Световете на Светлана
На 27 февруари на IV етаж на "Шипка" 6 бе открита Юбилейната изложба сценография по случай 50 години от рождението на Светлана Цветкова (1954-2001). Изложбата е организирана от СБХ и Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий", в която се съхранява творческото наследство на художничката. Говориха Валери Петров (както винаги развълнувано и вълнуващо) и Димитър Грозданов. И двамата наблегнаха на факта, че Светлана Цветкова е успяла да се утвърди и в чужбина (където преминава по-голямата част от творческия й път), при това в такива престижни театри, каквито са немскоезичният и френският. Изложбата ще продължи до 11 март и трябва да се види, най-малкото защото дава вгорчаващо ясна представа от какви театрални светове сме били лишени.
Помним работите на Светлана в нашия театър. Още тогава те впечатляваха. Тя гъвкаво следваше драматургичния свят на автора, като в някои постановки сякаш подчертаваше "отсъствието" си ("Великденско вино" от Константин Илиев, режисьор Леон Даниел), в други властно предлагаше необичайния свят за необичайните "логически" страсти ("Филоктет" от Хайнер Мюлер, режисьор Димитър Гочев). Тя май знаеше някаква тайна, някакво голямо основание на изкуството да градиш светове. И настоящата изложба категорично го потвърждава. При цялото пластично, живописно, фактурно и пространствено разнообразие, изложените рисунки, проекти, скици и фотографии показват и някои общи характеристики на Светланените художествени светове. В тях болката за човека поражда гримасите, гротеските, деформациите, изкуствеността като отрицание на естественото и хармоничното. В тях има и здрав, дискретен, човеколюбив хумор - отрезвяващ и утехопораждащ. Без него пребиваването в този свят би раждало само страдание. Защото от стените ни гледат персонажи-карикатури, които препълват света ни със извънмерните си телеса, с дегенериращите си лица, с празните си очи. Дали затова чета тъга в очите на самата художничка, чийто портрет доминира в залата като място на простота и обикновено, неафиширано човеколюбие.
В края на 1992 г. в един наш разговор (вж. "С Вазов е по-трудно", "Култура", бр. 3, 15.1.1993, с. 2) Светлана разказваше за проблемите на интегриране на една славянска художествена чувствителност с немската. Още тогава там тя работеше изключително интензивно. Казваше: "Липсва ми, разбира се, усещането за родина. В същото време театралният народ в целия свят е човешки свързан, близък... В културно отношение едва сега ни откриват. Искам да вярвам, че тази арогантност е на път да се преодолее. И сигурно своето значение за това преодоляване ще има и Митко Гочев, и Иван Станев, и други, в своята област и аз. Ние можем да пренесем в техния театър своите биографии, своите темпераменти, цялото си познаване на такива задни дворове, които те не са могли да опознаят, своята топлина, своя хумор, своя светоглед като през пречупено огледало."
Светлана Цветкова пренесе в театъра (и в нашия, и в техния) своя живот - удивително пълноценно изживян, творчески щастлив. Боли, че я няма, но е така прекрасно, че я е имало...

Никола Вандов