Има ли архитектурна критика
в България?
На този въпрос отговорът е двусмислен. Архитектурна критика публикуват архитектите Анета Трифонова, Атанас Ковачев, Бойко Кадинов, Васил Китов, Георги Георгиев, Георги Станишев, Добрина Желева, Жеко Тилев, Здравка Ненова, Йонко Бонов, Йoрдaн Тангъров, Лило Попов, Любомир Шинков, Людмил Димитров, Миломир Богданов, Ралица Гелева, Росен Савов, Стефан Попов, Тодор Булев, Христо Ганчев, Христо Генчев, Явор Банков. Тези, които пропускам, ще прощават. Специализираните архитектурни списания са четири, "битово-мебелно-интериорните" - още пет-шест, а националните архитектурни седмичници са два - "Арх и Арт борса" и "Строителство-Градът". Освен това има ведомствени издания като "Град в полите на Витоша" на Столичната община, което наследи сп. "София" на същия издател, и "Бюлетин на САБ", който излиза вече 15 години. И един много перспективен, сравнително нов сайт "Строителство.БГ". В мултикултурния в. "Култура" архитектурата е по-слабо застъпена от останалите изкуства. В замяна на това тук публикациите са по-злободневни в сравнение с другите издания. Същинска архитектурна критика - актуална, мотивирана, своевременна, грамотна, широкодостъпна и професионална - се появява както в масовите, така и в профилираните издания по-скоро случайно. Всъщност това е обща снимка. Зад нея стоят редица факти, повечето безрадостни. Ето някои от важните:

Архитектурната критика в България няма традиции и няма авторитети. Истинското обсъждане на архитектурата десетилетия течеше под сурдинка - на два до четири чифта очи и винаги в много черни краски (особено за НДК), но официално до 1989 г. не беше публикувана пълноценна архитектурна критика. След 10 ноември 1989 г. единствен проф. Стефан Попов се опита да преосмисли в редица статии съвременната архитектура на България от професионални позиции. Не беше достатъчно убедителен (или не беше достатъчно подкрепен), за да промени нагласите.
Още по-фрапантна е липсата на критика на градоустройството. Реализацията на градоустройствените планове е по-бавна от строителството на сгради, градоустройствените безобразия отлежават на хартия години, преди да станат непоправима действителност. В тяхното документално осигуряване взимат участие много инстанции. Пълзящото убийство на софийското градоустройство не стана за един сезон, нито за един мандат. Обществото не може да се оправдае, че е било заблудено, в неведение или в демократична еуфория - София беше разпиляна, приватизирана, затлачена и освинена с общите усилия на всички заинтересовани - и на пресата в това число.
Под критика, естествено, не разбирам непременно осъждащо становище, а компетентен разбор и оценка. (Доколко професионализмът може да говори на разбираем за всички език, е проблем на самите пишещи и на техните редактори.) Една от главните причини за безплодната архитектурна критика в България беше разпространеното схващане, че право на критика имат само лица и общности, чиито собствени постижения превъзхождат или са съизмерими с обекта на критика. От тази гледна точка архитектурната (и вероятно всяка друга) критика не може да бъде професия. Тя може да бъде привилегия (но не и задължение) на тези, които правят занаята. Любопитно е да се знае, че Никола Николов и Стефка Георгиева, а преди тях Георги Овчаров и Димитър Цолов - може би най-големите архитекти на българския ХХ век - нямаха нищо общо с архитектурната критика - нито като субекти, нито като обекти на критика.
Квазипостиженията на архитектите в България бяха признати (взаимно) в много тясна общност, от нея не можа да излезе истинска критика, освен апологетика (официално) или снизходителна ирония (на чашка). Същинска, мотивирана от принципни позиции, критика в България след Девети септември не е имало, а дали е имало преди, е съмнително.
Последните 14 години бяха достатъчни да се появи и укрепне критика от европейско качество у нас. Ако свободата на словото е безспорна придобивка, то липсата на чуваемост е безспорна драма. Свободата е ценна в обществата, които могат да се възползват от нея. За нас тя се оказа бреме. Свободата на критиката помогна не да се развенчаят кухите авторитети, а да рухне самата идея за авторитети, както и надеждата да се утвърдят нови. "Авторитети" могат да бъдат не само личности. Принципи и факти, като икономията, ефикасността, смисълът на инвестицията, прозорливостта на градоустройството, красотата на конструкцията, качеството на детайла, бързината на изпълнението също можеха да получат специална оценка, т.е. критика. Ако признаването на чуждото превъзходство е непостижимо усилие, то беше възможно да се оценяват извънперсонално факти. Това не стана!
