Критическата мисъл
пред политическото:
въпросът за общността
Заедно с превъзходните ми колеги, студенти и приятели се опитвахме да градим в продължение на две години, в рамките на провеждания в Центъра за академични изследвания в София семинар - и в споделената интензивност на мисълта - общност на мисълта, мислейки върху проблема за общността. Семинарът представляваше част от дейността на Международния философски колеж в Париж, чието най-популярно издание, списанието Rue Descartes, посвещава последния си брой на "Политиките на общността" (вж. рецензията ми в рубриката "Хетерологии" в броя на "Култура" от 13 февруари т.г.). Това съвпадение, разбира се, не е случайност. Общността е въпросът на деня. Тя остава препъникамъкът на политическата мисъл през изтеклия век, тя е предизвикателството и за настъпилия. Без съмнение, след фалита на комунистическите режими, във времето на заплашително пробуждане на всякакви религиозни и етнически комунитаризми, проектиращи фикцията за чисти и хомогенни общности, споделящи утробните фантазми за общ произход и исторически стигми, изглежда трудно да се спасим от асоциирането на понятието "общност" с този нов традиционализъм. Но автентичната критическа мисъл не трябва да отстъпва никога пред доксата на консенсуса, защото неговата автоматизация означава загърбване на принципите, стоящи в основата му. Тя трябва винаги да нарушава табуто на common-sens-a, за да се изправи лице в лице с опасността. Затова, минавайки отвъд контекста, имплициращ неизбежно отхвърлянето на комунитаристките проекти, безкомпромисната съвременна философска мисъл се опитва да се изправи отново - в този момент на криза на самите основания на политическото - пред въпроса за възможностите за съществуване заедно, без да отстъпва пред внушенията на доминиращия неолиберален консенсус, а още по-малко пред всякакъв тип комунитаризъм.
Основният критически въпрос, който стои днес пред нас, съществуващите в политическа общност, е: как да съществуваме заедно, без да хипостазираме това съществуване като идеална трансцендентна, тоест неизбежно тотализираща общност? Как да мислим политическото, без да го обявяваме за субстанциално на човека и в същото време без да го отхвърляме, противопоставяйки му идеята за едно първично "природно", предполитическо състояние, за един status naturalis?
Едва ли ще е преувеличено твърдението, че съвременната критическа рефлексия и съответно, дебат върху общността, започват с осъзнаването на ключовото място на посветената на общността мисъл на Жорж Батай. Ако модерността отива докрай в свеждането на общността до един хомогенен, трансцендентен й принцип (закон, разум, народът-суверен, етническата общност, расата и пр.), то Батай си поставя за цел да мисли възможността на общност, отхвърляща всякакъв трансцендентен, тотализиращ принцип, общност, подчинена на базова хетерогенност и отказваща да функционира в механизмите на репрезентацията, отхвърляща труда в метафизическия смисъл на Юнгер или дори Хайдегер (в речта от 1933): метафизическа идея, която неизбежно отправя към тоталитарните политически проекти. Отивайки докрай в съпротивата си срещу политическите принципи на модерността, Батай достига до мисълта, че единствената възможност на общността е в отсъствието на всякаква общност, парадоксална идея, свързана с антропологическата представа за човека като същество-в-недостиг. Би могло да се твърди, че именно общността е празното, недостигът, който конституира човека; тази идея би представлявала радикална редефиниция на идеята за човека като zoon politikon. Морис Бланшо радикализира тезата на Батай, заявявайки: "Отсъствието на общност не е провал на общността: то й принадлежи като неин краен момент или като изпитание, което я излага на необходимото й изчезване."1 Въпросът, който извличаме като наследство от Батай, е следният: можем ли да положим отново общност чрез отрицанието на общността и да реабилитираме политическото чрез неговото безрезервно отхвърляне? Възможна ли е политическа общност вън от процеса на хомогенизиране и прочистване ("самоимунизиране" в смисъла на Еспозито и Дерида) чрез подчиняването на тотални/тоталитарни трансцендентни принципи, които тя инкарнира в свещеното си тяло и следователно вплита в примката на жертвено-трагическото? Възможна ли е общност от несводими до общото единичности, общност като място на споделяне на несподелимия опит на сингуларността?
Най-мощно продължение и същевременно критичен прочит на предложените от Батай тези, който поставя и началото на съвременния философски дебат върху общността, предлага "Безделната общност" (La communaute desоеuvree, 1983) на Жан-Люк Нанси. Без никакво съмнение този текст и по-късно едноименна книга представлява базова референция на последвалия дебат, в който основно място - като директен отговор на Нанси - заема "Непризнаваемата общност" (La communaute inavouable) на Морис Бланшо. Множество значими текстове следват, в повече или по-малко директна връзка, първите два и между тях се открояват работите на Дерида, Лаку-Лабарт, Агамбен, Еспозито, Бадиу, Рансиер, Ферари, Негри, Лакло и Муф. Амплитудата на съдържащите се в тях предложения се разгръща от безкомпромисната съпротива срещу самото понятие за общност, имплициращо винаги, в самата си етимология, дискурса на общото (примерната позиция в това отношение е тази на Дерида, и в по-различна перспектива, тази на Бадиу) или изцяло негативното му подемане в смисъла на "иманентната" общност на тоталитаризмите, на нацисткия Gemeinschaft (Лаку-Лабарт), до неговото критическо реформулиране, което подема понятието, за да го откъсне необратимо от неговите банализиращи употреби (Нанси2, Бланшо), за да му възвърне един забулен начален смисъл (Еспозито) или да го разтвори за един идващ смисъл (Агамбен) - истинско конфронтиране на общността чрез мисълта.
