Маями - фестивал и фиеста
Географското разположение на Маями до голяма степен определя лика на фестивала. Основна част от населението е съставено от емигранти от Латинска Америка и съответно испанският е почти официален език. Хората намират за нормално да не знаят къде е България, но се счита за много странно, ако някой не прави особена разлика между Парагвай и Уругвай и спецификите на двата акцента. Фестивалът традиционно е оазис на южноамериканското и испанско кино с редовна публика и гости. Все пак, от две години насам новият директор Натали Гийоме се стреми да му придаде облик на световно събитие, като не изоставя и специфичния профил. Другият важен отпечатък на града върху фестивала е съзнателният отказ от натоварена до истеричност програма. За прожекции преди един часа следобед не може да става въпрос, а залите се пълнят истински чак за вечерните филми. От своя страна, гостите, които са заделили от времето си да посетят Маями, могат да се излежават на плажа без угризения, че пропускат нещо важно.
Като резултат от стремежа да бъде световен фестивал с регионална окраска, а също със сериозен акцент върху документалното кино, Маями поддържа три състезателни програми: игрални и документални дебюти от цял свят и иберо-американски игрални дебюти. Както подобава, има гала прожекции на нашумели заглавия, късометражна програма, няколко семинара, а също и бизнес срещи, на които испаноезични проекти се представят пред потенциални американски копродуценти.
Маями не е от фестивалите, които могат да преобърнат нечия кариера или да очертаят важни тенденции. По-скоро е средище, където всеки може спокойно да подбира филми, от които се интересува и да наваксва пропуски. Атмосферата е демократична, общуването - непринудено и тъй като не се решават съдби, претенциите и фалшът са сведени до минимум. Все пак няколко известни имена огряха небосклона. С филма "На добър път!" (Bon Voyage), открил фестивала, пристигнаха режисьорът Жан-Пол Рапно и актьорите Виржини Ледойен и Питър Койот. Уди Харълсън пък представи документалната лента за активисти за здравословен живот "Върви напред" (Go Further), в която е един от персонажите. Но макар и да се опитва, Маями не създава впечатление за звездно събитие, и споменатите знаменитости останаха (по свой или организационен почин?) изолирани от основната фестивална компания. Що се отнася до "На добър път" (френското предложение за "Оскар"), той блести главно с имената на актьорите си, сред които са също Изабел Аджани и Жерар Депардийо. Историята е забавна, но нищо повече, от това което сме видели в "Асът на асовете" или по-наскоро в испанския "Момичето на твоите мечти". За церемонията по закриването и специалната прожекция на възстановеното копие на "Модерни времена" пристигна Джералдин Чаплин. С дамска чанта с лика на Чарли и добре преценена грация, тя се представи повече като дъщеря на баща си, отколкото като себе си.
Както нерядко се случва, заглавията, включени в състезателната програма, не са от еднороден калибър нито като качество, нито като признание до момента. От световни премиери на филми, излезли от лабораторията - "Незнаен воин" (Unknown Soldier) на Ференц Тот, САЩ - до минали по екраните в Америка - "Японска история" (Japanese Story) на Сю Брукс, Австралия. Три от филмите дойдоха от състезанието за дебюти в Кан: "Осама" (Osama) на Сидик Бармак, Афганистан, "Хиляда месеца" (Mille mois) на Фанзи Бансаиди, Мароко, и "Милуоки, Минесота" (Milwaukee, Minnesota) на Алън Миндел, САЩ. Първият си тръгна от Кан с диплом, а после получи "Златен Глобус" за чуждоезичен филм. С номинация за същата награда в състезанието на Маями се появи германският "Сбогом, Ленин" на Волфганг Бекер, участвал миналата година в официалната програма на Берлин. Сред хитовете беше и шведският "Зло" (Evil) на Микаел Хафстрьом (номинация за "Оскар" за чуждоезичен филм). С марката "Панорама в Берлин" и почти всички възможни национални награди дойде израелският филм "Пречупени крила" (Broken Wings) на Нир Бергман.