Тя не е специализирана, не е ориентирана и няма просветена публика. За известно време пишещите архитекти представляваха интерес за масовите издания. Например първата неформална среща на критично настроени архитекти с кмета Софиянски в ресторанта "Отвъд алеята зад шкафа" беше провокирана от текст на арх. Бойко Кадинов в "24 часа". В много кратката пролука между голото отрицание на "стария строй" и медийния комфорт, който четвъртата власт и финансовата олигархия си осигуриха взаимно, имаше време, в което съдържателната архитектурна критика получи своя шанс. Този шанс беше пропилян от пишещите архитекти. Те не винаги знаеха какво искат и никога не го поискаха достатъчно твърдо. Желанието хем да бъдат честни, хем да не си развалят отношенията с колегията, хем да изглеждат учени, хем да харесат на публиката доведе до познатата "народнодемократична" боза. С единствената разлика, че някога критиките на партийните решения за "Капана" в Пловдив можеха да предизвикат извънредно заседание на Политбюро на БКП, а днес доказани обвинения за престъпността и идиотизма на правителствените решения за и около летище София не са в състояние да мръднат клепача на транспортния министър.
Всъщност всички ние - проектанти, администратори, критици, преподаватели и дори търговци с архитектурно образование - сме наясно, че истината има цена и тази цена е моженето. Ако веднаж излъжеш (света или себе си, Господ или занаята, четящата публика), ако си затвориш очите за истината, ако кажеш на черното бяло, няма гаранции, че няма да го направиш отново. Ако хвалиш глупака, угодничиш на силния или се подиграваш с кадърния, цената, която плащаш още приживе, е, че талантът те изоставя. Независимо колко е голямо, с всяка лъжа моженето се смалява и трябва да си много лекомислен, за да си размениш моженето срещу каквото и да било, та дори то да е хлябът. Ние, българите, толкова кахърни през целия си живот, всъщност сме лекомислен народ. Проблемът за цената на истината - основа на митовете, стожер на класическата драма - никога не е бил актуален проблем в България.
Ако отворите съветската архитектурна книжнина, навсякъде ще намерите задължителните няколко реда за това колко нехуманен, отвратителен, безпощаден и дълбоко неправ е капитализмът. Но редом с тези няколко реда има десетки страници блестящи анализи от чисто професионален характер. Иконников, Глазичев, Хан-Магомедов оставиха архитектурна критика, която в много аспекти превъзхожда западната от същия период. После се оказа, че "в чекмеджето" руснаците имат още по-добри текстове - вече не за капиталистическата действителност, а за съветската. Както и за постсъветската. Нищо подобно не се намери в българските чекмеджета и както изглежда - няма да се намери.
Тя няма обществен резонанс дори когато е превантивна. Главната задача на превантивната критика е борбата с прахосничеството - на ресурси, терени, взети назаем пари, природни дадености, доверие, културно наследство, надежди и бъдещи възможности. В разрез с общоприетото мнение твърдя, че критерият и информацията за прахосничество не изискват специална подготовка и прекомерни усилия. Нито повече свобода от онази, която вече имаме. Достатъчен е обикновен здрав смисъл и безкомпромисна логика. Тъкмо това "мъжество на разума" се оказа чуждо на българското общество и отделни негови представители - архитектурните критици и техните редактори. Не естетиката, не относителното тегло на професията и не заплащането на архитектурния труд са най-важните неща от живота. По-важен е здравият смисъл в държавата. Ако някой иска да каже, че в държава без смисъл професионалната нормалност е без значение, ще отговоря, че общодържавното безумие е съставено от дребни и едри предателства, от ежедневни безсмислици, в които архитектурата и градоустройството имат голям дял. Като граждани може да сме безразлични към армията, образованието и Светия синод, може и да не сме. Като архитекти сме длъжни да се съпротивяваме на архитектурните безумия. Всеки път и на всяка крачка, защото всеки път в известен смисъл е последен.
Тя не знае своя дълг и не работи за интереса на обществото. Днес у нас архитектурната критика е ежедневно задължение в много по-голяма степен и в много по-остра форма от тази, която практикуваше Бруно Дзеви в Италия. Днес в България текат необратими обществени, устройствени и архитектурни промени, в сравнение с които феномените на Дзеви изглеждат маловажни. Той имаше срещу себе си предприемачи, администрация, колегия и корпоративни интереси, които нарушаваха читави писани и неписани закони. Ние работим в обстановка, в която законите са по-лоши от беззаконието, където общото благо и частното право се накърняват под защитата на законите. Като сравним законовите текстове, писани преди повече от сто години в България, виждаме, че не можем да се мерим "по мъжество на разума" с онези с потурите. Като погледнем устройствените закони и като стане дума за професионалните устави (които също са закони), става ясно, че архитектурната критика е ужасен длъжник на колегията и обществото. Тук нея съвсем я няма!
Някога в честа употреба беше думата самокритика. Тъй като на скептичния балкански субект самокритиката винаги изглежда повърхностна и неискрена, явлението, както се казва, загуби почва у нас. Тъкмо със самокритика на обществената прослойка и професионалната общност, които представляваме, би трябвало да се занимава професионалната критика. Между архитектите на всички поприща може да няма убийци и контрабандисти, но корумпирани и корумпиращи с положителност има. Може би нямаше да е толкова важно, ако архитектурата не беше дори не отражение, а самата действителност. Искаме или не - пороците на обществото са пороци на архитектурата.
