Моята първа среща с Йордан Радичков
Станах преводачка, след като се влюбих в една книга. Книга за Сибир. Написана от българин. Тя ме развълнува много дълбоко, но нямаше с кого да си говоря за нея. Какво друго ми оставаше освен да седна и да я преведа. Окрилена от тази идея и с книгата под мишница (бях тогава на 24 години), прекрачих кабинета на всемогъщия издател с надеждата да го склоня. Издателят се облегна назад в коженото си кресло и критично подметна: "Надявам се да съзнавате, госпожице мила, че преводът не е проста работа - не е достатъчно да разбирате езика."
Тази книга - "Неосветените дворове" на Йордан Радичков - и любовта към нея предопределиха живота ми. Недоверчивото издателство (някакъв си българин, който скита из Сибир???) се престраши само за издание с меки корици и в джобен формат. Но Артур Лундквист1 забеляза книгата, посвети й рецензия от цяла страница в "Дагенс нюхетер"2 и колелото се завъртя. Награди, преиздания, покана към автора да посети Швеция, аз самата утвърдена като преводачка.
Този първи опит ме научи на три основни правила, които ми помагаха при всеки следващ превод. Първо правило: не робувай сляпо на речниците. По онова време нямаше никакви българо-шведски речници - налагаше се да минавам по най-заобиколни пътища: от български през руски, английски, немски. Кошмар, въздишах в началото. Благословена свобода, осъзнавах постепенно. Заравях се за някоя дума из речниците, намирах тълкувание на друг език, схващах смисъла, но конкретна шведска дума не ми се натрапваше. Имах свободата сама да намеря най-точния израз.
Представата на повечето хора за превода се гради върху опита им от ученическата скамейка. За тях всичко се свежда до заучаването на думи - знаеш ли думата, преводът е готов. Някои гости, като видят вкъщи многобройните ми речници и енциклопедии, възкликват (пак под влияние на школския опит): "Е, какво толкова сложно има, щом винаги можеш да отвориш речник!" Всъщност истинската работа започва там, където непосветените си мислят, че свършва.
След като открия думата, схвана значението, мисълта, проверя всички възможни употреби и привлека всички възможни източници (приятели, мрежата на интернет, Шведската национална служба по метеорология и хидрология, специалисти по бейзбол, познавачи на идиш и прочие), идва ред на истинската работа. Започва срещата. Срещата между мен и автора. От този момент нататък влиза в сила второто правило, на което ме научиха "Неосветените дворове". Отдай на автора цялата си любов, разбиране, привързаност, вярност, преданост. Вложи всичко от себе си, ако искаш да уловиш и разбереш гласа му.
За мен преводът е среща, при която влизам в ролята на слушател - вживявам се в споделяното, опитвам се да си го представя образно. Не случайно споменах роля. Толкова е голяма приликата между работата на преводача и работата на актьора. На тази мисъл ме наведоха многото ми разговори с актьори. Актьорът най-напред наизустява ролята си, овладява я, така както и преводачът първо тръгва да разрешава техническите трудности в един текст. Но колкото и добре да е научил ролята си актьорът, думите от устата му ще излизат безжизнени, ако не успее да им вдъхне нов живот.
За да вдъхне живот на текст, написан от друг човек, актьорът трябва обаче да вложи цялата си душа. Същото важи и за преводача. Не може да превеждаш така, между другото. Да превеждаш, а в главата ти да се върти мисълта за вечерята.
Третото правило, на което ме научи първият ми превод, гласи: гледай да уловиш вътрешния ритъм на текста. Стигнах до това правило чисто сетивно. По онова време пишех първо на ръка, а след това натраквах текста на машина. Но не щеш ли счупих дясната си ръка, а ме чакаха още цели две трети от "Неосветените дворове". С треперяща лява ръка (явно не съм родена левак) някак си вписвах извадените от речника думички направо в книгата. Въоръжена с диктофон, превеждах след това на глас изречение по изречение. Касетките изпращах на мама, която на драго сърце се съгласи да сваля издиктувания текст на хартия. После тръгвах да редактирам суровия още превод. Мъчителен процес, но така почувствах колко важен е ритъмът. Словоредът. Връзката между изреченията. "Потокът на речта." Прочетен на глас, текстът веднага показваше къде нещо куца, къде вместо "когато" трябва да сложиш "щом".
Писателят мисли в изречени на един дъх фрази, а не в граматически завършени главни и подчинени изречения. Достоевски, над когото съм работилa години, е майстор на съвършено оформената фраза. Неговите текстове дишат - всеки път, когато си поема дъх, той слага знак, че е необходима пауза за глътка въздух. И днес, пред екрана на компютъра, продължавам да чета на глас най-трудните пасажи. За да се убедя със собствения си слух, че съм уловила верния ритъм, че изреченията не висят накъсани, а са част от едно цяло.
Най-заплетените словесни възли разплитам в крачка. Тръгвам през полето и си говоря под носа, а лабрадорското ми куче Маша, вече свикнало, ме следва без почуда.
Ще кажете добре. Но за какво ми е всичко това? "Дава" ли ми нещо?
Зарекла съм се да се захващам само с книги, които истински ме грабват и в които мога да се потопя за дълго. Това е моят инстинкт за самосъхранение. Ако трябва да превеждам книга, която не ме вълнува, в мен веднага се пробужда редакторският рефлекс - иска ми се да зачерквам, да пренапиша текста и се улавям как в главата ми почва да се върти вечерята. Добър превод така не става.
Всяка книга е едно ново пътешествие. Оставя след себе си спомени, образи, преживявания, ново познание, опит. Къщата ми е край една рекичка сред горите на Бергслаген3, но живея в много други светове - сега например в Бруклин. И без да съм била някога в Сибир, имам толкова ярки спомени от часовете, прекарани край огъня в юртата на евенките, тордохaта - през широкия отвор над главата ми пада сняг, а понякога в дупката сяда шаманският бог, люлее крака и разказва легендата за белия елен.

Ула Росен
От шведски Антоанета Приматарова

Есето на Ула Росен е публикувано във шведския всекидневник "Дагенс нюхетер" на 20 февруари т.г., един ден преди смъртта на Йордан Радичков. Освен "Неосветените дворове", в неин превод на шведски са публикувани и "Горещо пладне" и "Малка северна сага".


1 Артур Лундквист (1906-1991) - известен шведски поет, писател и авторитетен литературен критик, член на Шведската академия и нейното жури, което присъжда Нобеловите награди за литература - б.пр.

2 Един от двата големи шведски всекидневници - б.пр.

3 Област в Средна Швеция - б.пр.