Без биография (и с право незабелязани от журитата) в надпреварата бяха включени дебютът на Джеймс Редфорд (да, името не е случайно - това е синът на Робърт Редфорд) "Завъртане" (Spin) и френският "Детски игри" (Jeux d'enfants) на Ян Самюел. И двата са по-скоро търговски, отколкото фестивални филми. "Детски игри" безсрамно е яхнал коня, оседлан от "Амели Пулен", но освен надлежно издържаните в подобен стил визуални винетки, не е прихванал нито грам от финеса и посланието на оригинала. А единственото, което учудва в дебюта на Редфорд младши, е тоталната липса на въображение. Изпълнен е с клишета до степен, че всяка следваща сцена е предвидима и не се отличава с нищо, освен с посредственост.
Ако приемем, че "Пречупени крила" е най-добрият израелски филм за годината, то тя няма да остане в историята като особено успешна. Както нашумелият отпреди няколко години "Закъсняла сватба", "Пречупени крила" впечатлява на първо място с липсата на препратки към политическата ситуация. По-скоро има опит за социален коментар (акушерка-вдовица с четири деца едва успява да издържа семейството си), но акцентът е главно върху начина, по който всеки избира да се справи с шока от скорошната загуба на бащата. Посланието, естествено, е, че трябва да са единни и всичко ще върви по-добре. За съжаление, филмът е пречупен някъде още на ниво сценарий и не успява да достигне дълбочината, към която очевидно се стреми.
Не особено забележителен, но приличен дебют на режисьора Ференц Тот е независимата американска продукция "Незнаен войн". С бюджет от 35 000 долара и нито цент заделен за промоция, филмът няма особен шанс за разпространение, а и едва ли ще премине особено добре по фестивалните екрани. Малко тромаво разказана, но искрена история в почти документален стил за неволите на младеж от Харлем, който неусетно, но не без съпротива слиза по социалната стълбица, за да се озове бездомен, после член на престъпна банда и накрая отново на улицата с неясно, най-вероятно не розово бъдеще...
Фестивалната политика е сложна работа, а положението допълнително се обременява, когато се стигне до наградите. Лесно е, когато победителят се очертае от самосебе си. В неравната битка на състезанието в Маями тази година имаше няколко сериозни претендента - безспорни не само поради конкретните си качества, но и от репутацията, с която вече се ползват. Филмът на Микаел Хафстрьом "Зло" е националният фаворит на годината. В екранизацията по един от най-известните шведски романи (всяко трето семейство притежава издание), Хафстрьом се придържа стриктно към оригинала и се интересува преди всичко от историята, оставяйки на заден план режисьорското си его. Резултатът е силен филм, направен по класически правила без постмодернистични забежки. Дори действието не е пренесено в съвременността, а си остава в 50-те. Подложен на постоянен побой вкъщи, Ерик компенсира с агресия навън и след като го изключват от държавните училища, последният му шанс да получи диплома е частна гимназия, където отново се сблъсква с легализирана форма на психически и физически тормоз. През целия филм въпросът е дали само ще свива юмруците си, или ще ги използва, като така провали бъдещето си. Със силни персонажи и изключително стегната история, "Зло" държи в напрежение със захапката на добър трилър, а въздейства с тежестта на драма (номинация за "Оскар" за чуждоезичен филм). Маями го удостои само с наградата на публиката, но напълно заслужено и справедливо, след като остана встрани от основните призове.
Друг фаворит беше "Сбогом, Ленин!" - също заглавие с оправдано самочувствие, получил Европейската награда за най-добър филм. Основата на сценария е и брилянтна метафора за промяната, която бързо и безвъзвратно преобърна живота на изток от Берлинската стена. Жена изпада в кома през последните дни на социализма и се събужда осем месеца по-късно в напълно различен свят. Страхувайки се от още един инфаркт, семейството й създава изкуствена реалност, в която всичко е постарому. От тази ситуация произтичат и хуморът, и съспенсът на филма. Едно от най-добрите му качества е елегантното съчетание между комедия и драма. И ако типът метафора е вече използван в "Ъндърграунд", разликата е, че границата между добро и зло е напълно размита и филмът се въздържа от оценки.