Новопоявилият се брой на списанието на Международния философски колеж "Политики на общността" осъществява значима крачка в мащабния проект за очертаване на нова парадигма на политическата мисъл, основана на представата за "несубстанциални" народ и общност, тоест предполагаща съпротива срещу идеята за подчиняването им на репрезентацията, хомогенността, формата, логоса и закона. Концептуалният брой се намира под знака на Жан-Люк Нанси и Жак Рансиер (обширно интервю с когото помества), доколкото следва техния радикален опит за редефиниране на понятията народ и общност и продължава търсенето на един безименен друг на общността (другият, когото Нанси назовава битие заедно, а Бланшо - непризнаваема общност). Жерар Бра свързва в текста си "От един народ към друг" идеята за подобна общност с базовия конфликт на политическото - народът е не само политическото тяло на държавата, неин субстрат в смисъла на Хегел; народът обозначава и силата за съпротива срещу държавата, срещу всеки акт на доминация. Този друг народ, или народът като другото, се утвърждава чрез конфликта срещу универсалността: народът е мястото на съпротива, което цели произвеждането на повече политическо равенство. По същество Бра предлага една "критическа" (ако се изразим по-решително, бихме казали "революционна", доколкото връща към революционната дефиниция на суверенността, директно произтичаща от конституиращата политическа мощ и воля за свобода, равенство и братство на народа) ре-дефиниция на народа, която набляга на разграничението между пасивния и активния модус на съществуването му. Пасивната дефиниция на народа е свързана с предполагането на една фантазматична чиста и ексклузивистична общност, докато народът се (само)дефинира активно единствено в съпротивата (Фредерик Нера е съзвучен в този пункт с Бра, свързвайки demos-а с бунта срещу тоталността). Ангажираната позиция на Бра резонира донякъде дисхармонично с парадигмата на пасивността, наследена от Бланшо3 и имаща днес вероятно най-решителната си изява у Джорджо Агамбен, който свързва пасивността на Бланшо с идеята за "депозирането" на властта, с политическата необходимост от удържането на потенциалността срещу актуализацията (тъй като последната неизбежно води към изключване и налагане на структури на суверенност) - с други думи, от удържането на конституиращата мощ, в която се състои нередуцируемата суверенност на народа, срещу тази на репрезентиращия суверен(ен орган)4. "Депозирането" на политическата власт се свързва у Агамбен, чрез посредничеството на "революционния месианизъм" на Валтер Бенямин, с идеята за месианистично прекъсване на историята и суспендиране на политическото, което същевременно би означавало парадоксално не завръщането към някакво фантазматично идилическо "природно" общностно (етническо, народно и пр. 5) битие на човека (каквото никога не е съществувало, но затова пък идеята за което винаги е била използвана като мощен политически двигател), а към началната политическа кондиция на човека6. В този смисъл суспендирането на политическото би дало възможност на политическото.
Идеята за прекъсване на историята и суспендиране на политическото е директно свързана от Агамбен с тезата на Нанси върху "безделната" общност. Нанси задейства един алтернативен режим на мислене на политическото, поставяйки в неговия център ключовото понятие на Бланшо desoeuvrement [букв. безделие; несъздаване на творба, нефункциониране], имащо несъмнени онтологически импликации (насочени срещу доминиращата в западната философия аристотелова парадигма на ergon [opus - oeuvre - творба] и energeia). Безделната, непроизвеждаща творба, нефункционираща общност не е общност на бездействието. Communaute desoeuvree обозначава преди всичко отказа на общността да се прави-като творба, в смисъла на традицията, тръгваща (поне) от Платон и достигаща (поне) до Хайдегер и имплицираща представата за (себе)идентичност, иманентизиране на трансцендентното, хомогенност, общо тяло (обща кръв и земя), органична функционалност.
В тази перспектива особено оригинална версия на мислене на общността предлага Франсоа Нуделман в "Общности без генеалогия". Нуделман успява да обедини в обща концептуална работа донякъде непримиримите позиции на Дерида и Нанси по отношение на понятието общност, проясняващи се в дългогодишния дебат между двамата философи. В своя проект за деконструкция на генеалогическата приемственост Нуделман изхожда от извършената от Дерида в "Политики на приятелството" деконструкция на фундаменталната политическа идея за "братството", като същевременно си поставя за цел да мисли афилиацията и произхода - а през тях и общността, в един радикално различен модус от този на доминиращата онтополитическа традиция, а именно като "заразени" с изначална хетерогенност. Ако "субстанциалният и униформен произход дава основания на общностите да се възприемат като биологически братства", в резултат на което генеалогическата парадигма започва да функционира като ос на селекция, която винаги изключва "слабите" или стигматизираните като чужди елементи (термини, атрибути), то началната хетерогенност, странността, вписана в самия произход, "дори предполага, че няма основополагане освен при наличието на тази странност": "началната множественост отваря възможността на едно отношение към другия, което отмества генеалогическата парадигма, защото отношението към себе си се оказва актуализирано чрез срещата с другия". Отместването на генеалогическата парадигма дава възможност за проявяването на една "общност на подобията" на мястото на общността на идентичностите.
Критическият философски дебат върху понятието общност от последните две десетилетия носи едно общо послание: съзнанието, че всяко общностно, тоест политическо действие, трябва да започва с безкомпромисен анализ на структурите, условията и понятията, въвлечени в него, е безусловната задача пред мисълта днес (съзнателно не говоря за задача на "интелектуалците", а на мисълта, защото дългогодишният и донякъде безплоден дебат около фигурата на интелектуалеца до голяма степен отмести самите въпроси, които би трябвало да бъдат формулирани и носени от него). А когато политическото действие се отнася до самата си матрица - политическата общност, критическото осмисляне на понятието общност, на смисъла, който влагаме в него, е повече от необходимост. Основният политически въпрос днес остава въпросът: как е възможно съществуване заедно, което удържа различието и не го хомогенизира в парадигмата на същото, била тя културна, религиозна, национална, социална или професионална? Как да назовем общността, която не свежда неповторимите единичности до общото?
Повикът на политическото е повикът на едно ново име.

