Ванда Смоховска или своето чуждо

Върви му напоследък на Българското възраждане! Заедно с интересните книги на Десислава Лилова и на Николай Чернокожев ("От възраждане към прераждане", издателство "Фигура") сега можем да прочетем едно изследване с необикновена (и в същото време симптоматична) съдба. Ванда Смоховска е полякиня, родена във Варшава, но завършила висше образование и живяла в България дълги години. Голяма част от научната й работа е посветена на българската култура, особено от периода, наречен Възраждане. Когато говори за него, тя казва "ние", "за нас", и в това приобщаване, толкова рядко впрочем, няма показност и патетика, а спокойната любов на човек, който е намерил своята втора родина. Трудът е подготвен още в края на 70-те - началото на 80-те години, но никога досега не е публикуван (освен малки части в периодични издания); пропуснал момента, когато щеше да бъде събитие, днес той е повече доказателство за смелостта, културата и научната упоритост на своята авторка. Ванда Смоховска никога не е демонстрирала ощетеност от комунистическия режим, никога не е давала интервюта като борец-дисидент и все пак тя е един от много малкото български (смело казвам български) учени, които не можаха да реализират в публичното пространство най-доброто от своята мисъл - тогава, когато то можеше да значи промяна и откровение. Това, което идеологията не можа да преглътне в нейната работа, беше желанието за самостоятелност, за независима позиция и оценка, интересът към библейските модели в литературноисторическия процес, ясно изведената борбена линия на нетърпимост към конформизма в научната мисъл. И още нещо, което се смяташе за особено недопустимо - характерът. Жена, чужденка и личност с характер: три парадигми на маргиналното, в които беше поместено присъствието на Ванда Смоховска. Аз поне не познавам човек, който успя да се удържи с толкова скромно достойнство в толкова беззащитна позиция.
Терминът "национално своеобразие" в заглавието на книгата е малко парадоксален, погледнат от дистанцията на настъпилите промени в литературоведските възгледи. Защото това, което всъщност интересува Смоховска, е специфичната разположеност на българската възрожденска култура в пресечната точка на различни европейски влияния, от различни епохи, фантастично размесени, погълнати, неусвоени в едно малко темпорално пространство, някъде между потребността от кипяща деятелност и безвременната ориенталска леност. Средновековие, Ренесанс, Барок, Просвещение... това са термини, които мислят невъзможната историческа реалност на българската възрожденска култура. Тази обсесия по сравненията между свое и чуждо, тази страст по необходимостта от съизмерване между център и периферия днес вече изглежда странна. Модното някога Гачево съчинение нерядко събужда концептуална погнуса. И все пак в труда на Ванда Смоховска има наблюдения, които продължават да бъдат провокативни и неразработени. Такъв е например анализът на християнската ментална структура и на библейските реторични похвати, залегнали в основата на култовата "История славянобългарска". Или отказът от представата за романтичния Ботев. Макар че терминът реализъм, приложен към литературата на Българското възраждане, поне според мен е доста телеологически и проблематичен. Но дори и да не сме съгласни с някои изводи на Смоховска, ще прочетем нейната книга с особено удоволствие от езика: ясен, точен, с подчертано денотативни качества, без никакво постмодерно увъртане, без сложни символни комбинации на "сигнификативната практика".

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Ванда Смоховска-Петрова. Национално своеобразие на литературата на Българското възраждане. Издание на Център Боян Пенев, С., 2003