Между анонса на издателя и поместените материали няма връзка. Преди десетина и повече години в архитектурните списания имаше малко реклама и много (повече от необходимото) писано за архитектура. Днес има много реклама и малко мисъл. Между изданията за професионалисти и хайлайфните издания, които пописват за архитектура, принципна разлика няма. По понятни причини лъскавите списания публикуват интериорите на новите българи, но няма причини сериозните издания да го правят на същото равнище - със същия език и същите критерии. Интериорите и екстериорите на мутресите и телевизионните водещи са разтърсващо изобличителни; защо са придружени със суперлативите на издателите е ясно, но няма оправдание професионалните издания да правят същото. Интериорните списания могат да се надпреварват да "представят" къщите на звездите на шоубизнеса - това им е работата. Но когато дипломиран архитект подписва с името си глупостите, които пише там, и не му пука от нищо и никого, това не говори добре за колегията.
Някога списанията "Архитектура" и "Аспекти" имаха във всеки брой по един-два материала, ако не на световно, поне на прилично равнище. Като тематика, позиция, същност и форма дори тези най-професионални български списания свалиха гарда. Днес по-лесно е да намериш случайно съдържателна статия в периферно издание - например статия на Краси Пастирова с елементи на интервю с инж. Назърски от УАСГ за панелните блокове (декемврийски брой за 2003 г. на сп. "Домът днес и утре"), отколкото да срещнеш добър материал от млад или непознат автор в най-старите архитектурни издания.
С риск да повтарям общи фрази, ще натъртя, че рекламата е вредна не толкова с това, че отвлича вниманието и разводнява съдържанието, а защото дори най-уместната, правдива и културна реклама си служи с примери, които може да съдържат в идеална кондиция рекламния продукт, но неговият носител често е отвратителна (или просто слаба) архитектура, чийто образ безкритично се повтаря и натрапва като добър пример, за което самата реклама няма вина. Виновен е издателят. Вероятно през ум не му минава каква беля прави.
През 2003 година на пазара излезе амбициозното (и скъпо) списание "Детайли" - издание, призвано да запълни празната българска ниша на някогашния бундес "Баумайстер" и безспорен аналог на днешния вносен "Детайл". Проблемът на новото издание е в това, че в България и в целия свят оригиналният детайл е на изчезване, а фирменият няма защо да се публикува, освен за да му събереш рекламите. Първите два броя са забележително богати, макар и леко бъбриви. Във всеки случай оставят още да се желае във връзка с редакторската и коректорската работа.
Без да бъде първа грижа, все пак е необходимо професионалните издания да се интересуват от качеството на българския език - има известни традиции в това отношение. Смяната на езиковата ориентация - от франкофония през задължителен руски език към повсеместен английски - доведе до развеселяващи на всяка крачка транскрипции на собствените имена. Всички архитектурни вестници и списания се надпреварват да изопачават и грешат божем световноизвестни имена и термини. В масовите вестници англофонията стои значително по-добре. Включително имената на обектите и архитектите.
За архитектурна критика изданията не искат да плащат. Всички архитектурни и неархитектурни издания защитават правилното схващане, че за проектиране клиентът трябва да заплаща диференцирано и достатъчно. Тоест - не по-малко от законно установената сума (според публикуваните хонорарни тарифи) и често - много повече - в зависимост от качеството на продукта "архитектурен проект". Същите издания обаче не са склонни да проявят същото разбиране към пазарния продукт "архитектурна критика". Независимо от позициите и доходите на изданието, независимо от самочувствието, опита и количеството на рекламата, издателят заплаща текстовете по-ниско от мизерните цени на архитектурния проект (сравняваме по отношение на показателя вложено време). Когато има работа с качествен текст, издателят не плаща по-високо, отколкото за посредствен, и винаги в пъти по-малко в сравнение с парите, които дава за лош зъболекар. Така е навсякъде.
От три-четири години всички тиражни вестници предпочитат да интерпретират архитектурните проблеми чрез своите щатни журналисти, независимо от техните знания и възможности. Дали защото им излиза по-евтино, дали защото пишат това, което главният редактор обича, днес ресорните журналисти са предпочетените автори на "архитектурна критика". Там, където излизаха без проблеми сериозни статии, днес ти казват: "Представи ни тезисна чернова, ние ще я обработим и публикуваме" (подразбира се - от тяхно име, с редакционните акценти и без заплащане)...
Професионалният почерк загуби своите позиции в масовите издания "сериозно и задълго", в оценката на архитектурните явления настъпи вакуум. На практика никой не твърди, че архитектурата на последните 14 години е добра. Нито проектантите, нито потребителите, нито журналистите, нито критиката, нито предприемачите, нито собствениците (с редки изключения - като собственика на "Дарик") твърдят, че българската архитектура ги удовлетворява. Напротив. Едновременно се раздават ежегодни, тематични и други архитектурни награди.
Все още се лаская от мисълта, че с изключение на в. "Труд" няма софийско издание, което ще откаже да публикува едно към едно мой текст. Ако му го предоставя безплатно. При това положение е неизбежно архитектурната критика да се превърне в аристократично забавление. Тя е.

Павел Попов