Боян Манчев













































































































1 La communaute inavouable, Les Editions de Minuit, Paris, с. 31.





















































2 Нужно е да се отбележи, че протагонистът на тази позиция, както и на целия дебат, Ж.-Л. Нанси, последователно отстъпва от началното си желание да удържи термина общност. Той го заменя постепенно с битие-заедно (etre-en-commun), за да достигне до най-неутралното битие-с (etre-avec). Същевременно ми се струва, че в последните три години се забелязва тенденция към реабилитиране на понятието. Това вероятно се дължи не на последно място на мощния му анализ, преобръщащ традиционните му етимологически импликации, извършен от Роберто Еспозито в Communitas - съчинение, което бих определил като най-значимото историческо изследване на историята на концептуализирането на общността в европейската философия. Подобен феномен се забелязва и по отношение на понятието "народ", подето както от Рансиер, така и от Нанси и Жерар Бра. В същото семантично поле работи и категорията "множество" на Тони Негри (Ж.-П. Маркос следва траекторията на понятието от Хобс до Негри) и най-неочаквано и вероятно най-провокативно - амбивалентното понятие "тълпа", подето от Катрин Малабу.













3 Пасивността у Бланшо е комплексна философска категория и в никакъв случай не трябва да се разбира като пасивност в политически смисъл. Напротив, не трябва да се забравя, че "отшелникът" Бланшо е един от инициаторите и основният редактор на един от най-решителните документи на политическа съпротива от втората половина на изтеклия век, прочутият Манифест на 121-те против войната в Алжир, както и активен участник в събитията от 1968 година в Париж.


4 Върху който пада приоритетът от Хобс нататък.


5 Ако мислим за българските измерения на този дебат, бих си позволил да насоча към поредицата мои текстове около "национално-екзотическата" национална митология и в частност около Тончо Жечев.


6 "Политиката е това, което съответства на същностното бездействие [inoperosita] на човека, на радикалното битие-без-творба на човешките общности." (Giorgio Agamben, "In this Exile", in Means without End, с. 140).