Границата

Когато се окаже, че човек е способен да извърши убийство, без дори да знае защо, когато смъртта не му изглежда последната граница, къде е собствено човешката граница? Това е въпросът, който отключват три различни едноактни разказа-изповеди в текста на американския драматург Нийл Лабют "Разбиване".
Трите истории се случват с хора, които нямат никакви "отличителни белези". Както казва Жената (Емануела Шкодрева): "В моята история няма нищо особено, освен това, че се случи на мен." Младият мъж (Захари Бахаров) е редови служител във фирма. Джон (Захари Бахаров) празнува годишнина от завършването на колежа. Жената (Емануела Шкодрева), отглежда сама сина си. Всеки от тях споделя, че е отговорен за нечия смърт. Младият мъж - за смъртта на петмесечната си дъщеря. Джон - за смъртта на един подразнил го с присъствието си хомосексуалист. Жената - за смъртта на сина си.
Споменът провокира разказ, в който всеки обяснява едновременно как се е случило убийството и търси обяснение за себе си, за това кой е, как продължава да е. Търси отговор на въпроса как все още живее с този спомен, както с ред други спомени, сякаш смъртта и неговото участие, вината за нея е само детайл от ежедневието наред с пазаруването в супермаркета или конкуренцията с амбициозна колежка във фирмата, заради която можеш да си загубиш мястото. Всеки един от тези разкази е "затворен", той е изречен към своя зрител/събеседник, не за да бъде чут, а за да чуе човек собствения си глас. За да провери, че е жив.
Интелигентно, леко, движейки се из реалността на съвременната култура, направена от кино, пазар, парчета драматургия, убийства, медии, Лабют я превръща в едно наситено драматургично говорене. Видеоизображението, включено в представлението, в този смисъл е най-адекватната сценична среда на този текст - то е и негова сценография (среда), и негов коментар. Видеоарт-ът, изображенията и натрапчивата музика се включват като елемент от езика на текста, от самите образи и мислене на човека, застанал пред нас и търсещ думите за своя разказ. В същото време видеоизображението е и коментар на онова, което вече сме чули, нещо като закъсняло ехо на откънтяло в подсъзнанието усещане за пълна катастрофа.
Казах, че в текста на Лабют всичко е в говоренето. Това говорене е меко, почти лирично, почти документално, подкупващо откровено и недраматично. Това сякаш напълно невинно говорене структурира човека пред нас в момента. Той се случва пред вас, слепва се с раждането на всяка дума по дума; звук по звук изплува от нищото и млъквайки, се връща там. Той не е бил цялост преди този акт на изричане на разказа и няма да бъде цялост след него (за разлика от човека в обичайната пиеса). Внезапното хрумване, да сподели с вас един убийствен момент от живота си, разбива за миг течението, където плувате и вие. (Впрочем, този миг на разбиване на инерцията е може би и функцията на театъра според Лабют.)
Фактът, че пред вас изплува образ на убиец, е ужасяващ заради непосредствената, топла, уютна ежедневност на жеста и детайла в разказа, заради доверието, което печели с разказа си. Особено Захари Бахаров е изключително точен, прецизен и внимателно, с всеки следващ момент от изплуващата история набавящ си доверие - с непрекъснатото превключване на настроенията и реакциите, на саморефлексията на говорещия върху описаните в разказа събития, с постепенното въвличане в една "обикновена история", без следа от фамилиарнечене или театрален флирт със събеседника, без изигран "драматизъм" и театрални страсти. Това е доверието, с което слушате приятел.
Спектакълът на Снежина Танковска разчита на невидимото му, внимателно изграждане от двамата актьори, за да се почувства чудовищната сила на разбиванията в ежедневието на един субект, който е загубил усещане за собствената си граница. И така за собственото си разбиване...

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Разбиване от Нийл Лабют. Превод Любов Костова. Постановка Снежина Танковска. Сценография и костюми Марина Райчинова. Видео Рене Беекман, Красимир Терзиев. Участват Захари Бахаров и Емануела Шкодрева. Народен театър "Иван Вазов".