа от квартет LaSalle трябва да оставят думите на Хьолдерлин да вибрират в тях... но в никакъв случай да не ги произнасят и да не си служат с тях, за да постигнат някакъв си натуралистичен, вулгарен "израз". Думите значат преди-акустиката и след-заглъхването си... Ноно съветва изпълнителите: "Оставете текстовете му да отзвучат в сърцата ви." Вероятно той пръв очертава разликата между тишините и мълчанието.

Туптят сърцата и речта замира (Хьолдерлин).

Звуците са родители/наследници на думите. Тe са техни тела. Пространството между преди и след на думите (между тяхното "no" - "no") е населено от звуци. Звуци/Реч/Думи/Паузи/Тишини: един континуум, из който caminantes избират да странстват. В този континуум всичко, дори паузите и тишините, е фрагментарно, откъслечно. В целостта си нещата биха били смътно познаваеми, без произход, неспособни да се свързват. Ноно знае това.
В A Carlo Scarpa, architetto, ai suoi infiniti possibilli (1984) той редуцира името на покойния си приятел до инициалите С & (е)S и ги използва като единствен материал на пиесата. (Всъщност, смъртта редуцира името и му оставя двете букви). До и Ми бемол обаче са също руинирани чрез микрохроматика и това вдъхва особен живот в пространството между тях. Оркестровите инструменти/музикантите, лишени от опора и сигурност, са принудени да напуснат пределите си. Запратени са отвъд. Мисля, че никой диригент не може да постигне това. Но Ноно е сталкер...

Думите се превръщат в гласове, връщат се към тях. Да речем, онова HINAB/надолу, което се изрича ежеминутно от неизброимо количество хора, но за Ноно то е именно единствения ужасен крясък hinab на Хьолдерлин.
През 60-те и 70-те години Луиджи Ноно анализира гласовете на Кастро, Че Гевара, Айде Сантамария (Таня), Лусиано Крус, на виетнамски партизани. Тези хора, по-точно гласовата им аура живеe в композициите Y entonces comprendio, A floresta e jovem e cheja de vida, Voci destroying muros, Como una ola di fuerza y luz.

Младите и пълни с живот гласове рушат стените, подобно вълна от сила и светлина.

Стените стоят безмълвни и студени (Хьолдерлин)
Музиката на Ноно е есхатологична. Едва ли са случайни упоритите му занимания с Бенямин. "... И мъртвите няма да са сигурни пред врага, когато той побеждава. И този враг не е престанал да побеждава." Но също и "... това не означава обаче, че (...) бъдещето се е превърнало в празно и хомогенно време. Защото в него всяка секунда е била вратичката, през която би могъл да връхлети Месията."
Композиторът не може да спаси телата от безмълвието на смъртта и студа на терора (този враг не е престанал да побеждава). Те са си техни. Може да извлече гласовете - и да ги запази като безтелесни и вече чисти.

Нима в гласовете, които чуваме, не звучи ехото на други, вече замлъкнали гласове? (Бенямин)

Това винаги е на границата със смъртта, както е в Il Canto sospesso по прощалните писма на участници в антифашистката Съпротива. Ноно нарича тези писма "песни". Защо? Отговорът идва 26 години по-късно, с композирания през 1982 Полски дневник N2 и използваното стихотворение на Вeлимир Хлебников "... Когато хората умират - пеят..." Гласовете живеят по-съвършено от хората, на които са принадлежали. Гласовете рушат стени - това е революцията по Ноно. И почти не е метафора - нека невярващите чуят Da un diario italiano за 72- гласен двоен хор!

Терор е, когато хората рушат стени. Когато взаимно се рушат...
Ноно нарисува лицата на терора - и ги нарече така. В Италиански дневник има текст "...ние сме неграмотни. И затова сме роби..." Насилие е това, не просто проблем на две-три министерства. Неграмотността също започва тъмно да насилва - и това вече е проблем на друго едно министерство.
В Италиански дневник гласовете на насилваните и насилващите се претопяват в единния виещ глас на Терора.
Държава се нарича най-студеното от всички ледени чудовища..."Право" е само първата му дума... Сега то изрича втората си дума - тази на насилието (из Guai ai gelidi mostri, за 2 алта, флейта, кларинет/и, туба, виола, чело, контрабас и live electronics, 1983)

Ноно често е упрекван в радикализъм. (Той не доживя времето, когато безспорно би бил посочен като образец на "политическа некоректност"). Негови изпълнения са отменяни, забранявани, посрещани, както Х. В. Хенце си спомня, "с викове на истинска болка и неприязън". Намерението да използва текст от Брехт е причина за скъсването му с Ars Viva Verlag - дъщерно издателство на Schott-Mainz. В държавите на "вече-състоялия-се-реален социализъм" композиторът е също тъй нежелан, както и в страните на "реалния сериализъм". Изказванията му са окачествявани като "нещо повече от нетактичност", например по повод войната в Афганистан. Или неговия призив към апаратчиците "да не оставят мисълта си да застива". Ноно е искал да дойде и в България, но не е поканен тъй като е еврокомунист. (В този смисъл Союз советских композиторов е бил по-храбър. Ноно посещава СССР неколкократно).

Музикалната техника на Луиджи Ноно е проста. Тя осигурява музикалния диалог. Поради простотата си тази техника не застива в музикален език. Агоналното или катастрофично време от ранните творби се превръща през 80-те в онова месианско, завършващо време, предречено от Бенямин. Редките думи в това късно творчество се произнасят дълго, извънредно дълго. Толкова дълго, че са възможни за описване само в пространствени категории. (Тирeто между двете "NO" също става протяжно, и неговото duree ги раздалечава почти до границите на непознаваемото). Диалектическото напрежение, разтягане е непоносимо. Дали скоро нашите слух и ум няма да се изтощят да сноват между крилете на тази ножица?

Имам в къщи малък "композиторски иконостас". Той съдържа две фотографии. Едната е от около 1912 година и на нея са Албан Берг и Антон Веберн. (Много) високият, ироничен, някак си красиво разхвърлян Берг и мъничкият, суров, съсредоточен в обувките си Веберн. На другата - от началото на 50-те са ниският, открит, приличащ на гениална котка Бруно Мадерна и (много) високия, вглъбено бродещ и невероятен Луиджи Ноно. И четиримата са смешно облечени, ужасно млади и caminantes.
Гледам с обич тези фотографии и ми се иска да прочета гласно едно заглавие на Ноно:
Donde estas, hermano? - Къде си, братко?

И да чуя отнякъде последните думи от Prometeo:
... In der W..uste, unbesiegbar... - ... в пустинята, непобедим...

Драгомир Йосифов