Журито пък го оцени с диплом и даде специалната си награда на не по-малко нашумелия "Осама", рекламиран като първия филм, направен в Афганистан след падането на талибаните. Историята е донякъде позната от иранското кино - по време на режима момиче се облича в мъжки дрехи, за да изкарва прехрана за семейството си. Грубата реалност, в която борбата за оцеляване е загубена кауза, е съчетана с поетизирания вътрешен свят на момичето. Брилянтен като режисьорска и операторска работа, филмът оставя леко подозрение в обективността на посланието. Няма съмнение, че животът на афганистанските жени е почернен от талибаните. Но усещането, че основната цел е на първо място да се угоди на западната публика, е осезаемо в много сцени. Самото заглавие (Осама е мъжкото име на героинята) свидетелства повече за опростяването на историята, отколкото за навлизане в потенциалната дълбочина, която се съдържа в нея.
И накрая - малко изненадващо, но до известна степен оправдано, голямата награда отиде в мароканския филм "Хиляда месеца". Сред заглавията, които имаха качествата да бъдат на първо място, това беше единственото, от което Маями можа да направи свое откритие. Може би не е справедливо да подозирам журито в подобна пресметливост, но ако решението е било напълно искрено, то проработи много подходящо за фестивала. Филмът връща към рамадана на 1981 и навлиза в живота на планинско село през очите на малко момче. Сред ежедневните грижи неусетно се очертават политическата и културна ситуация без излишен екзотизъм и с добро чувство за хумор. Но липсата на център и равновесие бързо уморяват и създават усещането за несъстоял се докрай филм.
Наградата на ФИПРЕССИ, в чието жури имах честта да участвам, взе австралийскиата продукция "Японска история". Доста смел и оригинален, филмът умело и някак неусетно използва житейските и филмови клишета, с които "си постила" за неочаквания сюжетен обрат. А най-ценното е, че с това не крещи "аз съм различен", а сериозно се заема с изследването на човешките реакции в състояние на шок и внезапна загуба.
В последна сметка, състезанието на фестивали от този размер е повече за блясък и привличане на спонсори, отколкото реално оценяване на равностойни филми. От полугласно изказани мнения заключавам, че подобна ситуация се е разиграла в останалите състезателни програми, които, за съжаление, останаха извън полезрението ми.
Чарът на цялото събитие се поделя почти по равно между самата фестивална атмосфера и обаянието на приказния Маями (най-привлекателен по това време на годината) с неговите плажове и курортен амбианс. Организаторите, от една страна, осъзнават това и се опитват да го използват, а от друга - искат да имат "сериозен фестивал". Резултатът от този разнобой се съдържа в умален вид в "случая със закриването", поверено на тричасовия "Догвил" (Dogville).
Последният филм на Ларс фон Триер, както може да се очаква, е изключително тежък и мрачен, с трудно за смилане философско и морално послание (до което, съдейки по реакциите, фестивалната публика на Маями дори не се докосна). След него имаш нужда да останеш насаме с катарзиса, до който те довежда. Но как, след като на излизане от киното те посреща шумен маскарад и с латино ритми те повежда към заключителното парти...

Мила Войникова


Мила Войникова е завършила кинознание в НАТФИЗ (2001). От 1999 има публикации във всекидневници и в специализирани издания. Сътрудник при подготовката на "Енциклопедия на българското кино" (2000). От 1999 до 2003 е експерт в международния отдел на Български национален филмов център. От есента на 2003 учи в магистърската програма по кинознание на Нюйоркския университет.
Светът е пълен с големи, малки и още по-малки филмови събития. Международният филмов фестивал в Маями (30 януари - 7 февруари) гледа на себе си като на разумен представител на "средната класа" - простира се според възможностите си, старателен е в професионално отношение, но за сметка на това консервативен и без особена фантазия. Фиестата е в кръвта му, но като че ли нарочно се стреми да я потиска и да се държи на положение. Тя пък намира своите начини да се прояви - със или без покана.